Колин Грийнланд
Всичко от начало (48)

48.

Табита стоеше пред Саския, разперила ръце, за да я защити.

— Не! — извика тя. — Не! Не! Не! Не!

Фраскът се надвеси над нея и втренчи бездушните си черни очи във визьора й, сякаш едва сега забелязваше странните метални скафандри, които носеха хората.

— Назад! — изкрещя Табита.

Тя протегна ръце и го блъсна по гърдите.

— Хайде, махни се! Назад! Назад!

Извънземният засъска като победена котка и отстъпи. Тя го изтласка покрай рампата към шлюза на трюма и се препъна в робот, който работеше с лазерен поялник.

— Назад, продължавай назад!

Зад гърба си усети, че Саския се хвърля към тялото на брат си и го прегръща.

— Влизай вътре! — извика Табита.

Фраскът движеше челюсти, пръскаше слюнки, опитваше се да й обясни нещо.

Тя спря и здраво стисна две от ръцете му, макар да не хранеше илюзии, знаеше, че ако пожелае, съществото с лекота може да я строши надве.

— Какво? Какво казваш?

— Гне пппътттници — произнесе Хектор. — Гне пппътттници.

— Тя ми трябва! — отвърна Табита. — Тя не е пътник. Тя е моят копилот! Копилот! Разбираш ли? О, Господи… Ела!

Като се движеше бързо, за да не остави на нито един от двама им време за мислене, тя го хвана за китката и го затегли нагоре по рампата към кабината. С яростен и в същото време театрален жест Табита махна с ръка към мрежата си, после към тази на копилота.

— Две. Виждаш ли? — Вдигна два пръста и посочи към своята седалка, към себе си, към другата мрежа и към Саския, която стоеше в коридора под тях и притискаше тялото на брат си като щит. — Ти я рани — заплашително произнесе Табита, — и няма да идем на Титан. Разбираш ли? Никакъв Титан!

Фраскът засъска и запращя. Възлестата му долна челюст светкавично се раздвижи напред-назад.

— Върррни гме — повтори той.

Табита го разбра. Искаше да се върне на Изобилие.

Отново посочи към Саския.

— Не — отчетливо каза тя. Я! Докосвай! Саския, за Бога, остави го и ела тук, ако не дойдеш, не зная какво ще направи той, най-добре веднага да дойдеш и да правиш точно каквото ти кажа. Саския!

Близначката остави тялото на брат си на палубата. Тя се изправи и с достолепна грация се качи по рампата.

Веднага щом се доближи на една ръка разстояние, Табита я хвана за рамото, дръпна я покрай фраска и я накара да застане между двете мрежи.

Извънземният се извисяваше над тях, ежеше се и издаваше гърлен звук като ниско, сухо ръмжене.

— Застани зад мен — нареди Табита.

Саския се подчини.

— Влез в мрежата. Направи го, просто го направи, влизай в мрежата, направи го така, сякаш го вършиш по сто пъти на ден.

Тя погледна фраска в очите и повдигна показалец, като че ли се канеше да му съобщи нещо изключително важно, нещо, което трябва да запомни.

Втренчено в пръста й, съществото изщрака с челюсти и отметна глава назад.

— Аз — твърдо каза Табита и посочи към себе си. — Тя — показа Саския тя.

Без да се обръща с гръб към него нито за миг, Табита се пъхна в собствената си мрежа й я завъртя така, че да е с лице към Хектор.

Извънземният изглежда се поуспокои.

— Остани там — предупреди близначката тя. — Не се оглеждай наоколо. Просто стой неподвижно. Мисля, че всичко ще бъде наред. — „Какво искаш да кажеш с това, че всичко ще е наред? — мислено се запита Табита. — Ние ще умрем.“ Но не като Могул.

— Ясно ли е? — попита фраска тя. — Ясно ли е?

Съществото завъртя глава като тирбушон и размаха ръце.

— Добре — кимна Табита.

— Табита! Табита!

Отвън я викаше Марко. Гласът му звучеше ужасно.

— Един момент, Марко.

Тя отново излезе от мрежата си и се опита да примами фраска обратно в трюма. Той не реагира. Марко продължаваше да стене. Табита го изруга. Като внимаваше да не прави подозрителни движения, тя отиде до шлюза и погледна навън.

Фраскът взе празния пистолет и го запрехвърля в лапи. Табита се надяваше, че Саския няма да погледне към извънземния, който небрежно стоеше над брат й. Марко лежеше в калта точно под вратата и протягаше ръце към нея.

— Боли ме — обвинително каза той. Десният му крак определено стърчеше под отвратителен ъгъл.

Табита плъзна очи наоколо. Фраскът я наблюдаваше. Да върви по дяволите.

Като се държеше за вратата, тя се пресегна надолу и хвана Марко за китката.

Хектор изскърца и изсъска. Метна се към вратата, наведе се навън като кран и бясно замахна към музиканта.

— Добре, добре! — извика Табита и остави Марко с мъчителен вик да цопне обратно в тинята. — Извинявай, Марко! — След кратка борба с извънземния успя да го натика обратно в кораба. — Би трябвало да те изблъскам навън, не вътре! — изкрещя му тя.

Размахало крайници във всички посоки, съществото се предаде, отстъпи назад и замръзна в основата на рампата, като стрелкаше Саския с подозрителни погледи.

Близначката не помръдваше.

— Хайде — настойчиво каза Табита и го дръпна за едната ръка. — Марко? — провикна се тя; — Хектор не те иска на борда.

— Какво… какво… не можеш… той не може… — запелтечи Марко.

— Скрий се някъде — отвърна Табита.

— Табита! — зави той. — Не си отивай! Не можеш да си идеш! Не можеш да ме изоставиш! Не можеш да ме зарежеш тук!

— Господи, Марко, най-добре да грешиш, това е всичко. Ще влезеш ли най-после? — гневно попита фраска тя.

Той изръмжа и заскърца със зъби.

— Искам да застанеш така, че да те виждам — строго нареди Табита. — Това е човешки обичай, известен като гостоприемство.

Хектор неочаквано се втурна през вратата, отново събори робота и влетя в трюма толкова бързо, че изглеждаше ужасяващо.

— Настани се удобно — подвикна му тя.

Извънземният недоверчиво заразмахва ръце нагоре-надолу като храмов танцьор.

Марко продължаваше да вие, кълне и умолява. Табита не му обръщаше внимание. Тя побърза след фраска в трюма и започна да събира всичко, което бе останало там: парчета плат, празни чанти, дрехи, всичко меко. После го нахвърли на купчина в ъгъла.

Най-накрая поправил вътрешната врата, роботът се покатери по стената и се зае с капаците на покрива.

— Седни там! — нареди на Хектор Табита и потупа камарата. — Меко. Хубаво. Удобно. — Чудеше се каква представа за удобство би могло да има създание, което се състои само от интелект и рефлекси и е способно да живее във вакуум. — Трябва да се опитам да задействам кораба.

Тя се завъртя, без да чака да види дали ще й се подчини. Забеляза пътната кутия на Тал и за миг се поколеба дали да не я изхвърли навън при Марко, Не, каза си Табита, той просто щеше да я отвори. Марко не можеше да живее, без някой да му се възхищава.

Взе кутията и я понесе към кабината.

— Марко — на излизане от трюма извика тя, няма да отидем много далеч, ако изобщо отидем някъде. Ако успеем да намерим помощ, ще дойдем за теб. Но все още не можем да излетим — поклати глава Табита и сбърчи лице, докато минаваше край сгърчения труп на Могул, — и ще ти трябва време да си намериш подслон. Затова на твое място щях да започна да търся. Разбра ли ме?

Отговорът му беше нечленоразделен и мръсен.

Тя остави кутията на Тал под мрежата до чантата си в дъното на кабината, после се приближи до пулта. Завъртя се, стисна ръката на Саския и хвърли поглед към единствения работещ монитор, който се свързваше със скенера в трюма.

Картината бе замръзнала. Фраскът стоеше точно там, където го, беше оставила. Не помръдваше. Табита отново сведе очи към близначката.

— Защо го направи? — попита тя.

Саския повдигна лице към нея. По дългите й скули се стичаха сълзи.

— Той те спасяваше…

— Не плачи. Това прецаква циркулаторите.

Акробатката се опита да се усмихне. Лицето й се сгърчи. Мършавите й рамене се разтърсиха.

Табита енергично хвана дланта й.

— Разбираш ли от корабни личности?

Саския подсмръкна и поклати глава.

Табита отново погледна към трюма. Същата картина. Потърси гривната на футуристичния скафандър на близначката, откри жака на аудиосистемата, изтегли го и го включи в пулта.

— Казва се Алис — обясни тя. В този момент нямаше нищо невъзможно. Поне щеше да й намери работа.

Табита се наведе надолу, притисна визьора си към този на Саския и й прати целувка. После напусна кабината, заобиколи Могул и влезе в трюма.

Фраскът продължаваше да стои в същата поза. Той я погледна като полудяло дърво.

— Настани се — посъветва го тя и плъзна очи наоколо. Търсеше ковчега му, ала го бяха изнесли навън, заедно с останалия багаж. Табита използва монитора на китката си, за да накара крана да го върне обратно.

Когато машината забръмча, извънземният конвулсивно потръпна и вдигна поглед през отворения покрив към мокрите псевдодендроиди и горещото небе.

— Поправя кораба — успокоително поясни тя. Фраскът се приближи и се наведе над нея.

— Кррран — разбиращо отвърна той.

Престори се, че не му обръща внимание. Чудеше се какво друго разбира.

Като използва един от роботите навън, успя да повдигне цилиндричния ковчег, въведе команда и го насочи към отворения шлюз.

— Убедена съм, че седнал ще ти е по-удобно — каза му тя. После се настани върху купчината в ъгъла и го повика при себе си.

Когато се приближи, съществото се просна в цял ръст, протегнало колене и лакти под странни ъгли. Приличаше на безумен скакалец.

— Добре! Добре! Да! — похвали го Табита. — Да! Да! — Тя бавно и предпазливо се изправи.

Фраскът изсъска. Но остана на мястото си.

— Скоро ще тръгнем — излъга Табита.

Хектор я наблюдаваше с мънистените си очи, докато тя заобикаляше робота, за да излезе от трюма.

Ковчегът висеше в шлюза. Табита хвърли поглед навън. Марко пълзеше по корем в калта на десетина метра от кораба и влачеше ранения си крак.

— Продължавай, Марко, отлично се справяш!

Видя го да завърта глава и да поглежда към нея през овъглената гора. Видя очите му — неговите красиви очи.

Спусна ковчега в коридора до Могул, отвори капака и като се мъчеше да не мисли за него, прехвърли трупа вътре. Беше лек като сестра си.

Припряно намести крайниците му и затвори цилиндъра. Сбогом, Могул. Имаше време…

Не довърши мисълта.

Изправи се и усети, че й се завива свят. Изтощението се стовари отгоре й като чувал с пясък. И нямаше изгледи скоро да си почине. Навярно в аптечката бяха останали още стимуланти.

Табита се върна в кабината.

Саския бе протегнала слабия си показалец над клавиатурата и гледаше към екрана.

Той светеше.

Имаше надпис.

„НЯКОГА ИМАХ СЕСТРИ, САСКИЯ, НЯКОЛКО СЕСТРИ.“

— Алис!