Колин Грийнланд
Всичко от начало (33)

33.

Сънуваше. Типичен за нея сън. Тревожен сън. В пилотската кабина имаше еладелдиец, който я караше да попълни цял сноп формуляри и питаше защо вече не го е направила. Въпросите се отнасяха до образованието й, първото й сексуално преживяване, някакъв нещастен случай, на който трябвало да е присъствала или да е участвала в него и който тя изобщо не си спомняше. Мъчеше се да разсее еладелдиеца, да скрие факта, че превозва нещо, някакъв товар, за който извънземният не трябваше да знае. Говореше и Алис, не си затваряше устата, колкото и пъти да се опитваше да я изключи. Пееше. Много високо. Това не бе гласът на Алис, пееха истински хора, пееха в трюма.

Табита се събуди и погледна към тавана. През илюминатора се виждаха бозавите пластове на хиперпространството. На пода в трюма падна нещо метално, музиката се превърна в кавга, започнаха да крещят.

Спомни си кои са, къде отиват. Отново я връхлетя хаосът от последните няколко дни и тя се почувства окаяна и изчерпана. Не беше спала достатъчно и явно повече нямаше да може.

— … би Мъдростта да говори на Младостта, щом съм по-млада от теб? — питаше някой близнак. Саския, помисли си Табита. — Това е абсурдно.

Последва кратък смут, едновременно приказваха няколко души, после се разнесе същият глас, навярно Могул:

— … Постъпка. Абсурдността сама ще се погрижи за себе си.

Спорът продължи. Някой или нещо свиреше на кийборд, постоянно редуваше три еднакви акорда, първо като течаща вода, после като хиляди струни.

— Чудовищно — отчетливо заяви някой.

— Е, трябва да отбележа, че не виждам никакво значение. — Това бе Марко. — Някой… някой да ми каже… не, почакайте, някой да ми каже какво значение… оспорвам това. Да, оспорвам го.

Глъчката се усили и го заглуши.

Табита се прозя. Откопча мрежата на койката и внимателно спусна крака на пода. Гола, тя изрови някаква нощница и я навлече. Не си спомняше кога за последен път се бе налагало да носи нощница на кораба си. Това беше второто наказание. Първото бе фактът, че изобщо е будна.

Отиде до тоалетната, после активира кутия кафе. Изпи го в камбуза, без да сяда. Не искаше да стои там, ала нямаше и желание да извърви няколкото метра по коридора до каютата си, защото от трюма можеше да излезе някой. Бяха оставили достатъчно следи от себе си и в камбуза. Тя дори не бе имала възможност да зареди провизии. От какво се нуждаеха четирима души за един месец? И изобщо с какво се хранеха? Какво ядеше Тал?

Папагалът бе напуснал кутията си. Напомнящият му на флейта глас се извисяваше над останалите и допълваше общата какофония.

— В рая се прегръщат — изпя той. — Безсрамно в рая.

Замисли се за Близнаците. Кръвосмешение. Всъщност това не я шокираше или отвращаваше, просто не можеше да си го представи. Да те привлича собствената ти сестра, собственият ти брат. Но ако изглежда също като теб, какво тогава? Не, не. Ако срещнеше двойника си, най-вероятно щеше да побегне. Но ако изглежда също като теб? Бяха толкова изящни. И много секси, макар и по свой собствен начин. Само как я беше погледнал Могул! Предишния ден, в кабината.

Където трябваше да е в момента. Тя довърши скромната си закуска и се върна в каютата си. Не срещна никого. Сега пееха коледни песни. Бяха странни и трябваше колкото може по-малко да общува с тях, иначе щеше да стане също толкова побъркана.

Вече облечена, Табита излезе в коридора и се запъти към пилотската кабина. Саския бе излязла от трюма, стоеше до един от илюминаторите по широка бяла манта и дращеше по стъклото. По мършавото й лице се стичаха сълзи, които капеха от върховете на мустаците й. Табита я чу, преди да я види.

— Искам да се върна — виеше тя. — Да се върна там, където всички бяхме заедно.

Табита не знаеше дали плаче истински, или представлението продължава. Коридорът беше тесен и Саския препречваше пътя й.

— Какво се е случило? — навъсено попита тя.

Близначката завъртя глава към нея.

— Ти — жално простена тя, — можеш да ни върнеш обратно. Можеш, о, можеш!

Саския обви ръце около шията й и зарида, притиснала лице към ревера й.

Началото на пътуването не изглеждаше обещаващо. Въпреки волята си, Табита я прегърна. Слабото й тяло бе жилесто, само гъвкави мускули. Косата й ухаеше на лимони, кожата й — на мента и скръб.

Появиха се и останалите от бандата, първо летящите й членове, които любопитно впериха в тях извънземните си очи. Марко се втурна навън и протегна ръце да откъсне Саския от нея. Въпреки че не желаеше да има нищо общо с това, Табита бе твърдо решена никога повече да не изоставя нищо и никого в неговите ръце. Тя погледна към Могул, който вървеше отзад, и му даде знак да я избави от сестра си. Близнакът светкавично се подчини и нежно я отведе.

Той също беше с мустаци.

Което я накара да се зачуди кого от двама им е прегръщала.

Без да каже нито дума, Табита рязко продължи към кабината.

— Добре ли спа? Надявам се, че не сме те събудили — каза Марко и побърза да я настигне.

— Напротив — подхвърли през рамо тя. — Събудихте ме.

— О, Господи, аз съм виновен! — гневно извика той.

Макар че се изкушаваше, Табита не отговори. Просто ускори крачка и се вмъкна в кабината, в мрежата си, на своя територия, там, където командваше тя. Стисна клепачи и дълбоко си пое дъх. Не можеше да продължава така всеки ден, не можеше. Трябваше да измисли нещо.

— Табита? — повика я Марко от основата на стъпалата.

Но не незабавно.

— Заета съм — отвърна тя.

Той шумно въздъхна и се оттегли.

След това репетицията като че ли се превърна в хаос, доколкото двете неща можеха да се разграничат едно от друго. Табита вдигна поглед от пулта и видя, че Кстаска е извън кораба. Херувимът просто се носеше наоколо, както обикалят из задния си двор хората, защото няма къде да идат.

Зачуди се дали знае какво върши, дали разбира опасностите. А може да бе родена в космоса, култивирана или там както се появяваха на бял свят тези същества.

Освен ако това беше халюцинация, хиперпространствен мираж, а не Кстаска.

— Как сме, Алис?

— ПРОДЪЛЖАВАМЕ.

— Как е дребният ни проблем днес?

— КОЙ ТОЧНО БИХТЕ ЖЕЛАЛИ ДА ОБСЪДИМ, КАПИТАНЕ?

— Обичам те, Алис.

Някой в трюма свиреше на раздрънкана стара цигулка или на нещо, което имаше абсолютно същия звук. След това запяха.

— Природните карти се въртят, вечно се изменят…

Ужасният шум я пронизваше. Табита включи комуникатора. Трябваше да им поговори, 3? — попита Табита и натисна бутона, преди да успеят да й отговорят.

После провеси рамене.

— Не съм добър капитан, Алис.

— БИХТЕ ЛИ ЖЕЛАЛИ ОБЕКТИВНА ОЦЕНКА, КАПИТАНЕ?

— За Бога, не.

— ТОГАВА УТЕХА?

— По-късно.

Просто не ставаше. Беше прекалено егоистична, прекалено свикнала да прекарва тъпи пътувания като това, правейки всеки момент точно каквото й се прииска.

Провери повредените скенери. Два от тях навярно можеха да се поправят. Табита си облече скафандъра, взе лазерния поялник и малко резервни части и излезе навън.

Навън бе по-добре. Ако не се вглеждаш прекалено внимателно в заобикалящата те среда, можеш да се убедиш, че е мъгла и че просто плуваш в нея. Съвсем спокойно, наистина.

Кстаска се плъзна покрай кораба, за да проследи работата й. Нямаше опашка.

— Така няма да стане, капитане — обади се тя по комуникационния канал, въпреки че не носеше радиостанция, даже не летеше с чинията си.

Табита се наежи.

— Защо?

— Боя се, че връзката е прекъсната по-навътре.

Тя изгледа херувима през стъклото на шлема си. Кстаска носеше обичайния си костюм, само си беше сложила качулката. Съществото спокойно я наблюдаваше с червените си очички.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Виждам го.

Табита сви крака под себе си и седна върху петите си. Дойде й наум да оспори твърдението на Кстаска, но се чувстваше прекалено уморена.

— Ако ми позволиш… — започна херувимът.

— Ще се справя — прекъсна го тя.

— Мога да бръкна в контакта с опашка.

— Казах, че ще се справя.

Извънземното я погледна за миг, после безшумно отплува като случайно минаващо оттук привидение.

С много усилия Табита успя да извади кабелите и установи, че Кстаска има право. Тя запои жицата и я напъха обратно вътре.

— Как сме, Алис?

— НАВЯРНО Е ВРЕМЕ ЗА ОБЯД. КАПИТАНЕ.

— Какво?

— ЖИЗНЕНИТЕ ВИ ПРИЗНАЦИ…

— Добре, добре. Влизам.

Табита се изправи върху корпуса и потърси с очи херувима, но него го нямаше. Човек даже не можеше да му предложи нещо за ядене. Какво би могла да направи? Със закъснение осъзна, че Кстаска е искала не само да помогне, а да поправи нанесените от самата нея щети.

Не ставаше за капитан, още по-малко за дипломат.

 

 

Дните се точеха. Субективни дни, което не ги правеше по-малко скучни в това поразено от амнезия пространство, забравило къде би трябвало да се намира всичко. Табита се отегчи да ремонтира кораба. Искаше й се да надзърне в трюма, да види онзи така наречен „чувал със злато“, но трюмът никога не оставаше празен. Кстаска можеше да се рее навън, но останалите нямаше, къде другаде да отидат.

Близнаците бяха започнали да рисуват огромен стенопис в трюма. Идеята бе главно на Саския. Табита вече почти винаги можеше да ги различава, макар и само по поведението им. Сестрата беше импулсивна, капризна, склонна на неочаквани промени на настроението. Винаги искаше нещо. Винаги бе гладна. Рисуваше с големи, отчаяни мазки, които постепенно ставаха все по-малки, докато накрая се озова на колене, изплезила език от напрежение, да оцветява отделните венчелистчета на цветчетата в урната на гробницата в долния десен ъгъл.

Могул беше по-резервиран. Можеше да се държи арогантно, благосклонно или просто мълчаливо да наблюдава другите. Докато сестра му се трудеше, той се спусна от стълбата и приклещи в ъгъла Табита, дошла да вземе резервни части.

— Казваш, че полицията не може да ни проследи тук, така ли, капитане?

— Да — отвърна тя, докато търсеше в шкафа омниполярен кабел за антена. Успя да открие само уплътнителни гумички.

— Дори еладелдийците ли?

Беше сигурна, че някъде е имала резервен кабел. Беше сигурна, че го е виждала същата сутрин. Табита нетърпеливо изхвърли навън всички уплътнители. Те бавно заподскачаха по пода и се затъркаляха наоколо.

— Дори те.

Пропълзя в шкафа и затършува в дъното. Усещаше впития в задника й поглед на Могул. „Мисли какво вършиш, Джут“, напомни си тя. За миг дори забрави какво търси.

— Ами капеланите?

Победена, Табита излезе навън.

— Хм, виж — като изтупваше ръце от праха, заговори тя, — капеланите…

Вдигна поглед и срещна очите му. Те я поглъщаха с безкрайна нежност. Усети, че лицето й пламва.

— Капеланите са способни на всичко, нали? — лаконично отговори Табита, извърна се и яростно започна да тупа панталона си. Виждаше само лицето му, тяхното лице. Днес имаше мустаци. Нямаше представа как правят номера с мустаците. Могул продължаваше да стои до нея и търпеливо я наблюдаваше. Табита неохотно отново го погледна. Той й подаде грижливо подредените уплътнители.

Сваляше я. Табита не можеше повече да отхвърля тази мисъл. Спонтанно й поднасяше малки, невероятни подаръци, носеше й раци с джинджифил или пащърнак соте, точно когато умираше от глад и не й се готвеше. Това я дразнеше, не на последно място, защото самата тя го желаеше. Лесно можеше да го има, но не и докато Марко се намираше наоколо. Не и докато продължаваше да желае Марко, ала не можеше да се избави от него.

После изчезна лазерният поялник и Табита преобърна целия кораб с главата надолу, за да го открие.

Откри го, а също и кълбото омниполярен кабел за антена — в пътната кутия на Тал. Хм, със сигурност не го бе оставяла там.

Когато видя, че ги е намерила, папагалът окончателно се побърка. Той бясно закръжи наоколо, като надаваше звук, напомнящ на раздрънкана електрическа китара, после се върна в кутията и скри глава под крилото си.

— Срити наогар Нотамун! — жално изграчи Тал. — Никой не знае какви беди съм преживяяяяяяял…

— Не ме будалкай, птицо — заплашително го скастри Табита. Могул внезапно изникна до лакътя й, като правеше успокоителни жестове, но тя не искаше да я успокояват. Затръшна капака върху пернатия крадец и се отдалечи. На излизане от трюма чу папагала да имитира тракането на дефектния осев ключов кристал.

Отиде да уреди въпроса с Марко. Завари го да лежи и да чете комикси.

— Той е също толкова отвратителен, колкото и господарят му — започна Табита.

Марко енергично седна на койката и захвърли списанието настрани. То бавно падна на пода.

— Какво? Ти за какво го смяташ, за домашно животно ли? Нищо ли не си проумяла? Той е извънземен, по дяволите, разумен извънземен, трябва да си търпелива с него, да се помъчиш да го разбереш. А и какво искаше да кажеш, аз никога не съм крал нищо от теб. Посочи ми поне едно нещо. Посочи ми поне едно нещо, което съм ти откраднал.

— Посочи ми поне едно нещо, което не си ми откраднал.

Когато се върна в трюма, атмосферата беше нажежена. Обгърнала коленете си с ръце, Саския седеше на един от куфарите и обвинително гледаше брат си, който лежеше в хамака им и демонстративно не й обръщаше внимание. Стенописът бе съсипан. Някой го беше измазал с грим.

Тал висеше на стълбата с главата надолу и продължаваше да пее.

— Никой не знае какви беди съм преживяяяяяяял…