Колин Грийнланд
Всичко от начало (10)

10.

Табита Джут веднага съжали, че се е събудила. Откри, че е спала по гръб. Все едно я бяха удряли по главата с чувал цимент. Синусите й бяха задръстени и тежаха като буца между очите й.

— Кгн — немощно промърмори тя.

Лежеше на непознато легло в непозната стая. Денят едва започваше. Покрай краищата на сивите щори се процеждаше бледооранжева светлина. В ъгъла до прозореца имаше влакнесто растение, което отчаяно се бореше да се издигне от мътнокафява саксия, сякаш търсеше вода. Табита разбираше как се чувства.

Тя запремигва и се помъчи да фокусира погледа си. На стената зад растението едва различаваше неправилни бледозлатисти спирали. Наблизо имаше гола тръбеста синя закачалка за дрехи, тръбест син стол и тръбеста синя аудио-визуална система.

Отново затвори очи.

Леглото беше топло и невероятно удобно.

Табита се претърколи настрани и видя мъжа. Той спеше с гръб към нея и тихичко похъркваше. Изпод завивките се подаваше само темето му.

Изведнъж си спомни всичко с мощен взрив на ярки цветове, шум, светлина, музика и изключително ускорено движение.

— Нгк — изхриптя тя.

Този звук изразяваше едновременно угризение, удивление и облекчение.

Табита размърда устни, за да провери дали ще успее да открие езика си. Изглежда през нощта беше залепнал някъде вътре.

Ужасно й се пишкаше.

Тя колебливо седна на леглото.

Марко не се събуди.

След миг, когато престана да й се вие свят, бавно отметна завивката. Забеляза, че още е по чорапи. И жестоко смърдеше.

Марко Мец продължаваше да хърка.

Табита спусна крака на пода. Зрението й бе замъглено, чувстваше устата си като дъно на пясъчна яма. Не за пръв път се зачуди как така единият край на тялото й копнее за течност, докато другият няма търпение да се освободи от нея.

В банята отново се срещна с отражението си. Макар че щорите бяха спуснати, видя тъмните сенки под очите си.

Мръсница, каза си тя. Баща й често използваше тази дума. Мръсница, пак си помисли Табита, този път успокоително.

Изпишка се и взе душ с истинска вода. Когато се насапуниса и изми, светът изглеждаше много по-хубав. Отиде до прозореца и внимателно вдигна щорите.

Съвсем ранна утрин. Слънцето висеше като мандарина във вихрещото се небе с цвят на боровинки. Около стъклените колони на търговския комплекс „Мазерати“ бяха струпани отпадъци. Оттатък покривите на сградите искряха студените води на Гранд канал, над които се движеше самотен полицейски гравитокар.

Увита в голяма зелена хавлия, Табита излезе от банята. Погледна към леглото. Тялото под завивката не беше помръднало.

Обиколи апартамента, докато открие кухнята. Оказа се голяма и много, много бяла. Зачуди се дали в хладилника има плодов сок. Грейпфрут, помисли си тя. Пожела си в хладилника да има сок от грейпфрут.

Но вътре нямаше нищо. Или почти нищо. В прозрачна опаковка имаше нещо кафяво, шоколадов крем или соева паста. Изсъхнала аншоа в отворена консерва. И някакви петна по дъното на чинийка, навярно останки от сос. Или повръщано от папагал, ядосано си помисли Табита.

Тал стоеше на футуристичната си стойка в дневната.

— Добър вечер — поздрави той.

— Добрутро, Тал — измърмори Табита.

— Добър вечер — повтори птицата. Говореше като весело дребно старче.

На пода се валяха дрехи. Някои от тях бяха нейни. Тя ги събра и се облече. Папагалът тържествено я наблюдаваше.

— Престани да ме зяпаш, Тал. — Но той не престана. Табита се чувстваше малко неудобно под погледа му.

После потърси чантата си и я откри върху дълга ниска маса. Мислеше, че четката й за зъби е някъде вътре. Не я откри, но на самото дъно намери касета.

Смътно си спомняше, че предишната вечер я е вадила. Но нямаше спомен да я е връщала вътре. Касетата беше чисто черна, без етикет, дори без името на производителя. Зачуди се откъде я е взела и кой я е изгубил.

В прашната уредба до лавиците е касети имаше четящо устройство. Табита отиде при него и го включи.

— Тъжна приказка във всичко окаяна! — внезапно изкряка Тал.

Тя едва не изскочи от кожата си.

— Господи, птицо, недей да правиш така — измърмори Табита. Започваше да й лази по нервите.

Пъхна касетата в устройството.

Но не разбра нищо от онова, което се разнесе от тонколоните: тихо море от съскане и постоянно скърцане. Зачуди се дали е заредила касетата правилно. Приклекна, за да провери дали се върти.

Марко се пресегна над рамото й и натисна два пъти стопа.

Касетата излезе навън.

Той хвана подмишниците на Табита, повдигна я и я завъртя с гръб към уредбата.

Беше небръснат и носеше оръфан хавлиен халат, от който висяха конци. Големите му кафяви очи бяха мътни и безизразни. Миришеше на топлина и сън.

Табита се отпусна в прегръдките му и го целуна.

— Не е записано нищо — каза тя.

Марко отново протегна ръка, извади касетата и я върна обратно в кутията й.

— Щом искаш музика, ще ти намеря нещо — припряно заяви той и се извърна от нея. Взе някаква касета от лавицата и я пусна.

Тя засвири по средата на нещо глухо, което се повтаряше във все по-високи гами. Бе тихо и много приятно.

— Това ти ли си? — попита Табита.

— Това ли? — Марко погледна към касетата, която току-що беше пуснал. — Да.

После хвърли загадъчния запис върху масата до нейната чанта.

— Добро утро, Тал — усмихна се той и погали папагала, който зацвъртя и загриза пръста му.

— Чувствам се ужасно — въздъхна Табита. — А ти?

— Естествено — разсеяно отвърна Марко. — Искаш ли кафе? Ще донеса.

Донесе го. Освен това бе избръснат и облечен.

— Трябва да замина за Изобилие — каза той, — за да събера останалите от групата и цялото ни оборудване. — Седеше на дивана с лице към нея, отпуснал ръка върху облегалката. — Довечера ще свирим там. После можеш да ни откараш до мястото на следващия ни ангажимент.

— Къде е следващият ви ангажимент? — попита тя.

— На Титан — отговори Марко и отпи от кафето си.

— Колко сте?

— Аз. Тал. И още двама-трима. Да кажем петима. Или четирима, ако не броим Тал.

Чул името си, папагалът високо изкряска.

— Странно — обади се Табита, — прилича досущ на папагал.

— Ами че той си е налагал. Е, нещо такова. От Алтецея е, една планета там някъде. Спечелих го на покер и го научих да пее. Да прави фокуси, Не обича космоса, нали, приятел?

— Бананово дърво! — изцвъртя Тал. — Стрити наогар доместика! В Монгу Таун, където съм роден, живееше мома щастлива, високо на бананово дърво!

— Млъквай, Тал — силно извика Марко.

Птицата се подчини.

— Мрази да пътува — продължи той. — Държа го в специална кутия. Трябва да е тук някъде.

Марко разсеяно се огледа наоколо.

— Е — каза той. — Готова ли си?

Табита кимна.

— Но ни трябва нов осев ключов кристал.

— На „Нас“ ли? Кои „нас“? Мислех, че си сама.

— Искам да кажа, на „Алис“ й трябва нов осев ключов кристал.

— Ще й вземем. На Изобилие.

 

 

Тя се замисли. Всичко това не й харесваше. Изобилие беше отврат. А на Титан нямаше никакъв шанс да намери товар за обратния път. Но дотогава оставаше много време. А Марко бе тук. И имаше пари.

Табита се прокашля.

— Е, ще се наложи да рискуваме и да изчакаме до Изобилие. Но ми трябват двеста и петдесет в аванс. — Тя погледна към часовника. — За да платя глобата.

Марко замръзна на мястото си.

— Каква глоба?

— Не ти ли разказах?

Разказа му. Той се засмя. И продължи да се смее.

— Не е чак толкова смешно.

— Разбира се, че е смешно! Оная гадинка, политнала във въздуха…

Табита отпи от кафето си.

— Скъпа шега — отбеляза тя.

— Е, да видим. Двеста и петдесет.

— Триста с пристанищната такса и всичко останало. Триста седемдесет и пет с горивото.

— По дяволите, можем да ги платим. Можем да ги платим заради теб.

Табита се изпълни с облекчение. Мразеше пазарлъците. Пък и като че ли никога не беше в положение, което да й позволява да се пазари.

— Та колко струва този кристал?

Тя му повтори думите на Карлос.

Марко дори не мигна. Табита се зачуди дали не е сбъркала в преценката си за това колко получават музикантите в „Мьобиусов лист“.

— Имаш ли толкова?

— Естествено. Естествено, че имаме. Е, Хана има.

— Коя е Хана? — попита Табита и долови остра нотка в гласа си, която не й хареса.

— Нашата мениджърка — отвърна той. — Това е нейният апартамент.

— Тук ли живее? — Не можеше да повярва. Въпреки всички мебели и уреди, въпреки касетите по лавиците, жилището изглеждаше запуснато. Като че ли някой го използваше само за междинна спирка. Не се усещаше личността на собственика.

— Не. Ще те запозная с нея. Хана ще ти хареса.

— На Титан ли живее?

— На Титан ли? Не.

— А, тогава на Изобилие.

— Не че живее и там, не — отвърна той. — В общи линии… само действа от Изобилие.

Понякога говореше ужасно уклончиво. Табита предполагаше, че всички известни или поне известни в миналото личности ревниво пазят правото си на личен живот. Нямаше нищо против да го откара на Изобилие, намираше се на една крачка разстояние. Даже можеше да се окаже забавно. Но изобщо не бе убедена, че ще изтърпи него и група непознати чак до Титан през дълбините на хиперпространството, където не можеш да избягаш от спътниците си.

Накрая се предаде. Навярно можеше да промени решението си, когато стигнеха на Изобилие и получеше кристала.

Тя се изправи и отиде при телефона.

— На кого се обаждаш? — попита Марко.

— На ченгетата — отвърна Табита. — За да можем да заминем, трябва да им платим двеста и петдесетте.

— Аха — кимна той. Не звучеше особено ентусиазиран.

Табита стоеше със слушалката в ръка.

— Става ли?

— Естествено — каза Марко. — Естествено. Естествено.