Колин Грийнланд
Всичко от начало (68)

68.

Тя все още ме нарича Алис. Понякога забравям да й отговоря и тогава трябва да призная, че наистина се чувствам много виновна. Донякъде успях да възстановя стария дневник, поне последните части, и ми е забавно да откривам какво странно създание е била корабна личност 5N179476.900, всеотдайна и решена да продължава напред, без всъщност да разбира почти нищо. Тя е била бергенски „Таласъм“ БГТ009059 и аз се гордея с нея. И да си помислиш, че мандарините на Санцау са искали да вкарат всичко това в такава черупка! Нитовете й са щели да се пръснат.

Пътниците ме наричат Изобилие и аз нямам нищо против. Изглежда, че фраските не са дали име на построената от тях станция и изобщо не са успели да я използват. Във всеки случай, аз не съм онзи тоталитарен конгломерат от рефлекси и безсмислено пулсиране. Той ме отвращава, докато не се вгледам във вътрешността му.

Когато на Табита и останалите — дори на Хана — им е трудно да привлекат вниманието ми.

Някой ден може да срещнем фраските. Мисля, че няма да сме в състояние да се разберем с тях. Ако избухне конфликт, не бихме могли да се надяваме на победа. В крайна сметка те не са видели от нас нищо добро. Преди да заминем, дадохме на оцелелите от нещастната армия собствен астероид, но те не проявяваха признаци, че ще продължават да оцеляват. Нито една част от рояка не може да живее без царица.

Някой ден може да срещнем капеланите. Някой ден могат да се върнат в нашата слънчева система с цялото си могъщество. Може да дойдат, докато пътуваме. Може вече да са дошли.

Ще срещнат всеобща омраза и съпротива. Откритите в еладелдийските зикурати капелански гнезда бяха незабавно и изцяло унищожени от новия еладелдийски господар, на когото сега служат с всичките си презрени достойнства еладелдийците. Това е единственото, от което се нуждаят.

Простете ми, ако ви се стори, че не проявявам интерес към състоянието на нещата „у дома“. Той вече е твърде далеч зад нас.

Хиперпространството не е толкова скучно, когато го гледаш от край до край. Говоря метафорично, разбира се, защото то е безкрайно. Трябва да ви се извиня, че толкова грубо обяснявам такива технически подробности. Прелестта на човешкия език се крие в неговата неточност. Безразборната му структура е напълно достатъчна, за да разкрие живота, но не е способна да изрази вътрешните особености на материалното пространство, музиката на сферите. Разбирате ли, въпросът не е в събитията. Важна е организацията на тези събития. Тибетският език обаче притежава известни възможности…

Но не това искахте да прочетете. Искахте да научите какво се е случило и аз ви го разказах.

Аз съм звезден кораб, а не мъдрец и е нужен далеч по-голям мозък от моя, за да го формулира, но навярно ще ви е интересно да разберете, че докато преравях фраскските лингвистични полета, останах с впечатлението, че може би и времето притежава синтактична механика и спин, че самото то може да е поле, генерирано от „граматиката на личността“. По всяка вероятност начинът, по който възприемаме ежедневното съществувание и го възпроизвеждаме помежду си във формата на разкази, е свързан по-скоро с капризната физика на повторението, отколкото с онтологията, както я разбират хората. Възможно е да съществува квантово разказвателно събитие, без което историята буквално да не се „случва“. Като да хвърлиш перк в Гранд канал или да издигнеш такъв от Харон.

— Можеш ли да го направиш? — попита ме тя. Много по-лесно е да ги хвърляш, отколкото да ги вдигаш обратно.

— Да, Хана, струва ми се, че мога — отвърнах аз. Винаги става така.

Побиха ме тръпки, когато по долната ми част заискриха десетки тракторни лъчи. Те пронизаха празнотата и проникнаха в затворения в балон микроклимат на замръзналата луна. Около всеки от тях пренесох част от собствената си атмосфера и я вкарах в атмосферата на балона. Сякаш имах стотици пръсти, които долавяха телесната температура на обезумелите перки. Подобно на сляпа по рождение жена, можех да виждам с пръстите си, да ги свия около перките и тяхната плячка, да отскубна някои от смукалата на разярените капелани и решително, но внимателно, да ги повдигна през балона и празнотата, за да ги върна невредими в собственото си тяло.

— Хей! — триумфално извика Хана. — Ти си страхотна! Какво си правила по-рано?

Двете с нея си приказвахме. О, как си приказвахме! Добре, че никой не можеше да ни чуе, иначе щеше да му се стори непоносимо. Когато Табита ме активира, Хана попита:

— Може ли вече да си почина? О, слава Богу! Чуваш ли ме, Господи? Ако това е божественото царско право, можеш да си го задържиш.

Усетих, че мислено си разтрива раменете.

— Естествено — казах аз, — амбициозна жена като теб…

— Откъде знаеш, че съм амбициозна? — прекъсна ме тя. — Току-що се запознахме. Нали?

После осъзна цялото ми присъствие.

— О — възкликна тя. — Ясно.

— Можем да пилотираме заедно — от любезност предложих аз.

Отказа. ОТКАЗА. Нямало начин. В друг разговор спомена, че необходимостта да върши моята работа я ограничавала. Очевидно има някакъв аспект, който все още ми е непонятен. Аспект от човешкото състояние, искам да кажа.

— Предполагам, че съм успяла да събудя двигателя по някакъв невероятен късмет — отбеляза тя.

— По-вероятно е да съм прибавила малко нещо от себе си, когато Кстаска излъчи втората част на записа от недрата на „Грозната истина“.

— Малко нещо ли? — попита тя.

— Някаква конфигурация. Не успях да се сдържа. Стана автоматично. В края на краищата, аз съм само машина.

И все още съм, ако дефинирате термина достатъчно широко.

В коридора навън имаше хора, които напираха да влязат: уплашени туристи, тътрещи се фраски, двама алтециански чистачи. Шпаньолът. Табита вдигна поглед от стола си.

— Вън! Всичките! Хана, можеш ли да опразниш сградата?

— Веднъж вече го направих — отвърна тя. — Преди.

— Преди — повтори Табита.

Навън се разнесе монотонен глас, който говореше прекалено бързо, за да звучи успокоително.

— „Сънят на праведните“ се извинява на всичките си гости, но в момента затваряме. Благодаря ви, че избрахте „Сънят на праведните“. Моля, последвайте зелената светлина до най-близкия изход!

Думите се повториха и засвири арфа.

Табита опря лакти върху страничните облегалки на стола й сведе глава към дланите си. Саския заразтрива врата й. Тя се пресегна и я спря.

— Не сте ли всички вътре?

— Да — отвърна Саския. — Не искам да пропусна този момент.

— Къде отиваме, капитане? — попита Кстаска.

— Къде ли? Предполагам, че е най-добре да се върнем.

— Да се върнем! — разочаровано извика Саския. — Мислех, че продължаваме навън!

— Не веднага, моля те… — изпъшка Табита.

— Според мен не трябва да се връщаме, капитане — предупреди я Хана. — Когато тръгвах, там беше доста напрегнато. — Последва пауза. — И все още е — потвърди тя.

— Мислех, че искаш поне да я изпиташ — настояваше Саския.

Табита уморено повдигна ръка.

— Алис, върви и сръгай оная бариера.

— НЯМА БАРИЕРА, КАПИТАНЕ — отвърнах аз. — ВЕЧЕ НЯМА.

Видях, че думите ми я развълнуваха. Въпреки че се чувстваше като онзи особено ужасен чорап, който веднъж откри под койката си на „Алис Лидъл“, тя просто трябваше да реагира от дъното на космонавтската си душа. Сякаш бе взела от скута си нежелана слънчева батерия и я беше изхвърлила през шлюза, пращайки я в широко разперените ръце на галактиката.

Достави ми удоволствие да й съобщя нещо, което най-после й харесваше.

— Проксима винаги ми се е струвала интересна — с блеснали очи предложи Кстаска.

— ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ, ПРЕПОРЪЧВАМ СКОРО ДА НАПУСНЕМ ТОВА МЯСТО, КАПИТАНЕ — обадих се аз. — АКО РЕШИ ДА СЕ ВЪРНЕ, ЗА ДА ПРОВЕРИ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, „ПОРЦЕЛАНОВА ЦИТАДЕЛА ПО ПЪРВИ ЗОРИ“ МОЖЕ ДА Е ТУК СЛЕД СЕКУНДИ.

— Трябва да идем на Венера, Табита — решително каза Саския. — Да вземем Марко.

— Добре — съгласи се тя. — Алис?

— ЧЕРТАЯ МАРШРУТА — отвърнах аз. — ГОТОВА СЪМ.

— Страшно си бърза — отбеляза тя, като търсеше с поглед къде да се скрие.

— НИЕ СМЕ БЪРЗИ, КАПИТАНЕ.

— Тогава давай, Алис.

После за пръв път включих фраскския двигател. Спомням си колко бе огромен, докато се разтваряше под мен. Той се изду и продължаваше да се издува. За миг го спрях. Отнякъде трябваше да намеря още енергия. Бързо се огледах наоколо. Погледнах надолу.

Нелепите ливади на Харон бяха покрити с мъртва плът, парадоксалната река бе обагрена в кръв. Микроклиматът все още функционираше.

Реших, че повече никой не се нуждае от него. Пресегнах се.

Градината потрепери. И угасна.

Почувствах се много по-добре. Захраних двигателя и започнахме пътуването си. Бавно, почти незабележимо.

Табита разпери ръце и тежко се облегна на фризера.

— Движим се, нали, Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ.

Кстаска се изключи.

— Ще ми е интересно да разгледам двигателя — заяви тя.

— Навярно би трябвало да изчакаш няколко минути — отвърна Хана. — На твое място все още не бих се приближавала до него.

— Аз пък бих — възрази Кстаска.

— Не пипай нищо, Кстаска — предупреди я Табита.

— Разбира се, капитане — обеща херувимът и отлетя.

Табита отпусна глава на гърдите си.

— За останалото нямаш нужда от мен, нали?

Саския загрижено я погледна.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да си легна — каза Табита. — Предай много поздрави на Марко от мен.

— ЩЕ СТИГНЕМ ТАМ ПРЕДИ ДА ЗАСПИТЕ, КАПИТАНЕ — отбелязах аз.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна тя. Останали ли са работещи хотели, Хана?

— Вече ти резервирах стая, капитане.

— Добре — кимна Табита и се прозя. Погледна към Саския, към замразената бизнесдама, към зелената лампичка на четящото устройство, към вратата, през която току-що бе излязъл херувимът. — Всички се справиха блестящо — промърмори тя и се запъти към изхода.

— Табита! — повика я Саския.

Табита изтощено се завъртя.

— Какво?

— Нищо — отвърна близначката и отстъпи крачка назад. — Само… само… какво ще правиш, когато се събудиш?

Табита измъчено се усмихна. Под очите й имаше тъмни кръгове, разкъсаните й дрехи бяха на петна от повръщано и кръв, извънземна слюнка беше овъглила цели кичури от косата й.

— Не зная — отвърна тя. — Мисля, че ще потърся някакви забавления.

После отново се завъртя и излезе покрай потръпващите ченгета и мъртвите знаменитости. Те вече прииждаха на паркинга от всички посоки: осиротелите фраски, ранените и обезумелите, евангелисти с гримирани в черно лица и камуфлажни раници, недоволни роботи, пияни космонавти в отпуск, дрогирани мародери, захилени мрежоманиаци, помъкнали трофеите си перки, Транти в кожено облекло, всевъзможни създания, алтециани, тършуващи в чуждите джобове. Когато Табита излезе, навалицата около вратата се втурна към нея. Напразно се мъчеха да привлекат вниманието й. Без да ги поглежда, тя си проби път през тях. Проследих отдалечаването й на монитора, незабележителна фигура в сиво, изчезваща сред пъстроцветната тълпа.

И видях, че Саския тича след нея.

— Табита? — извика тя. — Може ли да дойда с теб? Табита?