Димитър Кирков
Любов в ада (40)

XIV

Трети ден Дионисий не си бе показвал носа навън, ядене не кусваше и Милка се безпокоеше, какви дяволи пак са го прихванали. Слънцето се канеше да залязва и тя, с ножица в ръка, бе нагазила в цветната си градинка — да я полее, а преди това да ореже изсъхналите стръкове. Пък вечерта сериозно ще се захване с момчето, че без нищо ще се поболее… Милка клъцваше тук-там, пристъпяше боса из лехите, а зад гърба й вратата се тръшна и докато тя вдигне глава, Дионисий прелетя по пътеката.

— Къде такъв? — едва успя да викне след него, видяла бе помътнелите очи и сгърчените устни — пиян ли беше, да не е пък полудял?!

Милка отново се наведе, отряза едно стебло, но го задържа в ръка, пощраквайки несъзнателно с ножицата. И току бавно, замислено се запъти към чешмата, запретна поли да изплакне нозете си, а после изведнъж се разбърза, преоблече се надве-натри и припна след Дионисий…

Той вече крачеше далеч пред нея към другия край на Хълма. „Урааа!“ — надигна се от подножието хилядогласен тътен, сигурно митинг, механично отбеляза младежът, едва ли е отишла. „Смъърт!“ — ревна след малко човешката маса. „Смъ-ърт!“ — дивата вълна прехвърли Хълма и се разля широко към хоризонта. Дионисий не свърна надолу, поне от любопитство да види какво става, подмина пресечката, насреща имаше полицейски участък, чиято табела сега бе свалена.

Пред участъка стоеше камионетка и малко преди Дионисий да се изравни с нея, някакъв момък, с провесена карабина на рамо и с червена лента на ръката, отвори вратата й, отвътре скочи друг млад човек с червена лента и веднага след него — трети. Дионисий рязко спря — познато му беше това сплъстено астраганено руно на третия, откъде? Ами да, това бе поручикът, който им проверяваше личните карти в омнибуса, който държеше в Манастирището пръта с отсечената човешка глава. Сега поручикът беше цивилен и държеше неестествено ръцете си завързани отпред. Навел овча глава, той веднага тръгна към вратата на участъка между двамата с лентите и Дионисий едва не викна — че тоя отляво беше Павел Гринов, от тяхната гимназия, смъртна присъда му искали като конспиратор, в затвора лежал!… Гринов изчезна вътре, неизвестно дали го видя, а и да го забеляза, сега едва ли му беше до такива срещи и Дионисий продължи нататък към дома на Юлика…

Но Юлика отсъстваше от дома си. Юлика бе изпаднала в неописуемо състояние, несравнимо с всичките й досегашни вълнения, недоволства и кризи. Последните събития тепърва щяха да засегнат и нея, и много други подобни хора, но като собственичка на обществено заведение, на киносалона „Астра“, тя първа почувства ръката на революцията. Вчера в киното я намери някакъв предразнял чичо, с два пистолета на кръста, съпровождаше го късо подстригана жена, в груби дрехи и туристически обувки, и чичото заяви, че на следващия ден, подир четири часа, всякакви прожекции да се прекратят, защото в киносалона ще се свиква събрание, което ще прелее в общоградски митинг.

— Но билетите са продадени — с престорено съжаление рече Юлика, като смяташе, че чичото само ще почеше глава пред тоя убедителен факт и ще си тръгне, ала той отряза:

— Няма значение! Хората ще разберат.

— Какво, да връщам парите ли? — изуми се Антова.

— Ще връщате, щом трябва.

— Но разберете, аз имам права. Аз съм собственица! — възмути се Юлика. — И въобще не се занимавам с политика — как да предоставя собствеността си за политически цели?

— Хѐ! — накриво се засмя въоръженият. — Ние обаче се занимаваме с политика и точно за политически цели ще използваме киното. Добре го казахте. А туй, че сте собственица, също няма значение. Смятам — разбрахме се?! — строго завърши той.

Юлика въздъхна и уплашено погледна мълчащата жена, която през цялото време я беше изучавала най-внимателно и най-неодобрително.

После, като нареди на касиерката да преустанови продажбата, собственицата се втурна към дома си, бясна от това безцеремонно вмешателство в живота й. Край! — подсказваха емоционалните импулси. — Ето я катастрофата! Пълен крах! Днес отменят прожекции, утре въобще ще вземат салона по болшевишки и ще я изгонят! Какво да прави? Как ще се живее без киното?! С кого да разговаря? С Милетко ли? Какво ли пък ще я посъветва той?!

И още много подобни въпроси прелитаха през главата на Юлика — тоя ден тя наистина ни веднъж не помисли за Дионисий. Но невярно би било да се каже, че тя изобщо не се сещаше за него през лятото, зашеметена от бързата огнена любов с Фанто Фанучи. Когато Тороманов се върна от селото, в което кметуваше, Юлика се посъветва с него — нали все пак адвокат беше Тороманов. Каза му, че съпругът й е буйствал, а после е избягал при оная опасна жена, Милка Сърцайова, известна на целия град с разврата си. Навярно тя го е подмамила и нищо чудно домът й да се е превърнал в гнездо на порока. Всичко друго би простила Юлика, но такъв позор, такъв позор — да я замени с най-долнопробна отрепка — тя не може да преживее. И въобще не може да живее вече с Дионисий! Тороманов тутакси се съгласи, това е абсолютен аргумент, обобщи той, нека Антова подаде прошение в духовния съд за разтрогване на брака, а докато поповете се съберат есента, да не закача съпруга си, нека си остане той в гнезденцето на Милка, та съдиите да го сгащят там в разгара на вакханалията.

Тая тактика допадна на Юлика, защото не пречеше на личните й житейски интереси. Даже двамата с Тороманов заедно съчиниха прошението, само за едно нещо се затрудниха — как да назоват Милка Сърцайова, за да не подразнят църковническите уши. „Бивша служителка в храма на порока“, предложи Юлика, но Тороманов поклати глава, „храм“ не трябвало да се споменава, ще се обидят свещениците, и след кратко обсъждане се спряха на израза „бивша служителка в увеселителното заведение Двата гълъба“.

В скоби и като известна поука може да се допълни, че когато се стигна до съд, половината от това дълго определение отпадна и Милка влезе в църковните протоколи единствено като „бивша служителка“. Къде, чия? — не ставаше ясно, може би в държавно учреждение, може би в частна кантора, и ако след години някой архивен изследовател разгърнеше тия протоколи, той щеше да бъде отклонен от истината, макар че щеше да държи в ръката си автентичен документ.

Но това са дреболии, подробности, надхвърлящи нашата конкретна история, а всъщност Юлика изпълни съвета на Тороманов, цяло лято не даде знак на Дионисий за себе си, и на Милетко внуши да отблъсква Ралев, ако го срещне, защото той е влязъл в съглашение с най-коварния неприятел на фамилията Антови, тъй че е станал не само нежелано лице в къщата, но и враждебно лице. Едва когато до нея стигна вест, че прошението е задвижено в духовния съд и тия дни двамата ще ги викат за разяснение, тя изпрати вещите на съпруга си, та да не му дава повод за никакви претенции…

И прошение, и съдилище, и развод — всичко вече ставаше маловажно за Юлика, ако посегнеха на киното й. Тя нахълта задъхана в къщата, извика брат си горе насаме и бързо-бързо му разказа какво са й заповядали и от какво се опасява.

— Не се коси, Юли — рече Милетко, на когото докривя повече от самото огорчение на сестра му, а не от спрените прожекции. — Най-важно е здравето. Инак — глас народен, глас Божи…

— Как?! — подскочи Юлика от това примиренчество. — Самият ти от какво ще живееш?!

— От какво? — повтори брат й и потъна в размисъл. — Да можехме да прехвърлим капитал на сигурно място…

— Капитал! Разполагаме главно с ценни книжа, как си я представяш ти да се прехвърлят оттук — там?! И точно в тая бъркотия? И къде го това сигурно място?! — сопна се тя.

— Казвал съм — оживи се Милетко. — Да бяхме се включили в предприятието на Фанто. Международно лице е той — няма с пръст да го пипнат. Да помогнеш на Фанто сега, все едно чисто злато да заровиш в земята.

Като спомена злато, Юлика трепна.

— Знаеш ли — сниши тя глас, — и малко злато имаме.

— Предполагах — наду се уж обиден Милетко. — Ама ти криеш…

— Не крия. Татко каза… да го употребим при катастрофа.

Юлика излезе от стаята, тайникът й беше подръка на горния етаж, върна се след минутка с торбичката и изсипа монетите на масата.

— Оо! — облещи се брат й. — Не е малко!

Двамата помълчаха, всеки отдаден на свои сметки, и Милетко почна с възможно най-голямата убедителност:

— Юли! Един фелдфебел от гарнизонните складове в Борисовград казал на Фанто, че разполага с брезент и може да му продаде ей така — Милетко загреба настрани, показвайки острия фелдфебелски завой. — Обаче мошеникът не признава никакви пари… Освен злато! Моментът е решителен! Или — или! Обявили сме война на Германия — повече брезент няма да видим! Всичко за фронта — всичко за победата! Предлагам! Делим златото, моя дял аз го давам на Фанто. За брезент. Срещу разписка, един вид — акции купувам. С право на дивиденти от бъдещи печалби! Точка!

Безумие! — писна здравият природен инстинкт на Юлика. И последното ще загубите! — Така и така всичко ще вземат, помисли тя, поне благородна бъди накрая!

— Не! — рече жената. — Другояче ще постъпим. Сега ти ще вземеш половината, твой дял, ако искаш, го наречи, и никому няма да го показваш. Само като тръгнем гладни и без покрив, ще го извадиш. На сеньор Фанучи аз ще помогна. — Юлика се изчерви, гласът й пресекна: — Може би се досещаш… не ми е безразличен… Освен това — решително продължи тя — веднага ще прехвърлим киното само на твое име. Ти… извинявай, като инвалид може да не те закачат.

Милетко беше възхитен от решенията, но предаването на златото се отложи за следващия ден, защото сеньор Фанучи се прибра късно…

Докато братът Антов и звероукротителят си пиеха сутрешното кафе в хола, Юлика се разхождаше като тигрица и разправяше каква заплаха е надвиснала над кино „Астра“, можело да се сметне, че тоя ден то вече й е конфискувано. Тъмен облак се беше сгъстил над веждите на Фанто и Юлика отгатваше, че той й съчувства, но не вижда начин за спасение.

— Да оставим за малко неприятностите настрани — спря тя. — Сеньор Фанучи! — Юлика не се бе отказала от това хладно-официално обръщение въпреки горещата интимност със сеньора. — Сеньор Фанучи! Дойде моментът да минем Рубикон! — Фанто недоумяващо я погледна. — Отдавна слушам за необходимия ви брезент. Ще ви помогна! Всичко, което имам, е ваше! — И тя извади от чантичката си наполовина изпразнената торбичка.

Сега вече сеньор Фанучи в един миг разбра за какво става дума, бързо се изправи и като притисна лявата си ръка до сърцето, рече:

— Госпожо!

С дясната той поемаше торбичката и само с една ръка, като вълшебник, я отвори, огнената струйка на неупотребяваните монети блесна в шепата му.

— Госпожо! — още по-басово и по-страстно повтори артистът, а струйката мълниеносно се върна в торбичката. — Давам разписка! И щом мога — връщам!

— Не, сеньор Фанучи! — Юлика се развълнува от изключителния смисъл на думите, които бе приготвила да каже: — Не желая разписка! Вярвам на кавалерската ви дума!

Тоя път тя не трепваше пред неговия хипнотичен поглед, ликувайки от благородството си в момента, а в същата секунда безпогрешният й усет шепнеше, че Фанто Фанучи никога няма да върне златото и че самият той абсолютно точно знае — никога няма да го върне! Но тъкмо затова, но тъкмо затова душата й пламтеше, за тая горда минута Юлика Антова бе готова да плати и двойна цена!

— Имате думата ми! — рече сеньорът и се поклони.

— Браво! Браво! — запляска Милетко над главата си. — Рицарска постъпка! Фанто, и аз! И моята лепта! — Братът Антов скочи и измъкна от джоба на сакото си книжен фишек с неприкосновения запас. — И аз се включвам в цирка!

— Имаш думата ми! — поклони се и на него Фанучи, събирайки отново разделените монети. — Госпожо! — опъна гръд той пред Юлика. — Не мога днес да ви оставя да страдате по събрания и митинги. Тръгнете с мен в Борисовград!

И Юлика тръгна…

Дионисий Ралев, разбира се, не знаеше за това тяхно делово пътуване и тоя път храбро пресече Антовия двор. Звънна и веднага натисна дръжката — беше отворено.

— Кой? — викна откъм трапезарията Милетко. — Живке, ти ли си? Рекох — заплеснала си се на митинга. — Ортопедичната му обувка заскърца и той се появи по риза и тиранти. — Аа, Диска — разочарова се човекът. — Какво такъв си прежълтял? Сам съм. Юлика заминаха и тая вечер няма да ги има. Чакай бе! Стой бе!

Той се беше препречил на Дионисий, но гостът го хласна, мърморейки: „Само ще попитам… И да не ми отговори…“ — И младежът се втурна по стълбището към етажа на Юлика.

„Ще пита. Глупчо!“ — рече си Милетко и тежко куцайки, влезе в хола. Ослуша се, повъртя се, отгоре нищо не се чуваше и Антов поседна, като размишляваше да остави ли Диската да чака, или незабавно да го изхвърли? Ей такава неприятна отговорност му стовари Юлика на гърба. Поне Живка да си беше вкъщи, уж тръгна да пазарува, ама наистина се е зазяпала на митинга. Що не отиде и той — толкоз народ, весело трябва да е. Милетко пак наостри уши и изведнъж се сети, че Дионисий се е съюзил с врага им, както каза Юлика. Аа, не тогава! Вънка да чака тогава, реши той и пъшкайки, бавно затрополи по стълбите.

— Излизай! — отдалеч предупреди братът Антов, докато си почиваше. — Какво ще питаш?! Който много пита, при Господа отива… — продума той сякаш на себе си и пак високо викна: — Хайда!

Никой не му отговори обаче, и в хола нямаше никой, Милетко патраво го прекоси и надникна в спалнята. Чудно нящо!

— Диска! Не се крий! — кресна той и посегна към вратата на някогашното ателие. — Ъах! — див хрипот огласи къщата, като че някой смаза гърдите му, с все сила Милетко се хвърли напред, препъна се, с цяло тяло се строполи на пода, но мигом скочи към Дионисий, който висеше на рамката под малкото прозорче за проветряване, пъхнал глава в примката на кожения си колан.

Милетко пресграбчи тялото и го вдигна.

— Ъх! — изхриптя пак той от ужас и усилие, така не можеше да освободи главата на младежа, какво да прави? И човекът прехвърли цялата тежест върху лявата си ръка, изкриви се и с късичкия свой крак бавно почна да придърпва катурналия се наблизо стол, на който Дионисий бе стъпил, за да се обеси.

Като го докопа, без да изпуска самоубиеца, че да облекчава така шията му, Милетко се изкатери на стола, разхлаби катарамата, чупейки нокти, и рухна на земята заедно с омекналото тяло. Но не се бави, имаше той опит, виждал беше в цирка как се прави изкуствено дишане при злополуки, съдра ризата на Дионисий и занатиска гръдния му кош с могъщите си лапи. При всяко натискане поемаше въздух, навеждаше се и силно го издишваше в устата на младежа. Тя конвулсивно се затваряше, а Милетко Антов бъркаше вътре, оправяше езика, чужди лиги лепнеха по устните му, но той не се гнусеше, той вече пламтеше от момчешка гордост заради решителните си действия и всичко бе готов да направи, за да спаси тая нещастна Диска…

Милка Сърцайова зърна Дионисий много отдалеч, чак при бившия полицейски участък беше спряло момчето, и тя затича да го догони. Но макар да скъси разстоянието, не успя, видя само, че Дионисий наистина се мушна у Антови, както предполагаше Милка. Заморена, жената стигна вратата, няма да се крия тоя път, ядосано реши, на инат ще чакам, и седна на един камък. Поогледа се, намести се, веейки с длан към пазвата си, и взе да се притеснява. Да не вземат да го пребият пък сега?! Той Тачо с неговите касапски хватки, че ако озверей — на място човек убива, знае го Милка още от младеж! Или по-лошо — да не вземе Юличка да прилъже Дионисий, да го прикотка — и тогава всичкият зор на вятъра отива, пак Милка излиза надиграна. Не! Такова нещо не биваше да допуска! Да вляза ли? — поколеба се тя. Беше се заклела да не стъпва в къщата, като мръсно коте я изгониха! И пак Юличка ще рече да я гони. Ще я гони ли?! Майната й! Трябва да се намеси!

Милка Сърцайова стана и като стигна входната площадка, отвори си сама — нямаше да се даде от вратата да я изхвърлят, я! В антрето тя предупредително се окашля, проточи врат в хола, в трапезарията — гатанка, хора нямаше, да не би пък да са на горния етаж? И тихичко се заизкачва, докато чу пъхтене, докато видя през отворената врата на ателието, че Милетко е повалил Дионисий и го е възседнал — душеше ли го, гърлото ли му прегризваше?!

— Ах тии! — писна Милка и се спусна, готова да избоде очите на хромия дивак.

— Како Милке! Бързо! — запъхтяно рече той, без да се разтревожи, че тоя вероломен враг на фамилията иска да го напада.

И жената се вкопа на място, вряла вода я плисна от темето до нозете.

— Какво? Какво стана?! — с обезумял глас попита тя.

— Обеси се! Ей сега! — На Милетко се стори, че вече долавя слаб пулс и спря за малко. — На хората имотите им взимат — и нищо! Пък той… пък той… фарсове ще ми разиграва!… — Братът на пресекулки повтори думите, които беше чул от Юлика за Дионисий.

„Божичко, убих го! Господи, мили Боже, и него убих — в смъртна мъка изплака сърцето на Милка. — Душата му извадих! Живота му вгорчих! И него убих, Господи, семето им затрих — няма вече да ми го простиш!“

— Тичай! Доктор викай! Изпускам го! — крещеше Милетко, разярен от тъпото бездействие на тая жена.

И Милка тичаше, тичаше надолу по Хълма, сълзите сами се лееха по грапавото й лице, нямаше да има нататък живот за нея — направо в ада да върви, но най-напред доктор да намери, по-скоро, по-скоро доктор да доведе…

На стотина метра от Антови тя едва не връхлетя върху бившия настойник на Дионисий.

— Господин Паскалев! Обеси се момчето! Дионисий… У Антови… — като луда рече Милка.

— Обесил се?! — вресна Паскалев. — Предрекох! Казах му — по горгонски път си тръгнал! Предупредих — ще те глътне горгоната! — Паскалев размахваше ръце и без да иска, перна очилата си.

„Олеле, строших ги! — примря човекът. — Ослепях! Няма пари за нови!“ Той клекна и пипнешком ги затърси в прахта, по чудо очилата не се бяха счупили. „Здрави! Здравички са!“ — рипна от радост Паскалев и хукна към Антови.

А Милка веднага го беше оставила и от подножието на Хълма попадна в прегръдката на митинга. Хиляди и хиляди хора се бяха събрали — слушаха ораторите, люшкаха се, скандираха и просто се радваха на измамните глътки свобода. Милка Сърцайова се блъскаше, провираше се, заобикаляше — знаеше доктор наблизо тя, още малко! Ония, които виждаха разплаканата жена, й правеха път, а тя се хвърляше върху следващите гърбове, със сила се промушваше, докато един предразнял човек, с два пистолета на пояса си, не й викна:

— Другарко! Не се тикай като въртоглава — паника създаваш! Провокации няма да търпим!

— Човек умира… Пуснете ме… — хълцаше Милка и не го чу. — Доктор трябва… Дайте път! — И малко по малко жената потъна сред множеството…

Тоя ден слънцето сякаш бе решило да залезе по-късно. Тежкият му диск още се крепеше на запад — може би то беше любопитно да наблюдава човешките маси, защото от години не бе виждало такова многолюдие край древния Хълм, а може би днес бе решило да дари хората с повече светлина? Най-сетне то помръдна, увисна на косъм и преди да се скрие зад Антовия дом, хвърли едно сърдито око през прозорците — сигурно за да разбере оживял ли беше младият човек, който сам и преждевременно бе решил да напусне светлината му. След слънцето настъпваше мракът.