Колин Грийнланд
Всичко от начало (7)

7.

Излязоха заедно в студената, прашна нощ.

Въпреки че парадът отдавна беше свършил, водата все още кипеше от живот. Хлапетии се боричкаха върху салове от дъски и пластмасови бурета, двойки се разхождаха в лодки с гребла, бавно плаваха моторници, останали без енергия. На пристана под „Мьобиусов лист“ стояха, седяха, излягаха се, спореха и пиеха десетина души. За червено-бял кол бе завързан малък скутер. Зелената птица полетя право към него. Луните правеха сянката й двойна.

Луните сияеха над пустинята и степта, над полярните селища и каньоните, в които сънливо течаха дълбоки, широки канали. Те обагряха пустините и пампасите, блестяха над стъклените ферми, искряха над езерата за алги на долепените един до друг градове. Осветяваха арената в Барзум и посребряваха моравите в предградията на Бредбъри. Без никаква дискриминация огряваха мрачните монолитни сгради в стария град и арогантната джунгла на новия, безмълвно наблюдаваха как расте и прехвърля границите на разглобения купол.

Смаяна от късмета си, Табита седеше на кърмата. Скутерът пореше мръсните води под яростния блясък на видеостена. Целият Марс, по-късно щеше да забележи тя, беше разпродаден. Инвеститорите продължаваха нататък. От няколко години Скиапарели представляваше жива панкултурна оранжерия, космополитен кръстопът на слънчевата система, където всички клиентни раси на Капела можеха да съществуват съвместно в шумна хармония или да преминават транзитно, за да се насочат към кервансараите на юг. В последно време туристическите бусове изместваха лодките и количките от ал-Казара, вносни сувенири изпълваха магазинчетата, в които някога космонавти махмурлии мъкнеха свещите и акордеоните си.

Табита нямаше нищо против сегашното положение, макар че си спомняше и по-добри времена, не толкова отдавна, когато джазовите оркестри във винарните почти успяваха да заглушат ужасното тракане на старите търговци на подправки, играещи на домино. Можеше да спиш навсякъде, където е достатъчно топло, и даже ченгетата не те безпокояха. Когато призори се събудиш, откриваш, че в джоба ти рови с нос безстопанствена лама и група трантски наркодилъри разпъват сергиите си около постелята ти.

Нахлузваш си обувките, премигваш и прекосяваш пазара, крадеш чапати^[1] от стариците и стигаш до аркадата, като следваш аромата на печено кафе. Хората се провесват от прозорците да побъбрят със съседите си оттатък канала. Над сто деветдесет и деветте малки кея. Пъстроцветното им пране неподвижно виси в хладния утринен въздух. Докато пресичаш Бакърения мост, слънцето се подава над покривите, ярко като масло в канелено небе. Товарни роботи бодро порят водата и си тананикат. В градините „Хамишавари“ бликват фонтаните.

За онези хора, които предпочитаха да се реят из космоса, вместо да висят по орбиталните строежи, Марс и неговите луни бяха първото благо на дарения им космически двигател. Операциите се насочваха от капелански ръце, капелански машини изпълняваха задачите, ала именно хората от Земята, неговата най-близка съседка, се заеха с огромната работа по разработването на Марс. Усърдието им бе разбираемо. Неочаквано ставаше достъпна цяла нова планета, при това не само достъпна, а свободна, необитаема, пустееща. Изоставена.

Днес, когато Червената планета изобилства от сантиментални копия на „Древните“, по-скоро плод на въображението, отколкото на археологията, трудно можем да си представим, но по времето на Голямата крачка единствените следи от онази някога горда раса на архитекти и инженери бяха гигантските канали.

Въпреки внушителната си големина, те се намираха в жалко състояние: задръстени с наноси, целите напукани й с брегове, разрушени от дългите, сурови марсиански зими. Там, където каналите изчезваха сред долините и скалите на прашните пустини, първите пионери ужасено отстъпваха пред безумния терен. Само опитното око на тяхната капеланска наставничка можеше да каже къде в цялата тази пустош от базалт и шисти може да лежи скрит ключът към изгубения свят. Като следваха насочения й показалец, те излязоха в голата пустиня и започнаха да копаят в пясъка. Едва тогава се появиха на бял свят огромните блокове и плочи на заровения град.

Покриха го с купол, за да го предпазят от прашните бури и въздуха. Нарекоха го Скиапарели^[2] в чест на прочут астроном. Изкачиха се по вулканите на Тарсис, пресушиха Сребърната долина и повалиха горите на Червения бурен. Тук имаше гравитация, с която можеше да спориш, тук имаше хоризонт, толкова близък, че да се пресегнеш и да го достигнеш, С помощта на първобитните генератори на микроклимат, едва започнали да излизат от орбиталните заводи на Домино Валпарайсо, разбудиха заспалата екология и грубо я разтърсиха. От ръждивите дюни поникнаха ниски кактуси. Предприемачите се връщаха в града и приказваха за тревисти оазиси, отново се отправяха в пустинята и откриваха марсианското измръзване.

Годините отлитаха, компанията беше пъстра и ако въздухът бе рядък, е, нима това не придаваше на живота сладостен привкус на опасност? Присъствието на капеланските ръководители и еладелдийската полиция не изглеждаше толкова потискащо обезкуражаващо, когато имаше голяма вероятност да се самоубиеш, ако се противиш. Фактът, че Рио Маас е проучена с пясъчна шхуна, вместо със самолет или верижна машина, навярно се дължеше точно на тази причина: защото беше далеч по-опасно. Моряците, попаднали във внезапна пясъчна виелица или преобърнали се в Гърлото на Митридат, рядко бяха спасявани. Ръководителите ги съветваха да избягват такива неща. „Те знаеха какъв риск поемат“, казваха капеланите и скръбно поклащаха големите си глави. На популярен плакат за набиране на емигранти от това време е представено усмихнато човешко бебе с огромни ботуши, изцапани с червен пясък. Колкото и да е сантиментално, изображението ясно улавяше онзи възторг, с който човечеството навлизаше в нещо прекалено голямо, за да се справи с него — засега.

Ами марсианците, онази изчезнала раса от титани, какво можем, да кажем за тях? Дори днес почти нищо повече от онова, което толкова красноречиво разкрива архитектурата на стария Скиапарели. Че са били титани, можем да съдим по сградите им, които изцяло използват преимуществото на слабата гравитация. Били са едри, силни, имали са величествени и мащабни планове. Работили са с камък, желязо и тухли. Макар че очевидно не са обръщали особено внимание на естествената светлина, в няколко от онези неравномерни и безформени дупки, в които вие вятърът, има следи от стъкло. Другаде — от примитивен, но не съвсем безуспешен опит за железобетон.

Все още не е известно какво са представлявали тези сгради. Определено не приличат на жилища. Колкото и да са били жулени от бурните и замръзващи пясъци, изличили всякакви следи от уреди и мебели, по стените и таваните им все пак са се запазили знаци: останки от врязани и понякога инкрустирани редове правоъгълни форми, които многобройни специалисти категорично определят като писменост, въпреки че никой не е предлагал правдоподобен превод.

Ако си позволим свободно да тълкуваме характера на марсианците на основата на техните скелета, сухи цистерни и подземия, на правите им стълбища, канали и тръбопроводи, както и на самите прочути канали, те са били сериозен и упорит народ, задълбочен в начинанията си, без склонност към отстъпление и лекомислие. Шейсет и седемте руини в Барзумската равнина, масово наричани „храмове“, може наистина да са били такива, но спокойно може да са били казарми, изолирани клиники за психично болни или жертви на силно заразни болести, или пък ваканционни лагери. Няма никакви доказателства, че на арената ритуално са заколвани страшни зверове или че върху олтарите на намръщени божества са принасяни в жертва красиви робини.

Какво се е случило с марсианците? Къде са отишли? Дори да знаеха, капеланските ръководители мълчаха. Бунтовни земянитски души, приковани там от дълг или упоритост, мърмореха, че Капела още отначало знаела какво ще открият на Марс. Някои, навярно не без злоба, твърдяха, че именно Капела е унищожила Марс, преди Бог знае колко еони.

Неподвижни като огромно гробище в сърцето на кипящия град, пустите древни бункери и празни силози плъзгат своите гигантски застъпващи се сенки по каменните улици и канали. Мрачната им като в гроб вътрешност беззвучно говори за изчезналите им архитекти. Известно време в тях лагеруваха археолози, които после се изнесоха в кварталите, нароили се около руините. Старият град беше повторно изоставен. Обитаваха го единствено романтици, теоретици, пътници и кучета. Тийнейджърите започнаха да ходят там и да маневрират с бугитата си около доковете. Когато пораснаха, стана модерно да се връщат в складовете и да вдигат страхотни купони.

Табита вдигна поглед към гигантските стени от плътен розов камък, които се издигаха стотици метри нагоре и изчезваха в мрака. Помежду им като огромни железопътни линии минаваха подпорни греди и скелета. Дори можеше да си представи „Алис Лидъл“, удобно кацнала на някое от тях.

Скутерът прелиташе покрай пустите кейове на колосалните мрачни сгради. Тук-там блестяха светлини. Откъм поклащащите се по тъмночервената вода яхти се носеха гласове и песни. Дрезгавият вой на двигател събуждаше глухо ехо.

Пристанаха на кей под небе, черно като стара кръв, и се насочиха към огромен док. В мрака водата приличаше на червено вино и Деймос се отразяваше в нея като гигантска перла. Хората се изсипваха на дока от склад, пълен с храна, пиене, свеж въздух и кънтяща музика.