Колин Грийнланд
Всичко от начало (36)

36.

— Какво прави това на кораба ми?

Беше уплашена и пребледняла. Що се отнасяше до нея, бе полунощ след отвратителен ден. И сега да открие в трюма хладилен ковчег с мъртъв извънземен!

В сумрака към нея гледаха разноцветни лица: бяло, кафяво и лъскавочерно. В пътническата каюта се стелеше ароматен дим. Всички се бяха наблъскали вътре. Когато влетя без да почука, Табита ги стресна.

— Боже всемогъщи, не си го отворила, нали?

Марко незабавно скочи на крака, подплаши Тал и се втурна покрай Близнаците към нея.

— Веднага го затворих. Трябваше да го изхвърля през шлюза!

— Успокой се, Табита. Успокой се!

Тримата хора бяха седели на койката и си подаваха дълга лула, докато разглеждаха парче хартия, някаква карта или схема, изчезнала в мига, в който Табита нахлу вътре. Прегърнати, Близнаците се изправиха върху койката и застанаха притиснати, с гръб към лявата стена. Кстаска беше в дъното на каютата и се издигна на летящата си чиния заедно с тях. Тал също тревожно пляскаше с криле във въздуха.

— Обясни ми, Марко!

Той бе разгневен:

— Седни! Седни! — извика Марко. — Ще седнеш ли най-после?

Близнаците й направиха място.

— Седни, седни… — уплашено измърмориха те. Единият все още държеше димящата лула. Нямаше представа кой от двама им.

— Не искам да сядам! — изкрещя тя. — Искам обяснение!

— Когато се настаниш удобно, ще ти е по-лесно да възприемеш обяснението, капитане — измърка Кстаска.

Табита заплашително насочи към нея показалец.

— Ти ли искаш да ми обясниш? Не? Тогава не се бъркай!

Без да обръща внимание на Близнаците, тя яростно гледаше към Марко, който стоеше със сведена глава и стиснати юмруци.

— Всичко това е излишно! — каза той. — Просто седни и ме изслушай!

Близнакът с лулата й я подаде. Саския, позна по очите й Табита. Едва не изрита лулата от ръката й.

— Слушам те, Марко!

Той сърдито въздъхна и отстъпи крачка назад. Отметна глава и потърка големия си пръстен.

— Това е Хектор — заплашително я изгледа Марко. — Той е мъртъв.

— Видях.

— Повече никога няма да се разхожда по Улицата на липите! — тъжно изпя Тал и кацна на рамото на господаря си.

Марко насочи вниманието си към него и му подаде свития си показалец, за да го клъвне.

— Съвсем наскоро се присъедини към нас — лаконично заяви той.

Табита вдигна очи към Саския. Лицето й приличаше на маска, неразгадаемо, също като на брат й.

Марко вдигна глава към нея. Наистина ли в очите му имаше сълзи?

— Те го убиха — каза той.

Изведнъж стана абсолютно сериозен.

— Виж, Табита, ела тук, хайде, седни. Ще ти разкажа всичко, ще ти обясним цялата история. Недей да висиш на вратата. Чувстваш се зле, преживяла си шок, хайде, ела и се настани удобно. Искаш ли кафе? Ще ти донеса. Зная какво е да се чувстваш зле. Зная. Зная. Самият аз се чувствам зле. Всичко е по моя вина. Не смяташ ли, че се чувствам зле? Не виждаш ли колко зле се чувствам?

Той прокара ръка през косата си. Тал внимателно го наблюдаваше и въртеше глава.

— Бяхме го оставили в хладилните камери на „Сънят на праведните“ — започна Марко. — Те не знаеха. Иначе нямаше да приемат фраск. — Той горчиво се засмя. — Каква ирония, нали? Саския, един от вас да иде да донесе на капитана кафе — щракна с пръсти към Близнаците Марко. Табита забеляза, че двамата са впили погледи в гърдите й. Тя се загърна по-плътно в нощницата си.

Плъзна поглед наоколо. Марко дирижираше положението от средата на каютата, Тал стоеше на рамото му, Близнаците се бяха притиснали един към друг на койката, херувимът висеше в ъгъла с летящата си чиния като рефер на футболен мач при нулева гравитация. Всички се бяха вторачили в нея. В бледата пустота на хиперпространството извън илюминатора се вихреха блещукащи точици.

— За толкова тъпа ли ме мислиш? — гневно се обади Табита.

Марко нетърпеливо седна на мястото, което й бяха предложили, и тежко отскочи от койката. После пренебрежително махна с ръка и заби поглед в краката си.

— Разкажи й, Могул — нареди той. — Може би теб ще изслуша.

— Ето какво откраднахме от Изобилие — тихо и бавно каза акробатът над рамото на сестра си.

— Не злато — прибави Саския.

— Тялото на собствения си партньор продължи Могул. Очите им бяха кухи, устите — тъжни, като че ли си спомняха някакво трагично преживяване. Двамата едновременно седнаха на койката зад Марко и кръстосаха дългите си крака.

Табита се облегна на касата и впи поглед в Саския.

— Работили сте с фраск, така ли?

— Хектор — мрачно отвърна близначката.

— Къде сте попаднали на фраск?

Саския и Могул се спогледаха. Не казаха нищо.

— В Пояса — бързо се намеси Марко. — На един астероид. Беше дезертьор, криеше се. Даже не знаеше, че войната е свършила. Поиска да тръгне с нас. Но го убиха.

— Кой го уби? — За миг си помисли, че Марко ще посочи към Близнаците.

— Еладелдийци. На Акме. През първата му вечер там. — Гласът му звучеше все по-дрезгаво. — Изскочиха от публиката и го застреляха. — Веждите му се сбърчиха. Хапеше устните си и се мъчеше да овладее гнева и мъката си. — Отнесохме го на Изобилие. Хана ни скри. Навярно… — тъжно погледна към Табита той, — навярно, ако можехме да им кажем, щяха да го спасят.

— Като Хана — прибави Могул.

— Но вече беше късно — поклати глава Саския.

Марко шумно издуха носа си.

— Така или иначе, накрая пак се наложи да го откраднем. Както каза Могул, касетата трябваше да заглуши алармите, но предполагам, че не се е получило. Марсиански боклук.

Табита скръсти ръце и вдигна очи към херувима.

— Ами ти? — попита го тя. — Участвала ли си във всичко това?

Летящата чиния забръмча, докато Кстаска се завърташе да погледне към нея.

— Нямам какво да прибавя, капитане — прошепна съществото.

Табита отново се обърна към потъналата в скръб Саския, Цялото пътуване представляваше скачане от един лайнарник на друг.

— Защо в трюма ми има мъртъв фраск, Саския?

Марко повдигна ръка и я остави да падне.

— Искаме да го погребем на родния му свят — мъчително отвърна близначката.

— Ти ще го откараш дотам, Табита — заяви Могул.

— Семейството му е на Титан — каза Саския.

— Ще сме ти много признателни — завърши брат й.

— Нима? Тогава защо не ми казахте, по дяволите? — попита тя.

— Трябваше да ти кажем — отвърна Марко. — Трябваше. Но не можехме да си позволим този риск. Никой не иска да се замесва в такива неща. Преди да се появиш ти, вече бяхме наели една фирма. Те научиха за Хектор и веднага анулираха договора.

— Значи няма злато — грубо отсече Табита.

— Ще ти донеса кафе — стана Саския.

— Аз ще донеса — скочи Могул.

Двамата яростно се спогледаха, като че ли внезапно си бяха спомнили, че трябва да се карат за нея.

— Ще има — обади се Марко, докато акробатът се изнизваше като котка покрай Табита. — Роднините на Хектор ще дадат всичко, за да върнат сина си. Всичко.

— Мислех, че фраските нямат нищо — отвърна тя. Всичко това й бе дошло до гуша и искаше да се върне в леглото си.

— О, останали са им пари — мъгляво я увери той. — Фраските имат пари из цялата система. Капела не им е отнела всичко. — Марко уморено се протегна, като внимаваше да не събори Тал. — Ще ти бъде платено, капитане — напевно каза той и папагалът поде:

— Кога ще ми платиш, питат камбаните? Кога ще ми платиш, питат камбаните?

— Капитане — извика от коридора някакъв глас. — Мисля, че трябва да дойдеш и да видиш нещо.

Табита затвори очи и уморено сбърчи лице.

— Какво има, Могул? — попита тя.

— Не зная — отвърна акробатът. — Нещо става.

Табита отиде.

Могул стоеше до един от илюминаторите. Тя погледна над рамото му.

— О, Господи!

Пространството навън зловещо пъстрееше. Мазни черни петна осейваха неопределената хиперсреда. Накъдето и да погледнеше, петната безкрайно се деляха и размножаваха.

— Какво е това? — попита иззад гърба й Саския.

В първия момент Табита си помисли, че са попаднали във вероятностна буря, като онази, настигнала я по време на седмия или осмия й самостоятелен скок, когато пилотираше стария „Василий-Свенсгаард“ на фирмата „Кун Стандард“. Тогава времето се разпадна на части и запрати грамадния кораб като парцал във въртоп от алтереалности, които заплашваха да разкъсат измеренията му едно от друго. Никога не се бе ужасявала толкова много.

— Не съм сигурна — призна тя.

Вече тичаше към кабината.

— Алис! — извика Табита. — Поддържай курса!

През илюминатора нахлуваха вълни убийствена светлина. Пустотата напред беше изпъстрена и накъсана, образуваха се и се пукаха мехури, като нагорещен целофан. Скенерите показваха двойно експонирани образи, отвътре струяха натоварени с информация розови пиксели, които покриваха екраните с конфети от светлина, струяща от реалната вселена. Силно миришеше на озон.

Това не бе вероятностна буря.

Докато Табита си слагаше слушалките, около корпуса на „Алис Лидъл“ засвяткаха сини мълнии и запълзяха по медните й инкрустации. Всички високоговорители на борда виеха от претоварване. Табита закопча мрежата си, поиска данни за състоянието на кораба и включи стабилизаторите.

Не обръщаше внимание на Тал, който истерично цвъртеше в ухото й, нито на напрегнато увисналата във въздуха до нея Кстаска. Бушуващата навън металическа светлина се отразяваше в прозрачния костюм на херувима.

— Алис! — извика Табита. — Какво е това?

— НЕЩО МЕ ПРИТЕГЛЯ КЪМ СЕБЕ СИ — СПОКОЙНО отвърна корабната личност.

— Невъзможно!

Но беше възможно. Овладяна от неизвестна сила, „Алис Лидъл“ стремглаво се носеше към нормалния космос.

Ала нямаше да се предаде без борба. Шевовете й скърцаха, нитовете й тракаха. Яката малка баржа се съпротивляваше с всички сили.

Този път това нямаше да е достатъчно.

Пръстите на Табита препускаха по пулта в търсене на вектор. Един по един започнаха да кристализират спасителни профили, само за да се стопят секунди по-късно. Точно както бе казал херувимът, нито гравитацията, нито законите за съхранение на материята, нито повреда в бордовите системи разкъсваше измеренията под тях. Колкото и невероятно да изглеждаше, капеланският двигател покорно угасваше по заповед на някого извън кораба. Табита не можеше да направи нищо, за да предотврати пропадането им.

— Всички вън от кабината! — извика тя. — Прехвърляме се!

И докато героите се криеха кой където свари, въртопът навън се превърна в постоянно пулсиране, в сияен водовъртеж от свръхестествени енергии, който разтвори паст и ги погълна.

Внезапно всичко свърши. Двигателите на „Алис“ се закашляха и завиха при рязкото възобновяване на нормалната гравитация.

За миг екраните останаха тъмни. После се включиха един по един. Видяха звездите и слънцето. Видяха абсолютната чернота на обикновения космос.

Видяха големия зелен пиратски кораб, чийто тракторен лъч се пресягаше към тях и парализиращите му мрежи широко се разгръщаха, за да ги обгърнат.