Димитър Кирков
Любов в ада (20)

VI

Някъде към десет часа Живка пъхна глава в будоара на господарката си.

— Госпойце Юличке — рече тя, — имате гости.

— Гости ли? — небрежно попита Юлика, като не преставаше да налага ружа по слепоочието си с едно специално пригодено за целта заешко краче. — По туй време?

— По туй — съгласи се слугинята.

— Защо не казваш кои са? Какви гости? — с леко недоволство вдигна глас госпожицата.

— Ами Милка… Милка, ако се сещате. Знаете я май. От другата махала.

— Милка Сърцайова? — удиви се Юлика и захвърли крачето.

— Дето била купила някогаш старата ви къща… — излишно доуточни Живка и раздразни господарката си, защото Юлика Антова долавяше нещо нередно в тая продажба и не можеше да проумее как баща й бе взел пари от бившата проститутка. Освен това Стефан Антов беше споделял с Живка повече от потребното и тя, в простотията си, дрънкаше врели-некипели.

— Какво иска?

Живка недоумяващо разпери ръце:

— Да говорела.

— Къде чака? — Юлика обърна въртящото се столче и се изправи. — По-добре й кажи утре да дойде.

— Съвсем невъзможно, вика, трябвало да се видите. За мънинко моли — инатски каза Живка и госпожицата забеляза, че тя иска да помогне на Милкината молба.

Юлика се поразходи пред огледалото, колебаейки се дали да се преоблече и няма ли е да е твърде интимно да посрещне гостенката си по пеньоар. Хм, чудно защо я търси? А пеньоарът всъщност бе разкошна дреха от тежка коприна, тъкана в Марсилия, имаше естествения жълт цвят на пашкулите, а яката му беше обрамчена с кожичка, пухкава като ангелски пръсти. Защо пък да се преоблича? По-небрежно — по-добре. Чак такова внимание на Милка! Нека всичко си остане импровизация. Нови чорапи обаче трябваше да сложи, пак да се пререши…

— В кухнята влезе — обади се Живка сред тия размисли.

— Покани я горе. Не, вкарай я долу в хола — веднага измени нареждането си Юлика, защото не биваше да допуска тая жена толкова навътре в покоите си. — И да почерпиш след малко. Сладко, ликьорче… Но не проточвай, че съм заета!…

Госпожица Антова имаше специално отношение към своята гостенка. Тя си представяше малко мъгляво картините от своето детство, когато Милка бе идвала в дома им, но иначе ясно помнеше чувствата си към нея. Не беше забравила своето момичешко обожание, детинския си възторг от оная красива и елегантна жена, на която искаше да подражава. Малката Юличка обичаше да притисне лице в дрехите й, упойваше се от тъмносладостния мирис на нейния парфюм, като някаква наркоза й действаше и може би без своя аромат тогава, Милка нямаше да я привлича толкова. Момиченцето не казваше никому за наслаждението си от парфюма, това беше негова невинна игра на криене, то наивно подозираше, че удоволствието му сигурно е забранено, защото майка му все гледаше да я дръпне, та да не прегръща леля си Милка.

Като порасна, госпожица Антова също избягваше да споменава своето някогашно преживяване, но миризмата на парфюма тутакси би узнала. Колко пъти бе търсила да си го купи — особено в Париж, когато пътешестваха с баща й, и винаги проверяваше, като видеше непозната марка, но напразно. Иначе само тоя парфюм би употребявала — каква богата гама, какво тънко въздействие, спомняше си понякога Юлика. Кой знае откъде беше допаднал на Милка Сърцайова, вероятно отпреди Европейската война е останал, може би вече не го произвеждаха?!

Ах, Юлика не успя да открие онзи парфюм, а навремето Милка Сърцайова изведнъж изчезна от гостната им, без някой да разясни причините на момичето. Едва като колежанка тя понаучи коя всъщност е Милка и защо е могла да посещава дома им. Новината я потресе, но същевременно съживи поизбледнелите й детски спомени, Юлика внимателно и дълго ги прехвърля из главицата си, оглеждайки ги тоя път с ново любопитство и съобразно новите си интереси в своята преходна девича възраст.

По онова време Милка Сърцайова се превърна в двусмислена героиня за нея, подобна на образ от роман, който хем ужасява, хем притегля да го разгледаш подробно, защото колкото и противен да е такъв образ, той си остава безопасен, никакъв риск няма, че ще ти се окаже близък в живота и ще има да патиш лично от неговите пороци. Тъкмо така малката госпожичка възприемаше Милка — падналата жена бе общувала с нея, но като дете, на ужким и, от една страна, й беше позната, ала от друга — нищичко не ги свързваше и Юлика можеше да се откаже от познанството си, както се захвърля неприятна книга. Милка Сърцайова изглеждаше тогава на Юлика като някакъв послушен призрак, който се явява единствено при повикване, за да си подразниш с него малко нервите, но ако ти омръзнат страхотиите му, може веднага да го пропъдиш и да не се сещаш вече за него.

Тя, разбира се, не беше общувала повече с Милка Сърцайова. Като се срещнеха по Хълма, ту я поздравяваше, ту се правеше, че не я вижда, според настроението си и според това, какви хора имаше край нея, но общо взето, не криеше, че я познава. В известен смисъл тя дори се гордееше, не, по-точно е да се каже, че сама подтикваше фантазиите си и позираше пред избрани приятели със своето познанство. В това отношение госпожица Антова приличаше на мнозина от нас, които обичаме да намекнем, а при удобен случай — и надълго да разкажем, за някаква своя далечна връзка с хора, пропаднали в престъплението и порока, за личности окаяни, които толкова много се различават от нас. Такива приказки ни възбуждат приятно, не само защото ни дават възможност да се уверим в своята добродетелност, да се порадваме на съдбата си, че ни е увардила от престъплението и порока. На второ място, те ни позволяват да проявим своето човеколюбиво съжаление към злощастните ни познати, а може би най-важното в подобни случаи е, че ние сами се виждаме като личности сложни и храбри, които живеят с доброто, но не са се страхували да докоснат и злото. С богат опит и с могъщи души се представяме ние пред себе си и пред околните порядъчни хора, сякаш лично сме стигали човешките мрачини, защото велико нещо е да си бил в ада и да си излязъл оттам, и душите ни боязливо копнеят това приключение.

С такива чувства се кичеше понякога и Юлика, а в крайна сметка те я настройваха снизходително към Милка Сърцайова. По тази причина тя не нареди на Живка да изпроводи веднага неканената гостенка, а още от вратата на хола подаде радушно ръка, доволна от себе си, че не изпитва дребнави предразсъдъци към тая вече застаряла жена.

— Не съм ви виждала от месеци — каза Юлика след поздравите, канейки с жест Милка да седне, и сама се настани на дивана. — Но не съм ви забравила…

— И аз. Ама все не мога да те разгледам, Юличке. Все така набързо, по улицата… Много си пораснала, каква хубава госпожица си станала. Ех, като кукличка беше, с ония буклички… Помниш ли?

Юлика се поусмихна — от една страна, това махленско обръщение не й беше драго, от друга обаче, и на нея й се искаше да припомни нещо ласкателно за Милка.

— Поомня. А пък аз бих ви познала по мириса. И сега сякаш го долавям. Нали не грешаа? — игриво проточи тя, като поглеждаше към тавана, но очакваше приятната изненада на своята гостенка.

По шията и по бузите на Милка веднага плъзнаха тъмночервени петна, тя обърна глава и скрито подуши рамото си. Ноздрите й трепнаха, от петната лицето й изглеждаше грапаво и зло.

— Сигурно от сапуна — твърдо каза тя. — Защото снощи се къпах.

— Не, не! Не ме лъжете! — продължаваше Юлика, без да забележи чуждото вълнение, а появата на Милка действително й спомни някогашния аромат. — Защо го криете? Отдавна исках да ви питам. Парфюмът беше такъв, знаете… замайваше! От коя фирма беше?

Още преди госпожицата да се изясни напълно, Милка овладя своята болестна слабост, но грапавата червенина се запази по лицето й.

— Моят парфюм?! Че кой да помни! — пресилено възкликна тя и се засмя някак разпуснато и вулгарно за ухото на Юлика, от дъното на тоя смях й се дочу звук на долна кръчма и шантан. И тъкмо поради дразнещите представи от звука тя се вгледа в гостенката си любопитно, устата на Милка се отваряше и на мястото на кучешкия зъб се виждаше тъмна дупка, петнистото загрубяло лице тревожеше, на Юлика се стори, че то е готово за кавга и всякаква конфузия, ако малко нещо го засегнеш. — Чакай, чакай! — приказваше оживено Сърцайова. — Дали от мадам Тинка не го взех, или… един амбулантен търговец имаше? Я, как съм забравила! Пишеше нещо шантаво на флакончето, по френски ли, по немски ли… Ами да! Точно тъй… „Шантеклер“! — радостно съобщи тя.

— „Шантеклер“? Значи правилно предполагах — френски…

— Какъв ти френски! Тук май го бърникаха.

— Оо… — разочаровано въздъхна Юлика.

На нея изведнъж й се отщя да разговаря повече за парфюма, оказваше се, че тая жена дори не цени красивото и хубавото, което й беше попадало, бъркаше нещо тя за оня парфюм със своята всеядност и най-добре беше да приключват. Какво се бави Живка? Защо е дошла тая? — вече с неприязън се попита госпожица Антова, загърна пеньоара си и се прозя деликатно като котенце.

Милка също беше млъкнала, празните приказки за буклички и парфюми наникъде не водеха, а тя още се боеше как да започне. Госпожицата насреща й се правеше на любезна, нещо меко, разхлабващо се разливаше край нея, което заплашваше да омекоти и Милка, но тя не биваше да се мами лесно, защото сега й бяха нужни твърдост и смелост.

В един миг двете жени едновременно отвориха усти да заговорят и едновременно се сепнаха на първата сричка.

— Пардон, кажете… — първа се окопити Юлика.

— Не, не — с облекчение се отказа другата, — извинявай.

— Ама, моля ви се! Нали сте гостенка! Просто Живка исках да повикам. Е? Слушам ви.

— Мисля си аз… Ще взема да го потърся онуй шишенце. Може и да седи някъде из натуриите. Непременно седи! — Милка заговори енергично, като да бе открила спасение за домакинята от всички беди. — Да го видим каква марка е! Няма що да гадаем и да се мъчим. Щом ти харесва… Днеска още ще видя и ще го пратя по Дионисий… на чичо Йона сина…

— Не си правете труда. Излишно е — бързо каза Юлика, като пропусна скъпото име край ушите си и подканящо се надигна да стане. — Нещо друго да желаете?

— Нищо друго — мрачно отвърна Милка. — Затова съм дошла. Какво ще правим с Дионисий…

— Вие? В какъв смисъл? И от къде на къде? — Юлика отново се облегна назад и късо се засмя.

— От две години го посещавам. Пера го, чистя му.

— Знам — тутакси излъга госпожицата и леко се задъха от изненадата, защото Дионисий не й беше доверил тая своя неприлична връзка. — Прави ви чест… да помогнеш в нужда… Той сигурно ви е благодарен.

— Вятър! — рече Милка. — От мъж благодарност да чакаш — все едно от умрял писмо. Не се натискам. Важно е да завърши училището.

— Училището той ще завърши, но вие какво искате всъщност? Не ви разбирам! — Юлика се бе съвзела и гневно окръгли очи.

— Не се сърди, Юличке — помирително каза гостенката. — Да си призная — и аз не знам какво искам. Никакъв не ми е, никаква не съм му. Ама знам какво е да си сираче и да се подхлъзнеш в началото. Че е пощурял — пощурял е. После ще си бие главата. Вярвай ми! По-голяма си, по-разумна си, дай му пътя овреме, ако ще да реве. Да си търси лъжица според устата, уроците си да гледа и рисуването там, не с любов да се залисва…

При думата „любов“ Юлика пламна и изправи гръб. Много обидни неща имаше в думите на Милка Сърцайова, самият разговор беше обиден, но особено я жегна напомнянето, че е по-възрастна от Дионисий.

— Как си позволявате?! — подвикна тя. — Именно вие да си позволите! Вие сте последният човек, с когото ще разисквам… Изобщо вие…

— Така е — хладно я прекъсна Милка. — Не е нужно да ми натякваш. Но друг няма да се застъпи за момчето. Мислех, като жени по-лесно ще се разберем. — Тя още предполагаше, че разговорът ще се укроти и ще мине без скандал. Ако се стигнеше до кавга обаче, Милка имаше приличен опит и сега несъзнателно се приготвяше също да си отвори устата. — Нищо не съм му казвала на него — продължи тя. — По очите го познавам. Дето вика народът за такива: „Душа му иска женско да стиска.“ Рекох, двете да се обясним…

Юлика нервно прихна:

— Ха-ха! Да се обясним и да си го поделим! Така ли? Вие просто ме възмущавате! Нищо няма да ви обяснявам за нашите отношения, макар да не ги крия, защото нищо не може да разберете. Какви долни, какви низши представи за любовта имате само! Впрочем ясно защо… Как поне не ви е срам да ги говорите?! „Да стиска!“ Пфу! Позор!

— За подялба не съм приказвала. Не си измисляйте.

— И това оставаше. Ужас!

— Не си измисляйте, викам, такова нещо никога не съм правила — бавно кипваше Милка. — Мъже не съм делила с никоя, на всеки мъж само аз му стигах, че и артисвах.

— Ах, престанете! Вашето минало не ме интересува. Низости не искам да слушам! — Юлика дори неволно понечи да си запуши ушите.

— Предизвиквате ме. Предизвиквате ме, госпожице, и аз да питам, как не се стеснявате от тия обръщения?! Знаеш ли ти как съм посрещана в тая къща? Царица бях аз тука! Не ме гледайте… — протръби гласът на Милка. — Ще ти покажа нещо сега…

Вратата на хола се отвори и Юлика трепна от недоволство — за нищо на света не желаеше тия приказки да стигат до слугинята. А Живка, ухилена до ушите, бавно запристъпя с пълния поднос в ръце.

— Да ви е сладко — покани тя, готова да прави компания на приятните дами.

— Върви, върви! Остави ни! — с омраза каза господарката й.

Тя вече бе решила да отмъсти на Живка, защото предполагаше, че слугинята е знаела с какви намерения Сърцайова идва в дома им, а не я беше предупредила. Милка обаче беше замълчала — поне капка деликатност има, помисли Юлика и предвзето се обади:

— Черпете се.

Гостенката пое чинийката със сладко, сякаш нищо лошо не си бяха казали, преобърна трите смокини, преценявайки от коя да почне, и спокойно пъхна лъжичката в устата си. Дъвчеше бавно, наслаждаваше се на вкуса, чу се леко премляскване, което вбеси Юлика, но един здраво вкоренен в нея рефлекс за гостоприемство я караше да изтрае докрай ритуала на почерпката. За няколко минути показната учтивост щеше да замени истинските чувства на тия жени и това беше добре дошло за тях, за да се овладеят и продължат нататък.

Сладко госпожицата не ядеше, но посегна към чашките и накваси устни в ликьора. И докато наблюдаваше крадешком как Милка отпи вода, измъкна кърпичка от ръкава си и взе да се бърше, тя изведнъж реши, че тая жена не бе дошла единствено за Дионисий, че нещо подло има наум, с което щеше да я изнудва. Последните й думи намекваха за минали истории, кой знае какви, може би за баща й, с които сигурно ще се опита да я притисне, за да изкопчи я пари, я някакво застъпничество, всичко можеше да поиска тая измет. Беше се разположила на фотьойла тежко, по господарски, сякаш се канеше да векува тук, всеки ден да й се влачи. Посрещали я били някога, царица била в къщата! Оо, това гостуване миришеше на шантаж и Юлика за сетен път си помисли, че да познаваш подобни персони е полезно за житейския опит, но е опасно и мъчително да общуваш с тях. Подадеш ли им пръст, ще ти грабнат ръката, приближиш ли ги малко — лесно не можеш да се отървеш! Само че Юлика Антова не беше жертва за изнудване и бе готова да върне категорично Милка на мястото й.

— Искам да ви заявя, госпожо Сърцайова — каза тя, — че вие надценявате някои случайни обстоятелства. В тоя дом са идвали всякакви хора, но това съвсем не значи, че домът им е задължен или че мисли да се съобразява с тях. Помня ви с добро, но не си правете никакви илюзии.

— Точно тъй — съгласи се Милка. — Хвана бика за рогата. И с Дионисий ще стане същото. Ще се позабавлявате някое време, после — „Помня те с добро, но не си прави илюзии“. Пък той или училището ще зареже, или друга глупост ще направи, ще си опропасти живота за нищо. Знаем ги как почват тия истории и как свършват.

— Но аз го обичам! — Това признание се изтръгна неочаквано за самата Юлика, то бе спонтанна защита срещу унизителното подозрение, ала в секундата тя вече се мразеше заради своята слабост, мразеше и Милка, защото я повличаше със себе си.

Милка Сърцайова също се стресна от тия думи, но не им се поддаде.

— Сърбала съм тая попара — рече тя. — Любов, обич и прочие.

— Забранявам ви! Как смеете да се сравнявате с него! Какво безумие — да се мерите с нас! Това е… отвратително. За любов ще ми говорите! Вашите авантюри нямат нищо общо…

— Зависи, госпожице, зависи кой откъде гледа. Я не си въобразявайте много! Хайде и аз да съм преживяла нещичко. Вземете! Вижте! — Милка силно щракна закопчалката на протритата си чантичка и подаде на домакинята някаква сгъната хартия. — Четете! Нали сте грамотна!

Жестът беше толкова рязък, че Юлика взе листа от ръката й. „Любима моя безценна Ми!“ — започваше писмото и после следваха петнайсетина реда на френски, в които някой си Анри се кълнеше в любов със сладникав патос, захласваше се пред прелестите на Ми и примираше от нетърпение да я види. Юлика два пъти прочете това послание, без да открие нещо, засягащо фамилията Антови, и презрително го хвърли на масата.

— Чак не ви се вярва, а? — тържествено попита Милка. — Като сме почнали, да ви кажа, госпожице, че и аз съм чувала велики думи и превъзнасяне. Бяхте мъничка и не помните, ама в тоя дом съм идвала като годеница. Уважаваха ме, баща ви ръка ми целуваше. Какво си мислите вие?! — Когато тръгна насам, тя не знаеше още с каква цел взема писмото на капитан Роган, но сега вече усещаше и това, и защо всъщност е дошла при Юлика. — Бях дама, бях обичана! — разгорещяваше се гостенката. — И годеникът ми беше мъж на място. Като за мене мъж, ако искате да знаете, не вчерашен сополанко. Какво ми се фукате?! Родителите ти щяха да ни бъдат кумове, чест беше за господин Антов да ми кумува. Пък тебе те готвеха за шаферка — ние ти подарихме роклята, ако помниш. — Милка Сърцайова неволно бе почнала да измисля, без никога преди да й бяха идвали в главата подобни фантазии, истината и лъжата сами се смесваха в момента, а душата на Милка им вярваше еднакво. — Венчавката беше поръчана, билетът за Мийо ми стоеше в джоба — увличаше се тя, — майка ти плачеше, че ще се разделим, защото близка приятелка ми се пишеше, но за вашата любов, казваше тя, за вашата голяма любов съм готова да изтърпя горчилката на заминаването ви, мила моя…

„Тъмно нещо е детството. На коя само исках да приличам. Каква жалка особа“ — помисли Юлика и пренебрежително се обади:

— Стига! Представям си защо са ви приемали и каква полза сте имали. Всичко е свършено, не ме интересува!

— Полза ли?! — Милка бе очаквала съвършено друг ефект от своя разказ. — Значи искате да се обиждаме? А, не, госпожице! Полза аз не съм търсела, от мене имаха полза. Не исках да ви казвам, ама със свещ си го търсите… Полза имаше родителят ви, защото крадеше зад гърба ми, за мюре ме използваше, пък аз му спасих живота. На колене паднах пред годеника си, а отвън сенегалците чакаха с набучени щикове на пушките. За кражба — куршум! Такова беше положението…

— Най-сетне се издадохте! Ето защо сте пристигнали — зашепна от гняв и уплаха Юлика. — Да клеветите един покойник! Да ме изнудвате! Няма го майстора. Засрамете се поне пред гроба! Подслон ви даде!

— Къщата си я купих. Чисто злато броих за тая съборетина.

— Лъжете! Баща ми не би взел подлите ви пари…

— Вземаше! — Това недоверие се стори особено унизително на Милка и неочакван тик задърпа ъгъла на устната й. — И боклук да му паднеше, прибираше го — каза тя, осъзнавайки веднага несправедливостта на думите си. — Ти да не си расла с честни пари? Пък подлости — колкото щеш! На мой гръб. Всички се изметнахте. Да не бях аз виновна?

— Какво озлобление, божичко! Просто не разбирам защо.

— Защото да оставиш момчето на мира. До гуша ми дойде!

— Съвети от продажница не искам…

— Ми ти?! Купувница! Мигар не знам как го залъгваш? Моята работа поне беше ясна. Пито — платено! Ти да не си по̀ стока…

— Вън! — изпищя Юлика, напълно загубила самообладание, защото такава долна кавга не й се беше случвала през живота. — Да не си стъпила от днес в дома му! Вън, казах! Живке, Живке!

— Нека си троши главата! — Милка забърника в чантичката си и тракна ключа на масата. — Да не съм му слугиня! С добро дойдох, ама като лаеш много… Стига съм търпяла!

Живка плахо надзърна от вратата.

— Изпроводи я… И повече на прага да не я пускаш! — с разтреперан глас нареди Юлика и се втурна към покоите си на горния етаж, за да се наплаче от грубите обиди.

Накокошинена и важна, Милка Сърцайова напусна къщата. В началото тя наистина смяташе да се поразговори деликатно за Дионисий, без още да подозира с ума си действителното желание на своята душа. А това желание беше да заяви тъкмо в дома на Антови, че са я почитали и обичали, уважавали и ценили, че самата тя е била благородна, равночестна и щедра, че при нужда смело е защищавала своите приятели. С достолепие трябваше да се заяви това нещо, така че и сега да предизвика уважение, а после Милка искаше да намекне, че е имало предателство и измама, обида и пренебрегване, но леко да намекне, без грозни упреци, а с изстрадана болка, за която вече е простила. И на тоя намек следваше да й отвърнат с осъзната вина, с въздишка, с извинение може би и с протегната ръка. А то какво излезе? Нищо свястно не излезе, мислеше Милка, като стъпваше несигурно по пътеката в снега. Оказа се, че самата тя нищо не е простила, пък и госпожицата побърза да я засегне. Виж я ти змеицата! Иначе Юличка най-малко й беше виновна, а като погледнеш, и Стефан Антов не беше чак толкова виновен, в края на краищата и Анри Роган си имаше извинение, задето не я взе във Франция. Никой май не беше виновен. Никой ли? — не се успокояваше жената. — Всички бяха виновни пред нея — използваха я, пък я ритнаха, и така се случи, че Юличка опра пешкира! Нека! И тя е като тях! За парфюми ще се лигави! Стига вече ги е търпяла!

Само че не, не беше доволна Милка Сърцайова от своето гостуване, защото в кавгата не можа да облекчи душата си от оная мъка, за която нито тя щеше да прости, нито някой щеше да я разбере…

А след разпрата Юлика Антова получи леко сърцебиене, което обаче й мина до идването на Дионисий. Тя не му разправи подробности, само язвително рече, че се е явила оная ужасна жена, съседката му, за да върне ключа, защото не одобрявала поведението на господин Ралев и че той ще трябва да се лиши вече от нейните услуги.

— Надявам се, напълно почтени услуги? — подхвърли Юлика.

— А, вярно, грижеше се — ухили се младежът. — Много ми е помагала. Да не ревнуваш?

— Опазил ме Бог!

И все пак Юлика помоли Дионисий да избягва тая жена, дори да не разговаря с нея, защото й се сторила малко луда и опасна. Той слушаше разсеяно и галеше ръката й, и в тая минута госпожица Антова с горчивина долови, че Дионисий никога не би разбрал какви усилия й беше струвало да слезе на толкова ниско равнище, за да се пребори за него и да победи вулгарната, според нея, Милка Сърцайова.