Колин Грийнланд
Всичко от начало (56)

56.

Под светлината на последните струи плазма, изхвърлени от форсираните основни двигатели, лесондакската „Анаконда“ сияеше като яркозелена маслина на фона на звездите. Корабът безшумно се отдалечаваше от Венера и се плъзгаше над пъстрото й лице по чистата и изящна траектория на метеорит.

Иначе не бе нито романтичен, нито грациозен. Това беше „Грозната истина“ от Дирикс Матно, едно от най-подлите и продажни парчета метал, пътували някога в космоса. Бледозеленият му корпус бе осеян с жестоки амбразурни балони, огромни йонни капсули, напомнящи на гнойни мехури, които сякаш разкриваха вътрешната му поквара. Подобно на пиратска фрегата от древната Земя, на носа му имаше женска глава с торс, почернял от огньовете на избитите му врагове, Парализиращите му мрежи се поклащаха отдолу като поли на коварна куртизанка.

Корабът искреше и набираше скорост. Отвратителен зелен огън танцуваше от носа до кърмата. Това беше „Грозната истина“ на капитан Келсо Пепър и той се готвеше за маневра.

В малка килия на една от долните палуби Табита Джут лежеше на койката и свиреше на хармониката си. Саския Зодиак седеше на пода до нея и пееше блус:

— Тази сутрин се събудих.

брат ми стоеше до мен.

Той ми каза: „Сестро,

завинаги си тръгвам аз.

Кой виновен е, кажи ми, братко мой?

Не ме оставяй тук да пея този блус.“

Табита престана да свири. Тя удари хармониката по дланта си.

— Защо го правиш?

Саския завъртя глава и погледна към нея.

— Кое?

— Просто… да пееш за това.

— Аз измислям много от песните ни — отвърна близначката, като че ли с това отговаряше на въпроса. Навярно беше така. — Измислях ги — със задавен глас се поправи тя.

Табита мислено се изруга. Не знаеше какво да каже. Повдигна хармониката към устните си и тихо засвири.

Саския седеше със сведена глава. Табита бе сигурна, че пак плаче. Това я ядоса.

— Подслушваш ни, нали, Пепър, лайно смрадливо? — извика към въздуха тя. — Ето, това е за теб. — И започна „Ние ще надделеем“.

Изсвири я три пъти. На четвъртия Саския мъчително я погледна.

— Не знам за него, но аз вече ще се побъркам. Хооп! — възкликна тя и се хвана за койката, когато неочаквано се отлепи от пода.

Сега гравитацията изглежда насочи предпочитанията си към тавана. За щастие, той представляваше нематериална искряща синя решетка, която разделяше стаята, сякаш нещо полагаше огромни усилия да изкристализира от въздуха. Ако човек се вгледаше съсредоточено в тях, сините възли просто ги нямаше, ала иначе бяха като блестящи прозрачни четириноги морски звезди, разположени на равни разстояния в килията.

Табита зарита с крака и се вкопчи с една ръка за леглото. С другата държеше Саския. Разнесе се пронизително пищене и миризма на марципан.

— Скачаме — извика тя. Гласът й се понесе с половин скорост, като вода, която се спуска по канал. Косата й се изправи.

Двете тромаво легнаха на койката. Атмосферата беше рядка и лепкава, слабата светлина изглеждаше сивкава.

Хиперпространството.

Саския се притисна към Табита и заплака така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне, молеше я да я спаси, да я отведе у дома, да върне брат й.

Ако от време на време я бяха карали да си мисли за Трикарико, близнаците й напомняха и за Рела — всеки момент бяха в различно настроение, ту ликуваха, ту потъваха в бездънна бездна от неутешима скръб. И очакваха да ги ободриш.

— Исках да остана сама — когато се поуспокои, изхриптя Саския, — но не така…

— Той поне беше щастлив — прегърна я Табита.

— Беше луд — тъжно въздъхна акробатката.

— Той беше щастлив — повтори Табита. — Там наистина му хареса. Някои харесват Венера.

Саския не се съгласи. По време на катастрофата брат й си бе ударил главата.

— Той беше луд! Казвам ти!

— Добре — отвърна Табита, — и какво от това? Какво, ако е бил луд? Ако ние бяхме луди, навярно щяхме да сме щастливи тук. Щеше да е чудесно, нали? — Тя повиши глас. — Щеше да е чудесно, нали, капитан Пепър? Можеше да ни достави удоволствие. Това би ти се харесало, нали? Ти обичаш гостите ти да се наслаждават на пътуването, нали?

Но не успя да разсее Саския.

— Щом не мога да приказвам с него, искам да приказвам за него — заяви тя.

Табита не искаше. Но все трябваше да се занимават с нещо. И ако с това можеше да й помогне, щеше да го направи.

Саския заговори. Гласът й трепереше.

— Той никога не беше щастлив, когато и аз не бях. Никога! Изпитвахме еднакви чувства. С всички ни беше така. Ако един от нас беше тъжен, останалите го ободрявахме. Бяхме толкова щастливи! Дори… дори не знаехме, че сме ща… — Близначката силно подсмръкна. — Тогава беше по-лесно, когато бяхме петима. Не искам да говоря за това.

Табита обаче искаше. Без да се замисля, тя попита:

— Наистина ли сте от Абраксас?

— Кой друг би го направил?

— Не зная — отвърна Табита, но всъщност бегло си помисли нещо, което и друг път й бе минавало през ума, при това неведнъж: че близнаците Зодиак не са експериментални създания, не са следващото поколение хора, че изобщо не са клонирани и не са от Абраксас, а от Земята, някъде от Европа, от място с планини и крави. Бяха циркови изпълнители със странни амбиции и подобно на повечето циркови изпълнители, добри актьори.

— Постоянно си мисля — обади се пак Саския. — И Могул е мъртъв. Мисля си нещо и после разбирам, че накрая казвам: „И Могул е мъртъв“. Това не е скръб. Не още. Ако скоро не ни пуснат оттук, ще им покажа какво е скръб — с тих и напрегнат глас завърши тя.

Като че ли бе прочела мислите на Табита.

— Свикнала съм с това, Табита. През целия ми живот са ме затваряли и наблюдавали. Имахме си собствено жилище, голяма стая с изкуствена среда като на Хана. Серафимите и Херувимите постоянно идваха и си отиваха. Когато двамата останахме сами и Кстаска ни отведе на кораба, решихме, че е наш ред. Но никога не се върнахме у дома.

Тя се претърколи върху Табита и потърси утеха. Тялото й бе съвсем леко.

— Избягахме от един затвор в друг — продължи Саския. — И къде се скрихме? В кабарето. Сякаш не можехме да издържим, без да ни гледат.

— Мислиш ли, че тъкмо затова са ви… създали? — попита Табита.

— Според нас те са искали да докажат на самите себе си, че могат да го направят… — че все още могат да правят обикновени хора. Обикновени! Ние сме… ние бяхме… ние бяхме представата на серафимите за обикновени хора.

— Значи са го постигнали.

Саския подозрително я изгледа.

— Ти не си обикновена — увери я Табита.

— Никой не е! — нетърпеливо отвърна близначката. — Точно това е въпросът. Ние бяхме единствените, които наистина можехме да сме обикновени, бяхме петима, абсолютно еднакви. Всички останали са само по един. Сега съм само аз.

Табита понечи да я утеши, ала в този момент Саския не се вълнуваше от проблема как е постигнала тази уникалност.

— Така че сега съм като всеки останал! Табита! Аз съм обикновена!

Табита се усмихна.

— Съзнаваш ли, че се въртиш в затворен кръг?

Саския не я разбра.

— О, няма значение — каза Табита и я целуна по челото.

— Подиграваш ми се.

— Не! Аз ли се подигравам? Аз ли?

— Да.

Табита се засмя.

— Добре. — Тя се пресегна и погали Саския по дупето. После спря. — И кога те… на колко си години?

— На девет — отвърна близначката.

Табита остана поразена.

— О, това е лесно — обясни Саския, погрешно разбрала причината за удивлението й. — Ускоряване на всички процеси, за тях това е елементарно.

Табита не беше убедена, че го смята за елементарно. Точно в този момент едва ли имаше значение. И все пак щеше да й трябва малко време, за да свикне.

— Как го правехте, оня номер с мустаците?

— Какви мустаци? Нямам мустаци.

— Точно това искам да кажа.

— Тогава за какво говориш?

— Понякога имаш мустаци. Когато ти, когато ние… когато дойде в моята каюта…

— Не бях аз — упорстваше тя. — Могул… понякога… той…

Вратата внезапно се отвори.

— Храна — каза Саския.

На прага стоеше големият черен робот.

Двете подозрително го погледнаха.

Роботът влезе в килията. Капакът на гърдите му се плъзна настрани и разкри кухина. От нея се появиха два пакета върху малък поднос и се разнесе силна миризма на чесън.

— Храна — обяви Шин, който стоеше зад него с дистанционното си управление в ръце.

— Най-после — отбеляза Саския. Двете с Табита вече се пресягаха за пакетите, но роботът отново ги скри в тялото си и затвори капака.

— Хей! — извика близначката.

В стъкления череп на машината просветнаха сини мълнии.

Старецът се ухили.

— Гладни ли сте? — попита ги китаецът.

— О, той искал да си играем — отегчено махна с ръка Саския и рязко седна на койката. — Разбира се, че сме гладни — презрително отвърна тя.

С блеснали очи, Шин повдигна брадичка. Скорпионът му сви опашка и изискано започна да обикаля около иглата си.

Старецът погледна към Табита.

— Ами ти? И ти ли си гладна?

— Да — войнствено каза тя. — Гладна съм.

Очите му бързо запрескачаха от едната на другата.

— Съблечете си дрехите — нареди китаецът.

— Какво? — едновременно възкликнаха те.

— Съблечете си дрехите — повтори Шин.

— Разкарай се — изръмжа Табита. — Задръж си храната. Не съм гладна.

Тя седна до Саския.

— Аз обаче съм — заяви близначката.

Тя свали ципа на якето си и го изхлузи през глава.

Табита хвана ръката й.

— Да не си посмяла! — гневно извика тя. — Саския! Недей!

— Няма никакво значение — също толкова гневно я увери Саския.

Шин я наблюдаваше.

— Капитан Джут — каза на Саския той и прехапа устни. — Свенлива.

Табита му отговори нещо извънредно обидно. Тя сведе глава, но не изпускаше от очи отворената врата.

Близначката се изправи и си съблече тениската. После започна да разкопчава панталона си.

— Стига — заповяда Шин. — Ти. Джут. Табита Джут. Ела тук.

— Казах ти, можеш да си задържиш храната! — без да вдига поглед, високо каза тя.

— Ела тук. Съблечи приятелката си.

— Разкарай се.

Китаецът прати робота да я доведе. Табита се съпротивляваше, ала той с лекота я повдигна от койката и я довлече пред господаря си. Тя риташе с крака към него, после към Шин. Роботът внезапно я пусна и Табита се строполи на пода.

— Съблечи приятелката си — повтори старецът.

— Не!

— О, стига, Табита, не бъди глупава — подвикна й Саския. — Трябва да ядеш.

— Не започвай и ти!

Шин ги наблюдаваше и тъмните му очи весело блестяха.

— Преди не се колебаеше толкова — заяви той.

— Какво искаш да кажеш с това „преди“? — попита Табита.

Китаецът натисна един от бутоните и роботът проговори:

— Хнх… — с нейния глас измърмори той. — Къпини…

— Подслушвали сте! Знаех си!

В главата на робота засвяткаха мълнии.

— Бедният старец — пак с гласа на Табита продължи машината. — Не може да го вдигне без стриптийз.

Шин го стрелна с гневен поглед и натисна бутона.

Табита се изправи и заразтрива бедрото си. Чуваше собственият й глас да казва думи, които не бяха нейни. Тя замръзна, втренчила очи в робота.

— Малко момченце с голямо пишленце — продължаваше да реди гласът й.

Роботът светкавично протегна ръка и грабна клавиатурата от Шин.

— Хой!

Китаецът зяпна. В удивените му очи се четеше страх и ярост.

Той бясно затършува из джобовете си и извади отвертка. Хипнотизирана, Саския наблюдаваше сцената от койката. Табита от друга страна бе нащрек и търсеше възможност да избяга.

Като държеше дистанционното управление извън обсега на Шин, роботът го стисна за рамото с две от ръцете си, повдигна го от пода и започна бясно да го разтърсва.

Саския и Табита се притиснаха в ъгъла.

Китаецът беше ужасен и пищеше. Роботът го запрати в коридора. Главата му с кух екот се блъсна в стената, той се стовари на палубата и се отпусна неподвижно.

Скорпионът на палтото му продължаваше безцелно да обикаля в кръг.

Роботът захвърли клавиатурата към изпадналия в безсъзнание техник и се завъртя към жените.

Нямаше къде да бягат.

Той залитна. Главата му се изпълни с дим. После неочаквано седна на прага.

— Бип-бип — изпиука роботът.

Един от краката му затрепери!

По коридора се разнесе познато тихо бръмчене и се появи дребно, лъскаво черно създание, възседнало летяща чиния.