Метаданни
Данни
- Серия
- Изобилие (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Take Back Plenty, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
- NomaD (2020 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2020 г.)
Издание:
Автор: Колин Грийнланд
Заглавие: Всичко от начало
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 1999
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Вихра Манова
ISBN: 954-585-070-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1024
История
- — Добавяне
29.
— Идиоти такива! — разтреперана им извика тя, като застана на стъпалата пред кабината.
Всички се бяха събрали и я наблюдаваха. Гледаха я така, като че ли е гвоздеят на кабаретната програма. Там бяха близнаците Зодиак, прегърнати и закачили крака в една и съща халка, два варианта на един и същи човек, сякаш и един нямаше да е предостатъчен. Там беше Марко Мец, с окървавен нос, опърлена коса и вежди. Табита се надяваше, че е ранен. Не знаеше защо не е мъртъв. Нямаше представа къде е Тал и в момента не я интересуваше.
В момента я интересуваше единствено Кстаска, която все още беше на руля.
Табита дръпна мрежата, своята мрежа.
— Аз ще поема управлението — заповяда тя.
Херувимът не отговори.
— Хайде! — Табита разтърси мрежата. — Чупката!
Марко заплува във въздуха към нея с протегнати ръце.
— Успокой се, миличка. Не се вълнувай. Нали сме живи и здрави! Всичко е наред!
— Не ми викай миличка, Марко Мец, че ще те…
Близнаците се издигнаха от двете й страни и я удържаха.
— Заради теб едва не убиха всички ни!
Марко разпери ръце.
— Всички сме тук, Табита, всички сме невредими, корабът е наред, успокой се.
— Аз определям дали корабът е наред, Марко! Ясно ли е? А сега се разкарайте! Всичките!
Табита блъсна Близнаците, преобърна ги по гръб и се изтласка назад. Като се хвана за пулта на един от мониторите, тя увисна над командното табло със свити под себе си крака. После хвана опашката на херувима и рязко я изтръгна от контакта.
Корабът леко подскочи.
Пъхнала крак в една от халките, Табита откопча мрежата със свободната си ръка и измъкна Кстаска навън за опашката.
— О, недей така! — възрази Саския и се изправи. Дългата й коса се бе пръснала навсякъде. — Ще я нараниш.
Но Кстаска остана абсолютно безразлична към суматохата. Тя освободи опашката си от ръката на Табита, измъкна се от мрежата и с лекота заплува покрай краката й и между Близнаците, спусна се по стъпалата и влезе в трюма. Движеше се така, сякаш бе родена при нулева гравитация, което си беше самата истина.
— Вън! — нареди Табита.
Когато всички излязоха, тя затръшна вратата зад тях.
Възвърнала контрол над кораба си, Табита премина на автоматичен режим. Забравила изгарянията си, болката в глезена, тя плъзна поглед по онези от мониторите, които все още работеха. Изобилие сияеше на 120 градуса зад тях, сфера с големината на орех. Не ги преследваха. Управата не се интересуваше от нищо извън станцията. Имаше толкова малко закони, че всъщност за нея беше по-изгодно да ги спазва, отколкото да ги нарушава. Но ако някога се върнеше там…
Ако оцелееше от този полет, никога, никога нямаше да се върне на Изобилие.
— Прав ти път — каза на смаляващата се топка тя.
Но й се струваше странно защо не са взривили кораба й на парчета, заедно с нея и всичко останало.
Табита включи слушалките си и се свърза с корабната личност.
— Алис? Още ли приказваш с мен?
— РАЗБИРА СЕ, КАПИТАНЕ — отвърна Алис. — КОЙ БЕШЕ ОНЗИ, КОЙТО СЕ ИЗКЛЮЧИ ПРЕДИ МАЛКО?
— Херувим, Алис.
— ХЕРУВИМ ЛИ? МИЛИ БОЖЕ. А, ДА, ВИЖДАМ ГО. В МОМЕНТА Е В ТРЮМА, ИЗВЕСТНО ЛИ ВИ Е?
Табита изскърца със зъби.
— Да, Алис.
— ТАМ ИМА И ДРУГИ ХОРА.
— МОЖЕ ЛИ ДА ПОГОВОРЯ С ХЕРУВИМА, КАПИТАНЕ?
— Не. Насочваме се към Възела.
— ГОТОВА СЪМ — отвърна Алис.
Табита въведе стандартен курс за най-плътно заселения сектор от земянитските орбитални пътища и Алис го начерта.
— ДВИЖЕНИЕТО Е ДОСТА ИНТЕНЗИВНО — отбеляза тя.
— Чудесно — отговори Табита. Така с нищо нямаше да се различават от всеки друг товарен кораб, Тя затаи дъх. — Моля те, докладвай за повредите, Алис.
Положението изобщо не изглеждаше розово. „Алис“ бе сляпа с няколко от очите си и глуха на много от местните честоти. Имаше обгаряния, ожулвания и вдлъбнатини, някои от които нарушаващи структурната й цялост.
— ДЕФЕКТЕН ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 61,04% — съобщи корабната личност. — МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ЗА НЕГО НА ИЗОБИЛИЕ.
— Аз също — измърмори Табита. — Потрай още малко, Алис. Само след няколко минути ще се погрижа за теб. Плащат ония в трюма.
— ТРЯБВА ДА СА МНОГО МИЛИ ХОРА.
Въпреки волята си, Табита се засмя и потръпна. После внимателно докосна бузата си.
— Изгорена ли съм, Алис?
— МАЛКО, КАПИТАНЕ.
Аптечката се отвори с бръмчене.
— Днес не ни е добър ден — каза Табита, докато поставяше лепенка на лицето и ръката си. — Всъщност трябва да е най-ужасният ден в живота ми. — Мърмореше си под нос, по-скоро на себе си, отколкото на кораба. — Ти как мислиш, Алис?
— НЕДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ.
Табита погледна към овъгления си ръкав.
— Напомни ми някой път да ти разкажа живота си.
Постепенно навлизаха в главните транспортни артерии. Както бе предупредила Алис, движението беше убийствено. Бавно се тътрузеха каледонийски „Мълнии“, пълни с информационни пазители и данъчни инспектори, завръщащи се от поредния ден на доблестни битки. Бързоходни фраймахерски „Тинкърбел“, превозващи съдебни дизайнери и рекламни директори за Византион и Вяра, с арогантно изящество пресичаха пътя им. Тук-там срещаха малки топчести роботизирани влекачи и както очакваше Табита, много баржи, каращи във Възела щипки за документи, дезодоранти и кървавица. Във Възела, където корпоративните цилиндри танцуваха с гаражни платформи и развлекателните комплекси с летящи църкви; там бе мястото на „Алис“.
— КАПИТАНЕ?
— Какво има, Алис?
— ЗАЩО КАЗВАТЕ. ЧЕ ТОВА Е НАЙ-УЖАСНИЯТ ДЕН В ЖИВОТА ВИ?
— Ще ти обясня, когато разбера какво става, дявол да го вземе.
Последва кратко премигване на розови светлини, докато „Алис“ смилаше информацията.
— Избери платформа, Алис — нареди Табита. — Ще те ремонтираме.
Компютрите се включиха. Табита се отпусна назад и се протегна. Когато затвори очи, видя червени проблясъци върху яркозелен фон. Някъде в ума й продължаваше да пищи алармата в Мъркюри Гардън, мълниите на перките и ченгетата все още разцепваха въздуха.
Господи, колко уморена се чувстваше. Представи си воден душ, истинско легло, чисти и свежи завивки. Но само праведните спяха, ред след ред върху лед в стоманени бели ковчези, в замръзнала пещера, която понякога се превръщаше в слънчева гора, друг път в спалня, пълна с антики и свещи. Лежаха с вкарани в очите им електроди, гледаха домашно видео, и очакваха Деня на възкресението. Никакъв шум, никакви извънземни самоубийци, никакви хермафродитни акробати, никакви херувими, никакви ченгета. Просто първо трябваше да умреш. Изглеждаше добра сделка.
Тя неохотно отвори очи. Беше сама в пилотската кабина на „Алис Лидъл“ и всичко тихо бръмчеше наоколо й. Заслуша се; Наистина ли чуваше нещо? Неравномерно тракане, тракането на осев ключов кристал в кожуха му?
Не. Нямаше нищо. Но скоро се разнесе звукът на отварящ се шлюз.
Табита се завъртя. Марко стоеше и я гледаше от основата на стъпалата.
— Здрасти — усмихна се той.
— Не искам да говоря с теб — каза тя. После се обърна към пулта и изключи гласа на Алис.
— Просто идвам да видя дали всичко е наред. И да ти дам това.
Марко прелетя над стъпалата и се приземи до нея, протегнал в ръка кредитния чип.
Табита го взе, преди отново да е изчезнал.
— И най-добре в него наистина да има нещо.
— Има.
Тя затвори очи и се облегна назад.
— Хиляда и петстотин?
— О, не, не. Може би петстотин.
— Дължиш ми хиляда и петстотин, Марко, хиляда и петстотин, даже две хиляди, след като повреди кораба ми.
Табита посочи към анализа на повредите на екрана. Марко го прочете. Опитваше се да си даде разбиращ вид, но се виждаше, че мислите му са другаде. Той вдигна очи и погледна през илюминатора.
— Къде отиваме?
— Там, където ще ремонтират „Алис“, ще й сложат нов кристал и ще напълнят резервоара.
— Най-добре първо да напълнят резервоара — отвърна Марко. — За всеки случай.
Тя го изруга, но знаеше, че има право.
Марко кимна към чипа.
— Това е достатъчно, за да стигнем до Титан, нали? Отиваме на Титан, нали така?
— Имам ли друг избор?
— Хей — възкликна той, леко подскочи нагоре и се понесе напред. — Не се сърди. Знам, че не планирахме нещата така. Ти се справи блестящо. — Марко се настани върху ръба на пулта.
— Разкарай се оттам.
— Извинявай. Извинявай. — Той се изправи и пъхна крак в една от халките.
— Още колко остава?
— До платформата ли?
— До Титан. Това е една от луните на Сатурн.
— Зная къде е Титан.
Табита придърпа една от клавиатурите и пресметна времето.
— Месец. — Не особено приятна перспектива.
— Субективен ли?
— Да ти е известен друг начин?
— Броиш ли скока?
Тя сърдито въздъхна.
Марко пъхна пръст през мрежата.
— Косата ти е малко опърлена тук, знаеш ли? — нежно попита той.
— Остави ме на мира, Марко!
Той вдигна ръце.
— Добре, добре, щом искаш по трудния начин, майната ти. Отивам си. Интересува ме само дали чипът ще е достатъчен, за да стигнем до Титан.
— Достатъчен е, да. Ако в него наистина има петстотин.
— Ами ремонтът? Хей, я гледай.
От дясната им страна прелетя почистващ робот, размахал ръце във всички посоки, докато събираше отпадъците от космическите пътища.
— Това ще стигне ли за скенерите и за нов кристал?
— Надявам се.
— Значи всичко е наред!
Табита намръщено го изгледа.
— Длъжник си ми, Марко. Ти ме въвлече във всичко това.
— Аз не съм бутал оня твой перк в канала.
— Оттам нататък за всичко си виновен ти. Не обичам ченгетата, а сега, накъдето и да се обърна, все ченгета виждам. Как да работя? Не съм някакъв пират. Длъжник си ми, Марко. — Тя разтърси чипа във въздуха. — Това е само аванс.
— Виж, Табита, не те лъжа. На Титан ни очакват големи пари. Щом стигнем там, ще станеш богата. Истински пари, не кредит. Повече пари, отколкото можеш да спечелиш през остатъка от живота си. Всички ще станем богати. Ще започнеш нов живот. С ново име. С ново лице, ако искаш. Можеш да се избавиш и от тая бракма — посочи към кораба той.
Ноздрите на Табита се разшириха.
— Добре, добре, задръж си кораба. И аз май започнах да го харесвам. Той си е жива антика. — Марко потупа стената. — Направо няма да усетиш, че сме тук. Обещавам ти. Тал е в кутията си. Той мрази да лети. Кстаска, тя няма да ти досажда. Близнаците, единственото, от което се нуждаят, е да са заедно. Забавляват се помежду си. Оставаме ние с теб. Имаме един месец да се опознаем малко по-добре. Беше ни хубаво, нали? И пак може да е така, само трябва да ми се довериш.
Табита не му обръщаше внимание. Тя разтърка очи с опакото на ръцете си и погледна към оцелелите екрани.
Навлизаха във Възела. Вече виждаше станцията на „МивиКорп“, цялата осеяна със заострените директорски кораби, като пирани, ръфащи поничка. Зелената точка на 300 градуса бе Първа лутеранска църква на Христос, пастир на звездите, а плоският диск от дясната страна беше „Бъргър Уърлд“, който тежко се въртеше и излъчваше весели песнички по всички честоти на вълните.
Тя бавно въздъхна. Светлите петна зад клепачите й се сливаха с блясъка на Възела.
Алис сигнализираше, че е време да се приготвят за подхождане. Табита насочи вниманието си към маневрите.
Корабът се наклони. Марко и облак незакрепени боклуци отлетяха наляво. Той размаха ръце, направи опит да се издигне нагоре, не разчете инерцията си и се хвана за мрежата на копилотската седалка.
— Тпру! — ухили й се той, застанал е главата надолу. Табита не му обърна внимание. Бе решила да заключи всички им в трюма.
Марко се преобръщаше във въздуха, протегнал свободната си ръка в напразен опит да се изправи.
— Знаеш ли, изглеждаш страшно уморена. — Най-после успя да заеме правилно положение и приклекна в краката й. На лицето му се изписваше загрижено изражение. — Нали не искаме нашият пилот да заспи по време на нещо важно, а? Защо не идеш да си опънеш краката за малко?
— Вашият пилот — кисело измърмори Табита.
Бавно се спуснаха надолу. Тя угаси двигателите. „Алис“ се понесе в оживен док. Отровножълти роботи изстрелваха струи замръзнала пара и насочваха огромни безтегловни товари. Петнайсетметрови флуоресцентни букви съобщаваха: „ТОВАРНА БАЗА ТЕКУРАТ“. Доковете се ръководеха от петима палернианци в пъстри костюми и с шлемове с форма на различни популярни анимационни герои.
Табита уреди да монтират маркучите. В чипа имаше точно, петстотин скутери. Тя погледна към Марко. Той се канеше да напусне кабината.
— Седни, Марко — каза Табита и посочи към другата мрежа.
Музикантът колебливо я изгледа, после седна.
— Сега ще заредят резервоара и ще донесат осев ключов кристал. Така че ще поостанем известно време. Всички ли имате скафандри?
Той кимна.
— Естествено.
— Докато чакаме — продължи Табита, — можеш да ми обясниш точно какво става. В какво съм се забъркала. Истината, Марко. Позната ли ти е тази дума?
Той изглеждаше искрено засегнат.
— Никога не съм те лъгал, Табита.
— Лъжа.
— Никога. Просто, просто… — Марко безпомощно размаха ръце. — Просто понякога действителността е малко безкомпромисна, това е.