Димитър Кирков
Любов в ада (9)

IX

Като влезе в антикварната книжарничка, бай Ардашес го погледна подозрително, защото му се стори пийнал, и запрехвърля донесените книги. Дребна печалба имаше той от тия покупки, едва-едва сам щеше да продаде нещо, но съжаляваше момчето, а и от чичо Йона беше учил занаята навремето. Арменецът отброи парите, поколеба се, притури още сто лева и като му благодари, Дионисий припна най-напред във винарския магазин да вземе хубав коняк. И вече прибираше бутилката в изпразнената чанта, когато някой му рече иззад бъчвите:

— Даскале, къде се губиш ти бе? Два пъти те търся днеска.

Дионисий надзърна — отзад имаше стойка за пийване на крак и под мъждивата крушка дружелюбно му кимаше Тодор Тодоринов.

— Ела да опиташ новото винце — покани го той.

— А, тук не бива — отказа ученикът. — Какво има?

— Развеселил си се вече май? — смигна оня зад бъчвите.

— Няма такава работа! — обидено отрече Дионисий. — Искаш ли нещо?

— Аз нищо не искам! — надуто каза Тодоринов. — Нали сметка има да оправяме. Пари ли имаш много, влюбен ли си, че си забравяш длъжниците? И поправка една ще се наложи на етикетчето.

— Ама сега бързам, трябва да се прибирам. Иначе… — „Ако ще даваш нещо, дай!“ — преглътна думите от неудобство Дионисий.

— Тъкмо. Да се видим у вас на спокойствие — остави чашата човекът и се лепна за момчето.

Още щом видя търговския посредник, Дионисий се сети, че мъжът, който заговори Юлика оная вечер пред киното, беше братът на Тодор. Момчето не знаеше за какво се молеше тогава по-младият Тодоринов и какво му отказваше Юлика, но сега, като чу, че големият брат го е търсил два пъти, той с подозрителността на влюбения почувства скрития си съперник. Разчуло се е, прибързано заключи Дионисий, тоя сигурно ще ме заплашва сега заради брат си. Морал ще ми чете! Ама дали те наистина?… — вкамени го отчаяна ревност, защото изведнъж прогледна какво може да означава етикетът и кого ще предпочете Юлика. Младежът обаче грешеше, през двата дни никой извън дома на Антови не бе научил за събитието в неговия живот и докато се изкачваха на Хълма, Тодор Тодоринов подкачи друга приказка:

— Много скъпа ичкия пиеш, маестро! — с пресилено възхищение кимна той към чантата.

— Ами, пия! За подарък е. — На Дионисий му се искаше час по-скоро да бъде нападнат, но Тодоринов не се поинтересува за кого е подаръкът.

— Охо! Още повече! — откликна одобрително той. — Един млад художник трябва да живее смело. Значи не срещаш материални затруднения?

Дионисий изхъмка неопределено и след малко посредникът продължи:

— Нещо по моя въпрос?

— Какъв въпрос? — начумерено отвърна ученикът.

— Нали говорихме — крадливо рече Тодоринов. — Търси ли пак, намери ли монети? Не може чичо Йона да не е оставил нещо. Не знаеш каква краста е нумизматиката! — сдържано укори той собствената си колекционерска слабост. — Да не ги продадеш на парче! Ще те излъжат, ще те хързулнат за конячета и ликьорчета! — намекна за бутилката в чантата и най-после хвърли едрия си коз: — Голяма полза ще имаш, ако ме уведомиш първи! Ще те включа като основен акционер в нашата фирма. Изключителна работа сме подхванали с брата Евстати. Няма съмнение! — доверително приказваше Тодоринов. — Доживотно ще ти идват дивидентите, а ти само ще си рисуваш, ще си твориш свободно като птичка божия! А?

— Абе хубаво, ама какви монети те патили?! — поуспокои се Дионисий. — Нито съм чувал, нито съм виждал колекция у баща ми. Какви си ги измисляш?

Такъв разговор те не водеха за пръв път. Вечерта след погребението на чичо Йона Тодор Тодоринов довтаса у тях и като триеше заешките си очи с траурна носна кърпа, горещо изказа съболезнования, тюхкаше се, че току-що се връща от път и едва сега чул скръбната вест. Дионисий се зачуди малко, защото само веднъж беше срещал тоя човек при баща си и след това посещение чичо Йона цял ден мрачно мълча. Но се виждаше, че човекът страда, а като разбра, че покойникът не е оставил за него предсмъртно писмо или пакет някакъв, искрено се огорчи. Отворихте ли завещанието, развълнувано попита той, кога ще го отваряте? А щом чу, че и завещание няма, съвсем се изнерви.

Тогава Тодоринов прибра ядосано носната кърпа и си тръгна, но след два дни пристигна пак и надълго заобяснява, че преди години, преди да го има Дионисий, чичо Йона се занимавал и с монети в антикварното си дюкянче и така именно двамата се сдружили, защото самият Тодор Тодоринов открай време събирал редки образци, страст ли да го наречеш, слабост ли, но това осмисляло свободните му часове, пък и да си признае, стабилно вложение е нумизматиката. Ала по-късно чичо Йона, неизвестно защо, се отказал от това изтънчено посредничество, на което бил завиден познавач, и полека-лека отношенията им поизтънели, обаче ето, преди три месеца лично чичо Йона го уведомил, че е попаднал в дирите на изключителна колекция, просто бижу, и му обещал да я придобие за него, а Тодоринов инвестирал операцията, защото ни за миг не се съмнявал в известната, в безукорната честност на чичо Йона. Наложило се обаче да напусне града поради други сделки и като се връща, какво? — скъпият приятел починал скоропостижно!

Не е скоропостижно, беше се залежал, обади се Дионисий. Е, това е относително, парира го Тодоринов, а той съвсем не искал да говори за инвестираните пари, не, не и не, защото всъщност бил дал само аванс, неголям, без разписка, допълнително щял да изплати остатъка, след собствената си оценка на колекцията, и не тия пари го вълнуват в случая, а самата колекция, просто умира от любопитство да я види, поради споменатата вече негова страст. Така че — нека младият господин Ралев хубавичко си спомни, не му ли е оставял нещо чичо Йона, не му ли е намеквал нещо, па макар и да не е обяснил за кого е предназначена сбирката. И щом така категорично казва „не“, нека тогава да се разтърси из партакешите, долапите да преобърне, подовете да прослуша, ако трябва, защото Тодор Тодоринов имал извънредно сериозни предположения, че чичо Йона е придобил колекцията от неизвестния собственик и вероятно я е скрил някъде в помрачението на последните си часове. Глупости, дръпна се Дионисий, той почина в пълно съзнание, а разпаленият колекционер строго го скастри, че пълното съзнание не изключва предсмъртното помрачение, известно му е, важното сега е да се търси и за тая цел той предлага дори собствените си услуги.

Дионисий Ралев не прие помощта, но тогава повярва във внушителните приказки на търговския посредник, още повече защото чичо Йона изненадващо не бе оставил след себе си нито грош и следователно, можеше да се сметне, че е хвърлил всичките си спестявания в недовършената сделка. Докато ровеше безуспешно и в дюкяна, и в задната стаичка, момчето се размисли, видя колко пукнатини има в обясненията на Тодоринов, а най-подозрителното беше, че тоя човек нямаше вид да го бие парата, за да прави вложения в монетни сбирки.

— Няма! — каза му той при поредното посещение. — И повече не ме занимавай с щуротии! Ако съществуваше такова нещо, баща ми щеше да каже. Да не е потънало в земята я?!

— Тъкмо, тъкмо! Тъкмо в земята може да е заровено — с надежда рече Тодоринов и не престана, макар и по-рядко, да занимава Дионисий с тая своя надежда.

В началото на лятото обаче той пристигна по друга работа.

— Виждам те, че рисуваш, маестро, и ти иде отръки — започна Тодоринов. — И тъй като мисля за теб и вярвам в твоето благоразумие, ще те приобщя към нещо сериозно. Хонорар също ще има!

И тук той в едри щрихи обрисува бъдещето на парфюмерийната фирма „Братя Тодоринови“, разхвалвайки най-вече първия й артикул. Извади дори шишенце със скъпоценната течност и без да го дава в ръцете на момчето, тикна го под носа му да подуши и да се увери.

— Браво! — ухили се Дионисий. — Значи на мене се падна високата чест да нарисувам етикета на парфюма и да се прочуя по света?

— Точно тъй! — съгласи се Тодоринов. — Сюжет — свободен! Но да е нещо съответно на уханието. Нали? А названието… вземи си го запиши. „Юлика“! — тържествено рече той. — Добре звучи! Гласна — съгласна, гласна — съгласна, на всички езици се произнася лесно. Ухание, багра и звук — общо да бият в една точка! Тънко нещо е рекламата, господинчо мой!

Преди да си тръгне, Тодор Тодоринов щедро накапа с парфюма „Юлика“ една носна кърпа на Дионисий, за да може младият художник да се вдъхновява от аромата по време на своята работа. И въпреки че гледаше с презрение на всяка утилитарност в изкуството, момчето се захвана с поръчката. Той нахвърляше проекти, поднасяше кърпата под носа си, замисляше и се подхващаше ново хрумване, ала преди да завърши, парфюмът изветря и кърпата замириса на мишляци, както всъщност си миришеше в началото.

Но вдъхновението на Дионисий не секна заедно с уханието и на следния ден етикетът беше готов. И бе достоен за сътвореното от Евстати Тодоринов. Върху зноен оранжево-червен фон се извисяваше фигура на жена, ефирна бяла туника обгръщаше стройното й тяло, лицето й бе вдигнато високо, а черните къдри се вееха назад, защото жената се бе устремила нанякъде, вероятно към привличащото благовоние на парфюма. Зад нея етикетът бе пресечен от разноцветна дъга, майсторски вградена сред оранжево-червените багри, и тъкмо по тая дъга пълзяха леките букви ЮЛИКА. В краката на жената, пак под формата на дъгичка, се четеше надписът „Trade mark“.

Дионисий бе доволен от своята миниатюра, а и Тодор Тодоринов не скри доброто си впечатление.

— Ще се прочуеш — рече той. — Дано в печатницата го изпълнят по оригинала. Два чувала етикети ще поръчам на първо време!

Тогава обаче начеващият фабрикант се разсея за хонорара, изчезна някъде и Дионисий не го беше виждал до днешния ден. Щом влязоха в къщурката, Тодоринов измъкна широк портфейл от палтото си и извади рисунката.

— Слава Богу, че не избързах! — започна той. — Разболял се калиграфът Аркадий Николаевич и, всяко зло за добро — не успял да направи клишето. Иначе чиста загуба щеше да е. Брак! Виж, значи, маестро, каква е работата. Умувахме ние с брата Евстати — чукна с нокът Тодоринов по надписа — и си мислим, че не стоят симетрично по дъгата тия букви.

Дионисий гледаше буквите и всяка една парваше сърцето му като с нажежено клеймо. Когато рисува етикета, той не се попита коя е тая Юлика, най-малко си спомни за госпожица Антова, известната притежателка на кино „Астра“, но сега вече не се съмняваше чие име е изписвал. Тя е! Край! Край! — съкрушено приседна Дионисий на стола, а думите на Тодоринов безсмислено жужаха в стаята:

— … Махваш значи една буква и прибавяш една, общо шест: три оттук и три оттук…

— Какво, какво? — трескаво попита момчето.

— Ама ти не слушаш! Пак трябва да повтарям! — кисело рече човекът. — Няма да е „Юлика“, ами ще е „Люляка“! Така. Ето. Прибавяш едно „л“ отпред, сменяш „и“-то с „я“ и половината ще върви отляво, половината отдясно. И клонка бяла люляка ще туриш в ръката на жената. Това е всичко. Разбра ли?

Луда надежда оживи Дионисий.

— Люляка! — прошепна той. — Отлично! Ще стане, разбира се! Още утре! — И тъй като куражът му се повъзвърна след метаморфозата на имената, попита: — Ама не разбрах, защо така сте решили, джанъм? Ако е за симетрията, не сте прави. Виж как хубаво си стои „и“-то в средата!

— Остави тая работа! — Големият брат изгледа накриво момчето. — Пък ако искаш да знаеш, вторият тон на парфюма е люляков — изрече той чутите от Евстати думи. — Пред хората трябва да се изтъкне съдържанието! Що значи туй „Юлика“? Кажи си го „Люляка“, че да те разберат всички българи!

— Правилно! — подкрепи го Дионисий. — И песен има такава. „Люляк бял, люляк снежнобял…“ — басово затананика той, но Тодоринов нервно го прекъсна:

— Хайде, хайде! Не ми е до песни!

Най-малката негова грижа беше промяната на етикета. Той вече не се надяваше, че ще получи онова, което чичо Йона му дължеше и което не само безумно кри през живота си, но скри и след смъртта си. Наистина, през изминалите двайсетина години старият антиквар много пъти му бе давал пари — да се разплати за своята кражба. Давал му беше, изглежда, всичко, което поспестяваше, защото Тодор Тодоринов упорито проверяваше — чичо Йона нито беше купил имот, нито държеше нещо в банките, нито бе оставил богатство на сина си. Проклет вехтошар! — тихичко кълнеше Тодоринов и педантично вписваше в едно тефтерче получените суми, но общо те едва ли правеха и стотна от дълга. А тоя дълг беше такъв, че ни да уведомиш полицията, ни да протестираш пред съда. Как ли не го заплашва, какво ли не му предлага, включително и да делят, но онзи не отстъпваше, гладуваше с копелето си, а онова нещо лежеше някъде безсмислено и не се беше превърнало в капитал.

Защо го открадна? — изумен се питаше Тодоринов. — Личен интерес Йона Ралев не бе извлякъл. Историческа ценност ли смяташе, че са монетите? Народно достояние ли? Но защо тогава не ги предадеше в музей? Или може би тайно им се наслаждаваше в среднощни часове, може би страдаше от някаква антикварна перверзия, от гаден фетишизъм някакъв, може би изпитваше порочно сладострастие, пипайки древното злато, какво ли не му минаваше на човек през ума, като слушаше мрачните откази на тоя изпосталял дърт ерген, на това живо изкопаемо, зад чието лице на светец сигурно се бореха хиляда дявола. Луд крадец! — беше го нарекъл Тодоринов още навремето, а чичо Йона тогава сведе виновно очи. Признаваше си! Признаваше, че е луд и че е крадец, но каква полза, ограби ме! — стенеше Тодор Тодоринов, без да проумее подбудите на своя враг и без да му повярва до края, че монетите не са у него.

Преди чичо Йона да умре, Евстати Тодоринов вече бе изобретил парфюма си, а големият брат търсеше под дърво и камък средства за новата фирма. И тогава, може би поради голямото желание, някакъв глас в него проговори, че старикът ще му остави ценностите след смъртта си. „Порадвах им се аз — вземи ги сега ти! Това е исторически паметник — не бива да се погубва! Историята е за всички!“ Благородно щеше да е взе пак. Нали чичо Йона минаваше за благороден! Уви, гласът го подведе, а и Дионисий — ако не лъготеше! — нищо не откри из дюкяна.

След тая несполука сърцето на Тодор Тодоринов сигурно щеше да се пръсне, ако на хоризонта не изплува годежът на брат му с госпожица Юлика. И замах имаше в начинанието, и състоянието на Антови се оказа прилично, но можеш ли да се опазиш от хорската завист?! Евстати, разбира се, бе уведомен каква проверка върши батко му, а при първото напрежение се оказа негоден за най-нисша дипломация. Язък, че толкова години яде мамалига из странство! Преди два дни пристигна разциврен като пеленаче и само едно повтаряше: разкрити сме, издадени сме, срам и позор, ти, братко, уби любовта ми! Обвиняваше го, сиреч! Пипка ли ти е изпила ума?! — кресна му Тодор. — Не можа ли да замажеш положението, да отложиш големите приказки! Скъсали били! Не, знаеше си своето Евстати, не ми трябваха парите й, друга е работата, не знаеш ти каква артистична душа има Юлика, опозорих се, а и посвещението ми пропадна! Артисти! — кипна Тодор. — Като си артист, защо и ти не изигра едно театро? Простете, мадмоазел, ние с вас сме друг свят, а братът е делови човек, безчувствен тип в известен смисъл, не му придиряйте! Защо не я баламоса? Като е глупав човек, ни изкуство, ни висше образование му помагат, заключи той, а иначе за посвещението се съгласи: щом всички мостове назад са изгорени, от къде на къде ще кръщават парфюма на нейното име и ще го разгласяват по света, нека това име мре в своята провинциална неизвестност, и без много да се замисля, Тодор предложи новото наименование „Люляка“.

Но малка утеха бе за него словесното отмъщение. Без капитала на Юлика производството нямаше да стъпи на промишлени основи, както го виждаше той в смелите си мечти, а трябваше да се задоволят с работа в мазето, с пипкаво пълнене на флаконите с ръчен шприц, и пазара следваше да ограничат на първо време единствено из близките околии. Не, хич не му беше до песни на Тодор Тодоринов, а още по-малко му се щеше да плаща хонорар на Дионисий.

— Утре ще се разплатим — каза той на улицата, преди да се разделят с младежа.

Двамата излязоха заедно и по една пътека между дворовете бяха стигнали до портата на Милка Сърцайова, където Дионисий, с чантата в ръка, се помая да спре.

— Давай! Нали си надолу — подкани го Тодоринов.

Ученикът само кимна с глава към вратата.

— Абе ти си голям гявол! — светнаха учудено очите на мъжа. — Подарък, а? — И докато Дионисий влизаше, той зърна през пролуката Милка, скрита до кръста в лехата с димитровчета.

Тя посрещна смръщено момчето, не го покани в къщата, но тоя път прие дължимите й пари без разправии. В облачния есенен следобед, с букета, притиснат до гърдите, Милка му се стори по-млада и хубава, въпреки лошото й настроение, и Дионисий забеляза как нейното грапаво лице и свежата ръждавина на цветята сякаш са изсмукали повечето светлина от въздуха и затова наоколо предвечерният светлик изглежда по-оскъден от нормалното, ощетен от притегателната сила на двете петна в картината. Но тая картина беше твърде мимолетна, може би неповторима, за да бъде рисувана някой път от натура, и Дионисий се напрегна да запомни нейната същина, неравномерното сгъстяване и разреждане на светлината, предизвикано от каприза на природата.

— Две нощи не се прибираш — загрижено каза жената. — Не знам, да те питам ли къде ходиш?

— А, тук съм — усмихна се Дионисий. — Не се тревожи!

— Нямаше те! — упорито повтори Милка. — Вчера вечер настойникът ти се навърташе, Паскалев.

„Заради него не е влязла да чисти. Крила се е“ — помисли момчето и ни в клин, ни в ръкав радостно рече:

— Искам да те нарисувам, лельо Милке. Както си така — с цветята! — А в същото време вече знаеше, че не леля си Милка, а Юлика иска да нарисува — като зрънце светлина под смръщеното небе.

Милка Сърцайова обаче не се въодушеви от желанието му.

— Лошите занаяти лесно се учат! — заяви тя и на нея наистина трябваше да се вярва, но на Дионисий не му се слушаха наставления.

— Пак ще отсъствам — изпревари той бъдещите упреци и тъй като още се чувстваше ученик от мъжката гимназия, послъга: — Дошъл е инспектор от министерството да правим контролна. Събираме се у Наско Ташев — назова той училищния отличник. — Цяла нощ задачи ще решаваме.

Нищо вече не можеше да спре Дионисий Ралев — ни съвети, ни съперници, ни дори собствените му назряващи терзания. Същата вечер той поднесе коняка на Юлика и в късните часове сам изпи половината бутилка. А Милетко беше неузнаваем — дружелюбен и словоохотлив, той отгатваше настроенията на сестра си и щедро обливаше с тях госта. За следобедния провал на Дионисий, естествено, не продума, а като останаха за момент насаме, тихомълком прибра двата петдесетака, за да не обиди момчето. Но по-късно той сто пъти се реваншира за тая своя лесна печалба, защото искрено се привърза към Дионисий. Закриляше го и мъжка солидарност търсеше от него в общия им живот, за гост също не го смяташе на дома им, а за малко неопитен, ала равноправен обитател на бащината му къща.