Колин Грийнланд
Всичко от начало (40)

40.

От херувима нямаше и следа. Търсиха го и го викаха през цялото време, докато Табита включваше аварийните системи. Ала не получиха отговор. Дълго чакаха под сянката на помрачнелия пиратски кораб, ала нямаше смисъл. Онова прошепнато пожелание беше нейният прощален благослов.

Кстаска бе открила някъде отвор за ловката си опашка, за да се вмъкне в електрическата система и да я унищожи. Това обричаше „Грозната истина“ да се носи тъмен и мъртъв из пустото царство на междупланетния космос. И Кстаска заедно с него.

Единодушно решиха да не викат сами дявола, като търсят тялото на херувима. Един труп, помисли си, но не го каза гласно Табита, беше достатъчен. Тя включи основните двигатели и бавно потегли напред, надалеч от мъртвия кораб. Напуснаха сянката му и го оставиха зад себе си. Фигурата на носа му се хилеше в мрака. Той постепенно щеше да се установи във вечната си орбита, поредната купчина безжизнени останки, беззвучно въртящи се около слънцето.

Когато корабната личност на „Алис“ си възвърна формата и пое управлението на кораба, капитанът и пътниците съблякоха скафандрите си и седнаха заедно в трюма пред последните кутии чай. Марко беше навъсен и или ръмжеше с омраза, или нервно, пискливо се опитваше да успокои духовете. Тал отказа да кацне на рамото му и разсеяно летеше между кутията, високоговорителя и перилата на стълбата.

Близнаците Зодиак бяха съкрушени.

— Идваха да гледат нея — каза Саския. — Не нас, с нашите тъпи трикове и песни. Нея… Кстаска… Тя беше следващото поколение на човечеството. Можеше да лети. Можеше да диша във вакуума. Можеше… тя…

Саския замълча и зарови лице в рамото на брат си.

Марко се прокашля, наведе се напред със сключени пръсти и опря ръце върху коленете си.

— Може би някой трябва да каже няколко думи — колебливо предложи той. — Капитане, хм, предполагам, че би трябвало да го сториш ти.

— За Абраксас ли? — отвърна Табита. — Не.

Тя седеше до него върху един от куфарите, изгърбила рамене, стиснала длани между бедрата си. Потърси с очи сребристосивия ковчег. Някой отново го беше покрил.

— Има ли роднини? — попита Табита.

Близнаците поклатиха глави.

— Те нямат роднини — поясни Могул.

Марко я прегърна.

— Не се самообвинявай — каза той.

Табита го стрелна с поглед, понечи да отблъсне ръката му, ала не го направи.

Оставиха въпроса открит.

Тал кацна върху отпуснатия пашкул на Кстаска и тъжно започна да се пощи. После запя като меланхолична, вибрираща цигулка. Хората потръпнаха и се спогледаха, но за пръв път никой не се опита да го спре.

И все пак птицата успешно промени настроението им, като го описа с мелодия. Табита се стресна, осъзнала колко тежък става въздухът. Усетил, че тя се готви да се изправи, Марко я освободи от утешителната си прегръдка и плесна с ръце.

— Добре, приятели, да продължаваме представлението.

На борда на „Алис Лидъл“ имаше много работа: трябваше да се поправят електрически вериги, да се провеждат проверки.

— Как е, Алис?

— ПОНОСИМО.

Въпреки волята си, Табита кисело се усмихна.

— Загубила ли си нещо, можеш ли да кажеш?

— ВСИЧКО ИЗГЛЕЖДА ТУК, КАПИТАНЕ, ВКЛЮЧИТЕЛНО НЯКОЛКО НЕЩА, ЗА КОИТО НЕ СЪМ СЕ СЕЩАЛА ОТ ГОДИНИ. И ВСИЧКИ ВАШИ РАЗКАЗИ, СТРУВА МИ СЕ. ЩЕ МИ РАЗКАЖЕТЕ ЛИ СКОРО ОЩЕ НЕЩО?

— Веднага щом мога, Алис. Обещавам. Веднага щом получим парите, ще си починем малко и ще ти направим пълен ремонт.

Дълбоко в душата си се съмняваше, че ги очаква спокоен живот, ала нямаше смисъл да безпокои Алис. Бяха в абсолютно необитаем район, далеч от най-близката планета. Не можеха да разчитат само на спомагателните двигатели.

Щеше да се наложи да извършат скок.

— Кажи ни какво трябва да се поправи сега и да започваме.

Очакваше го.

— ДЕФЕКТИРАЛ ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 96,66%.

О, Господи.

— В МОМЕНТА ХЕРУВИМЪТ НЕ Е С НАС, НАЛИ, КАПИТАНЕ?

— Не, Алис. — Тя потупа монитора на корабната личност. — Прекръсти се.

В кристалната яснота на физическото и емоционално изтощение фатализмът й се струваше съвършено нормален. Обвиненията и препирните вече нямаха смисъл. Бе ги надживяла, за да изпадне в онзи крехък, уязвим покой, характерен за човек, който работи с фазомери и бушони.

Веднага щом поправи автономните вериги, Табита включи товарните роботи, за да помогнат при подреждането на разпръснатия багаж. Ниски, солидни и стабилни върху късите си крака, те събираха прекатурени куфари и облите им глави се въртяха, докато разменяха помежду си информация. Табита забеляза на екрана, че един от тях повдига сивия цилиндър, който съдържаше тленните останки на Хектор Фраска.

— Не — извика тя. — Не това.

Могул бързо се спусна от стълбата, за да поеме товара на робота. Той й махна с ръка към камерата.

— Аз ще го взема.

В усмивката му нямаше нищо сексуално или злобно. Бе се родил странен съюз. Вече не бяха просто жертва и злодеи, всички бяха в един кюп.

Колкото и да й платяха обаче, нямаше да е достатъчно. Въпреки монотонността и самотата си, ежедневният живот имаше много преимущества пред насилието и внезапната смърт.

Когато отново погледна към монитора в трюма, Табита видя, че същият робот е понесъл гравитационния диск на Кстаска.

— И това не — пак извика тя.

Саския се измъкна от люка на тавана в коридора и отиде при нея да й покаже изгорял кабел на антена. Близначката се настани под копилотската мрежа, като въртеше парчето в тънките си бели пръсти.

— Тя означаваше много за вас, нали? — попита Табита. Саския кимна. Седеше по турски и прокарваше ръце през косата си.

— Не биваше да говориш онези неща за нея.

Табита се скова.

— Тя избяга! Какво можех да си помисля?

— Те не са лоши създания — настойчиво продължи Саския. Думите й прозвучаха така, сякаш многократно ги е повтаряла. — Имат свои идеи. Искали са да са самостоятелни, да вървят по свой път, какво толкова лошо има в това?

Близначката предизвикателно издаде напред издължената си долна челюст.

— Кои? — попита Табита, заета с графиките на екрана. Повредените участъци бяха осветени в червено.

— Серафимите!

Гласът й излъчваше дълбока скръб.

Табита се завъртя към нея. Саския се изхлузваше от мрежата си и се пресягаше към една от халките на тавана.

— Не искаш да седя тук. Ще си ида.

— Не, няма нищо, извинявай, имам… — Тя уморено кимна към пулта.

Близначката погледна към почернелия кабел в дланта си.

— От мен няма никаква полза.

Табита посочи към монитора.

— Иди да помогнеш на брат си — предложи тя. И незабавно разбра, че не е трябвало да го казва.

Саския я стрелна с гневен поглед.

Раздразнена, Табита махна с ръка.

— Ту се прегръщате, ту…

— Опитвам се! — с предрезгавял от вълнение глас я прекъсна Саския. В този момент тя очевидно си вярваше. — Кстаска… Знам, че не можеш да ги разбереш, дори ние не можем, не изцяло, но понякога я поглеждаш и виждаш какво си мисли, какво чувства… казваш си, тя е далеч от дома си и играе в евтин цирк, но го виждаш в очите й… — Разсеяно застанала на пътеката между седалките, Саския повдигна глава и изправи рамене. — Казваш си, иска ми се да можех да го правя, да съм като нея.

Има красиви рамене, помисли си Табита, която изобщо не следеше речта й. Внезапно изпита желание да скочи на крака и да я прегърне, да погали тези рамене, но се съмняваше, че идеята е добра. Това обаче доведе до странно, неловко мълчание. Почувства се длъжна да предложи нещо, макар и само за да запълни тишината.

— И какво е направила? — накрая попита тя.

Саския я зяпна, сякаш я бе попитала кои са капеланите и кой е построил Изобилие.

— Тя ни спаси!

Табита все повече се объркваше. Посочи към далечния пиратски кораб.

— Сега, искаш да кажеш.

— Не! Нас! Нас двамата с Могул!

— От какво?

Беше ред на близначката да се озадачи.

— От Абраксас!

— Вие сте от Абраксас?

— Те ни създадоха! Обясних ти. И Кстаска ни измъкна. Взе ни на кораб, отведе ни и повече не се върнахме там. — Гласът й отново се изпълни с мъка. Саския сведе очи към овъгления кабел. — Какво да правя с това?

Табита не знаеше какво да й отговори. Погледна към отчаяната близначка, после към данните за повредите, които търпеливо течаха на екрана.

— Има няколко резервни — каза тя, — в… в…

Вниманието й привлече осевият ключ. Кристалът премигваше в червено. Работата на Кстаска беше останала недовършена.

— Ще дойда да ги взема — махна с ръка Табита. — След малко.

Но Саския я нямаше.

Тя въздъхна, сбърчи вежди и се съсредоточи.

От лявата й страна просветна редица зелени лампички. Табита вдигна очи към монитора и видя, че от сервизния тунел към двигателите излиза друг робот. Лазерният поялник изстиваше в манипулаторните му щипки. Той прати утвърдително съобщение и доклад за ремонта, затвори люка на тунела и се отдалечи, за да върне зачислените му инструменти обратно в склада.

Имаше какво да се каже за механичните им спътници. Никакви сблъсъци, никакви сексуални проблеми, никаква внезапна смърт.

Субективните часове отлитаха.

Табита трябваше да признае, че са добър екип. Страхът и скръбта бяха потиснали противоречията им и те работеха задружно, като спазваха дисциплина, изпитана в акробатиката и фокусите. Постепенно се ободриха, започнаха да си подсвиркват и тананикат. Навярно все пак би могла да им има доверие. Освен всички онези неща за фраските.

Тя включи комуникатора.

— Добре, облечете костюмите, приберете всичко и закопчайте предпазните колани. Приберете Тал в кутията му. Двигателят е готов за скок.

Викове, подсвирквания, аплодисменти.

— Това проверка ли е? — попита Марко. Тал размахваше криле, кацнал на ръката му по-скоро като сокол, отколкото като папагал.

— Ако не се получи, значи е проверка. Иначе след пет субективни минути би трябвало да сме на път. След пет минути — повтори тя и изключи връзката.

После останаха само двете с Алис, както стотици други пъти, за да извършат поредното нарушение на физическите закони. Компютърът беше обработил всички налични данни и преначерта маршрута. Потоците информация на екрана и датчиците бяха замръзнали в странни комбинации, които щяха да отключат тройната ключалка на измеренията.

— Потегляме, Алис.

Табита насочи почти цялата енергия към капеланския двигател и усети вибрирането му. Усети го в костите си, в тъканта на кораба.

Звездната светлина навън се топеше под музиката на духови инструменти. Вътре от плочите на палубата и стените се надигаше познатата здрачна мъгла на междупространствието.

Осъзна, че е затаила дъх и тежко въздъхна. Корабът се клатеше и въртеше. Тя автоматично се пресегна да го стабилизира.

Вслушваше се за тракането, издайническото неравномерно тракане.

Нямаше тракане.

Имаше вой.

Табита сбърчи вежди.

Скочиха.

Обгърна ги бозавото наметало на хиперпространството. Времето и пространството замръзнаха.

Воят не.

— Какво е това, Алис?

— ПРОВЕРЯВАМ.

Воят заскърца със зъби.

Корабът вибрираше все По-силно и по-бързо. Зъбите на Табита затракаха.

— Алис!

Тя прехапа устни. Но все още усещаше пронизителния вой в зъбите си.

— ОСЕВИЯТ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ.

Корабът надаваше писък.

— ПОВРЕДА.

Табита изруга.

„ПРЕУСТАНОВИ СКОКА — написа тя. — ПРЕУСТАНОВИ СКОКА. ПРЕУСТАНОВИ СКОКА.“

Писъкът се повиши с една октава.

Разнесе се силен грохот.

— О, по дяволите…

Отново бяха в пространството. Звездите на галактиката искряха на скенерите, шеметно се вихреха около илюминатора. Корабът се въртеше.

Табита включи двигателите с едната си ръка, с другата въведе команда за автоматично коригиране на курса.

„Алис“ престана да се върти и започна да трепери.

Стана й много студено. Паметта й внезапно изстреля в мозъка й всичко, което знаеше за аварийните ситуации, хаос от отработени рефлекси и трезви съвети. Табита натискаше бутони, тракаше на клавиатурата и се опитваше да разбере какво става. Отново чу воя. Този път обаче от собствената си уста.

— Алис, моля те, моля те, недей…

„Алис“ продължаваше да вибрира. „Алис“ се спускаше. Търсеше най-близкия гравитационен кладенец и щеше да се спусне в него.

Удавена в порои информация, които прииждаха по слушалките й, Табита задаваше въпроси с пръсти и получаваше отговори с очи. В този момент тя беше едно цяло с кораба си. Компютрите, релетата, цялата сложна система от бутони, клавиши и копчета пред нея, всичко това представляваше продължение на централната й нервна система. Повярвайте ми: ако можеше да лети само със силата на нейната воля, „Алис Лидъл“ за нула време щеше да вземе разстоянието до Титан.

„Алис Лидъл“ се спускаше.

За миг Табита вдигна поглед към илюминатора и уплашено извика.

Към нея се носеше нещо огромно и зелено.

„Грозната истина“.

Не. Нещо далеч по-голямо, нещо далеч по-опасно. Нещо, от което нямаше спасение, със или без херувима.

— Не мога да овладея управлението! — извика по комуникатора тя. — Ще се блъснем!

Космосът изчезна.

Кабината се изпълни с отвратителна зелена светлина.

„Алис Лидъл“ падаше от небето.

Атмосферата под тях забълва хоризонтални езици мъгляв огън, широк стотици километри.

Корабът запропада през пламъците.

После мазни серни облаци погълнаха слънчевите лъчи.

„Алис“ прониза облаците, които засъскаха около опустошения корпус като кипяща вода. Потънаха в прах, вихрещ се прах, който отново ослепи скенерите и задъвка антените.

В червеникавия сумрак отдолу проблясваха мътни светкавици. На тяхната светлина Табита зърна огромна гневна планина, изригваща кълба лют дим. В подножията й се простираше напукана равнина от обгорена жълта скала, напомняща лекьосана и смачкана хартия.

„Алис“ прелетя над планината.

От отсрещната й страна гъсто, издуто море безсмислено се плискаше в скалите. От повърхността му се издигаха валма отровна пара.

В кораба ставаше ужасно горещо. Разяреното небе ги смазваше. Илюминаторите пращяха, плочите на корпуса стенеха. Близнаците се бяха прегърнали. Двамата впиваха разширените си от ужас очи един в друг, сякаш искаха да се видят за последен път, преди да настъпи смъртта и мракът завинаги да ги погълне.

„Алис“ профуча над морето.

Отвъд него имаше суша, суша, каквато никой от тях не беше виждал. Растителен ад. В него кипяха гори, бушуваха джунгли.

Мамеха ги остри сини върхари.

Обгърната в огнено покривало, „Алис Лидъл“ се заби в гората.

Носът му поваляше дървета, разкъсваше гърчещи се горички от сияещи спагети. Зад него струеше гъст дим и се сгъстяваше в плътния въздух.

Клони шибаха стъклото на илюминатора, изтръгваха скенери. Табита вече не можеше да вижда. Тя изкрещя нещо, закрещя заедно с кораба си, който пищеше по време на удара.

Корпусът се плъзна и завъртя в месестите храсталаци и овъгли всичко под себе си. По смачкания метал закапа сок и слуз. Наоколо кънтяха викове и панически писъци.

И после всичко свърши.

Растителният сумрак покри разбития кораб. Ужасната топлина се усили. Серни потоци струяха през пропукания плексиглас и разкъсаната стомана.

„Алис Лидъл“ беше завършила полета си.

В пръстта, в джунглата на Венера.