Димитър Кирков
Любов в ада (37)

ХІ

Дионисий обаче се върна след двайсетина дни. Всичко беше протекло според предвижданията на Кръстьо Ласков, двамата намериха евакуирания професор в едно подбалканско градче и старият човек се зарадва като дете, настани ги в същата къща, където и той наемаше стая, и бяха разговори, и бяха дълги разходки по зелените ридове край градчето, после до среднощ пийваха от тънкото местно вино, професорът упоено приказваше, ругаеше Дионисий, че е изгорил портрета, но сетне му прости, а Дионисий се чувстваше зареден с енергия най-малко за година, работеше му се, леко му беше на душата и той весело позвъни в дома си, макар че носеше ключ. Отвори му Живка, друг нямаше в къщата.

— Тюю, най-после! — рече тя вместо поздрав. — Бях те отписала.

Дионисий веднага тръгна към стълбището за горния етаж и небрежно попита:

— Юли къде е? В киното ли?

— С господин Антов и сеньора пак отидоха в конезавода. Жребец избират. — Живка се беше лепнала зад гърба му и го следваше по стълбите.

— Ха̀! — спря изненадан Дионисий. — И Юли с тях? Да не повярваш!

— Като ходиш много — и тя ходи! — сопна се слугинята и го побутна да върви, а горе, преди Дионисий да влезе в семейната спалня, тя го задържа.

— Тука ти е наредено. — Живка посочи стаята, която миналата година Дионисий използваше за ателие. — Легло има и всичко.

— Що за глупост? — смръщи се той.

— Речено ми е — ричам ти! — отсече жената. — Пък глупост ли е, що е — не си малък да смислиш.

— Но какво е станало?

— Не знам — избягна очите му Живка. — Знам мъж да си стои при жената. Инак — туй е то…

„Много си позволява“ — помисли Дионисий, но замълча, влезе в ателието и затвори вратата. Вътре беше изчистено, разтребено, оная софа, на която Юлика се изтягаше, за да я рисува, сега бе застлана с чаршафосано одеяло като в хотелска стая. Той седна и безсмислено впери поглед в шарките на тапета. Тая вечер смяташе да покани Ласков на гости, двамата заедно да отчетат преживелиците си пред Юлика. Редно бе да поръча на Живка нещо по-интересно за вечеря, но биваше ли при това положение? Налагаше се да чака.

И той чакаше, палейки цигарите една от друга, наострил уши към шумовете в къщата. Започна да се здрачава. По едно време вратата долу хлопна, Дионисий рипна да излезе, но гласове не се чуха, навярно Живка отваряше и затваряше, и наистина от стълбището тя го повика да яде.

— Не искам — глухо отвърна Дионисий.

А гладен беше, от многото пушене стомахът го приболяваше, но да гледа пак Живка се срамуваше. Смешно бе да й говори врели-некипели, все едно че нищо не е станало, смешно бе и да я разпитва за Юлика. Отказът му да вечеря също беше смешен — на кого тия фасони, какво е виновна слугинята?

Стенният часовник удари десет, сетне — единайсет. На вълни, на вълни го заливаха и се сменяха изключващи се на вид чувства. Ту хладна ярост стягаше гърлото му, десницата му натежаваше, да беше сега тук Юлика, такъв плесник би й ударил, такъв плесник — да разбере къде скитори цяла нощ, макар да бе невероятна до тоя момент представата, че може да я бие. Ту малодушна нежност го обхващаше, искаше му се да я гали, да я целува, да плаче заедно с нея, да й прости закъснението и сам да моли прошка заради оная неизвестна негова обида, която я принуждаваше да не се прибира у дома си. Ту изведнъж се успокояваше, че няма причини за вълнение, откъде ще знае Юлика, че тъкмо днес ще пристигне той, възможно е да са останали да преспят в конезавода, с брат си е най-сетне тя, пък дето е наредила да му приготвят самостоятелна спалня, един и два ли са такива случаи, стига съпрузите да разполагат с достатъчно стаи, най-малко в някой филм Юлика е виждала подобен живот. Но от тия разнородни чувства в сърцето му оставаше по-трайна утайка — панически страх, че е станало нещо непоправимо…

Малко преди полунощ долу се позвъни. Дионисий притаи дъх зад вратата, но долови единствено ломотенето на Милетко, сигурно беше пийнал и съвсем сигурно — че сам се прибира. Без да се съблича, Дионисий полегна на софата, постепенно младият организъм укроти огъня в главата му и той неусетно заспа.

Събуди се с усещането на току-що преживян ужас. Какво беше? И тутакси го прободе последната му мисъл от нощта — Юлика и Фанто не се бяха прибрали. След секунди той чукаше на вратата й, повика я, сдържайки гласа си. Никой не отговори, бравата беше заключена. Без да плисне вода на лицето си, Дионисий се спусна долу — в трапезарията сеньор Фанучи дробеше хляб в паница с прясно мляко.

— Аа?! Купихте ли жребеца? — язвително рече Дионисий.

— Не. — Дресьорът бегло го погледна и загреба с лъжицата.

— И кога ще го купите?

— Да видим днеска — напълно достатъчно за обичая си отвърна артистът.

— Защо не се пръждосате по дяволите, сеньор Фанучи?! — изведнъж зло предложи Дионисий. — И вие, и крокодилът ви! Не разбирате ли, че омръзнахте на всички?! Злоупотребявате със слабостта…

— Диска, да ги нямаме такива! — сърдито се намеси Милетко зад него — странно как не се беше чула ортопедичната му обувка.

Сеньор Фанучи невъзмутимо отръска трохите от мустаците си, надигна се и напусна помещението.

— Какво става, Миле?

— Става и почва да ходи — тъпо каза Милетко.

Дионисий го заряза, с три-четири скока изкачи стълбите и тоя път здраво похлопа на спалнята.

— Юли, отвори!

— Защо крещиш? — сънено се обади Юлика.

— Дължиш ми обяснение… Отвори!

— Никому нищо не дължа. Живка всичко ти е казала.

— Не ми е казала… Трябва да те видя!

— Ще ме видиш — Юлика се забави, колебаеше се сякаш как да продължи: — Но сега ме остави…

Дионисий усети, че тя е станала, стъпките й прошумоляха край вратата и той вдигна юмрук да заблъска — ако ще да изкърти дъските, но задържа ръка и онемял от оскърблението, хукна да се успокоява по улиците.

А Юлика — представете си! — съвсем, съвсем не знаеше как да постъпи със своя съпруг и абсолютно не желаеше да се среща тая сутрин с него. От една страна, хубаво беше, че той се е явил в нейно отсъствие, така че Живка сама да му обяви за разделянето по стаи. От друга обаче, кой да предположи, че се е прибрал — ето че със сеньор Фанучи закъсняха и ненадейно се стигна до скандал, което пък отвращаваше Юлика. Ах, отдавна подозираше тя, че на Дионисий му липсва самообладание. Задължена му била! И не беше единствената неприятност в скандала. И без скандал Юлика се чувстваше в положение, което и в кошмар не й се беше мяркало. Да се разкъса ли?! Да се разполови на две ли?! Първо, тя не беше готова да изостави така изведнъж Дионисий — жалеше го донякъде, не бе забравила любовта си донякъде, а и брачния договор не биваше да подценява… Ала, второ, и сеньор Фанучи не можеше да изостави…

О, сеньор Фанучи! Мислила ли беше някога Юлика, че такава мълния ще я прониже?! И защо, Господи, я изпрати точно сега, не можа ли да падне тя в по-безоблачно време, когато госпожица Антова бе напълно свободна да обича? Но винаги е така, мислеше Юлика, за да има мълния, трябва да се струпат облаци, атмосферно електричество е необходимо. И в женския живот са нужни облаци, страдания, каквито нея я бяха връхлетели напоследък, за да блесне един мъж като сеньор Фанучи и с гръм да разреди напрежението. А какъв мъж беше той! За пръв път Юлика чувстваше, че не й е потребна собствената воля, с която инак вътрешно се гордееше — драговолно я бе отстъпила нему, като малко мишле се усещаше тя, като питомно зайче, сгушено в неговата воля, и това се оказа прекрасно… Хипнотизираше ли я?! Омагьосал ли я беше?!

Не, изобщо не биваше да се пита: Дионисий Ралев или Фанто Фанучи? По-скоро въпросът бе, що да стори с Дионисий? Тия дни тя срещна един близък на баща й свещеник, отец Гавраил, и му разправи някои неща. Не всичко, естествено, не се изповядваше, а просто диреше приятелски съвет. С мъка трябва да призная, рече Юлика, че като взех решение за брачния съюз, бях в криза, шок от въздушното нападение и пълно нервно изтощение. Да й прости Бог тоя грях! Но същевременно и кумовете се случили съвсем ненадеждни хора, а попът, да я извини отец Гавраил, бил пиян. Ето защо, пита тя, може ли венчилото да се счита валидно?

Отец Гавраил обаче не пожела да й влезе в положението. За попа по-добре не богохулствайте, отвърна той. Щом службата е извършена в черква, значи брачният съюз е сключен на небето. Ако младоженците се канят да повторят венчавката, излишно е, даже не е канонично, ако пък са решили да се разделят и с тая цел да крият брака, вече става грях и беззаконие. В тоя втори прискърбен случай надлежи да подадат прошение в митрополията, защото тя е осветена да разтрогва съпружеските възли…

Ах, това за разтрогването Юлика го знаеше, но така ли трябваше да постъпи с Дионисий? Впрочем между съпруга й и сеньор Фанучи имаше един трети изход, твърде близък до ума — просто тя да крие чувствата си, да мами, тайни вратички да дири за срещите си с артиста, през каквито всъщност се бяха провирали милиони нейни посестрими от всички времена и народи. Само че Юлика не желаеше да бъде като всички, а още по-малко би приела сама да си създава неудобства в собствения дом. За някоя жена може би е удоволствие да разиграва съпруга си, но за Юлика това нямаше да е приятно. Нещо робско имаше в подобно притворство, досадно щеше да й е, като чужда щеше да се чувства в къщата си. Господарка ли е тя тук или не, от къде на къде да плаща за спокойствието на съпруга си със своята лична свобода и независимост?! Не, това не беше изход за Юлика, никакъв изход не намираше нейната импулсивна натура, освен към сеньор Фанучи и тая сутрин тя предпочиташе да избяга с него, за да не се обяснява с Дионисий.

Неопределеното положение на Юлика дразнеше и близките й, които от самото начало бяха усетили новите събития. Живка бе ядосана на всички, а звероукротителя направо го мразеше. Свикнала бе тя с Дионисий, пък сега се задаваха бъркотии и нищо чудно тя да излезеше на топа на устата. Сърдит беше и Милетко. От цялата галиматия, съобразяваше той, така ще стане, че само ще си развалят дружбата с Фанто, когато и двамата имаха нужда един от друг.

Нещо подобно обезпокои сутринта и сеньор Фанучи. Той не се колебаеше, че най-добра линия в такава история с омъжена жена са тайните връзки и невидимото поставяне на рога, но тъй като не предполагаше, че на света има човек, който да мисли различно, не беше намекнал на Юлика какво поведение да държи. Уж знаеше Фанто — на вълка вратът му е дебел, щото сам си върши работата. Щом лично пропусне нещо — и веднага удар, веднага провал. Откъде да предположи, че младата госпожа е толкоз горда ли, глупава ли?! Грешка, късно се прибрахме, ръмжеше в себе си дресьорът, защото още не му бе съобщена по-голямата грешка — че Юлика е натирила оня маляк от семейната спалня, и то — каква щуротия! — да точи лиги в съседната стая.

И ето че сега той го гонеше! Разпискал се беше! Фанто тутакси би му извил врата, ала богат опит имаше той с такива дрисльовци, не до пердах беше работата, дори обратно въздействие можеше да окаже на госпожата. А сеньор Фанучи хапката си не бе преглътнал още от сладкия плод — плодът, кажи-речи, цял си стоеше в ръката му. Ама не това е важно! Преглътнал, непреглътнал — няма да жали, важно е, че ще му духнат сега под опашката и къде да върви, пак в хотел „Глория“ ли? И как ще обучава там Дженифер? Тъкмо беше навлязъл в дресурата й, прекъсне ли — умря му конят! Защото Фанто Фанучи лелееше не толкова свой цирк да прави — откъде пари?! — ами Дженифер да изпракса, че да блесне с нея на следвоенния манеж. Иих! — скръцна вълчи зъби той, напускайки трапезарията. — Насадих се на пачи яйца! И в душата му трепна съмнение — толкова рядко за тая душа! — сам ли да изчезне, или да чака да му посочат вратата?…

А Дионисий бясно се спусна от Хълма, обиколи го веднъж насам, втори път — обратно, изкатери пак стръмнината, гонен от зловещи призраци, и след близо час се върна у Антови. Готов беше на всичко! Само че противникът го нямаше. Невероятно бе, но за това кратко време Юлика, Милетко и Фанучи се бяха стегнали и излезли.

— Сам си виновен — посрещна го Живка. — Чакаше те госпожицата… госпожата де — поправи се тя, — ама… Сърдитко Петко — празна му торбата!

Дионисий изсумтя и я подмина.

— Стой тук — не мърдай! — заговорнически допълни слугинята. — Шариш ли насам-натам — по-зле.

Той пак не отговори, качи се горе и се затвори в ателието. Права е, мислеше, притиснал нос в прозореца, до смърт ще чакам! Няма къде да ходи, ще се върне! Но защо беше цялото това вероломство? Как така Юлика го отблъсква? — за стотен път се питаше Дионисий. — Нарочно ли го дразнеше с мизерния сеньор? Нима има нещо сериозно?…

— Не! Изключено е! Абсурдно е да се предположи! — веднага се включваха защитните бариери на душата му. — Не бива сам да бъда толкова мнителен и ревнив.

— Хѐ! — насмешливо се обаждаше след малко подозрението. — Само обяснения да търсиш. Най-малко, нали й спаси живота сеньор Фанучи, нали я отърва от Дженифер! Защо не допуснеш, че се е увлякла лекичко, ей толкова, на края на пръстчето?

— Спасил я! Какъв фарс! — удържаха натиска бариерите.

— Зависи — не се предаваше подозрението. — Забрави ли „Любов в ада“ — оня филм, по който Юлика се прехласваше? Не си, разбира се — нали той ви запозна. И сигурно помниш как преживяваше госпожицата?

— Глупости! Това беше сурогат някакъв, евтина булевардна измислица! Какво жалко заглавие само!

— Но все пак тя се вълнуваше и впи пръсти в ръката ти, когато онзи плонжира в тропическата река, гъмжаща от крокодили, когато пресрещна чудовището на метър от прекрасната плът на любимата и го уби. Нима всеки мъж в салона поне малко не мечтаеше да бъде спасител и нима всяка жена би се отказала да бъде спасена? Е, не допускаш ли, че макар и в дъното на душата си, твоята Юлика е промълвила молитвени думи към провидението за подобно, с щастлив край приключение?

— Нелепост! — разсърди се надеждата на Дионисий. — Смешна фантазия! И какво общо има оня захаросан супермен с охлузгания Фанто Фанучи и крокодилът от филма със заспалата Дженифер?!

— Подробностите са маловажни, съществени са преживяванията — ехидно парира гласът на подозрението.

— Значи провидението се е вслушало в молбата й? — опита да иронизира защитата. — Оказва се — то е услужливо?

— Ние никога няма да узнаем дали провидението се отнася сериозно с нас, или се шегува — мрачно рече ревността.

— Но това е отвратително! — проплака душата на Дионисий. — Ако „Любов в ада“ беше фарс на живота, излиза, че нашето е фарс на фарса! Някаква гавра…

— Какво пък — спокойно дойде отговорът. — Защо най-сетне не допуснеш, че животът е фарс, какъвто сам човек не може да измисли?

— Не! Не и моят живот! Не и ние с Юлика! — замята се Дионисий из ателието, а подозрението отстъпи привидно, с презрителна гримаса заради тая гола вяра, но само за да потърси нов терен за своето настъпление…

Денят отмина в напразно чакане, мръкна се, Живка пак го повика да вечеря, но Дионисий вече не й отговаряше. През дългите часове слухът му така се бе изострил, че секунди преди часовникът да удари, той чуваше старешкото му прохъркване. Ето че механизмът отново пое дъх и отрони самотен звън — десет ли минаваше или единайсет? Дионисий безшумно пристъпи в хола, за да провери, но не успя да запали лампата, защото долови в двора смеха на Милетко, вратата се отключи, Юлика оживено приказваше — и младежът като лалугер се шмугна обратно в дупката си. По забавените удари на сърцето си усети, че пребледнява. Всеки момент Юлика трябваше да се качи, навик й беше да се преоблича за вечеря — и щом познатите стъпки поеха нагоре, той излезе да я пресрещне.

— Ах, тук ли си?! — малко уплашено попита тя. — Спиш ли? Стаята не светеше…

— Спях! — двусмислено рече Дионисий. — Но се пробудих!

Жената изпитателно го погледна и понечи да влезе в спалнята си.

— Чакай! Какво означава всичко това?

— Ах, кое всичко?! Моля те да отложим обясненията! Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Ако съдя по днешното, едва ли…

— Намери ли професора? — прекъсна го Юлика.

— Намерих го, но тук намирам…

— Изобщо, изобщо нека отложим… Ах, непременно пак заминии — умолително проточи тя и посегна да отвори чантичката си. — Ще ти дам парии. За теб е важно… Замини! После ще говорим…

— Не ми трябват парите ти! Имам пари да се махна! — ядно каза Дионисий, макар и двамата да знаеха, че парите от бащината му къщурка бяха почти похарчени, в популярната банка тук беше останала мизерна сума, с която човек едва можеше да изкара половин година.

— Не ме разбирай погрешно. Станал си избухлив!

— Къде ходиш все пак? — пропусна той укора край ушите си. — И снощи, и днес?

— Но аз имам личен живот! Занимават ме делови интереси! — възнегодува Юлика.

— Жребеца ли? — попита язвителният съпруг.

Изведнъж матовата й кожа пламна:

— Представи си — и жребеца! Ако искаш да знаеш… — позабави се жената, — Милетко и аз ще участваме с дялов капитал в начинанието на сеньор Фанучи. Така че… всяко негово действие пряко ме засяга!

— Аа, значи и ти се включваш в цирка?! — продължи със същия тон Дионисий. — Зрелищна кооперация ще правите. Кино „Астра“, цирк „Фанучи“ и сие. Браво! Голям сеир се очертава! И мен ли избрахте за пръв зрител?

— Грубости няма да слушам…

— Сюрприз по случай завръщането ми — така ли? И колко пари му трябват на тоя пършив сеньор Фанучи, че да те вземе в цирка?

— Млъкни! — остро го пресече Юлика. — Ти няма да правиш сметка на парите ми! Още по-малко позволявам да злословиш за сеньор Фанучи, който…

— Ах, няма, няяма! — подигравателно я имитира Дионисий. — Нали съм му задължен! Нали спаси живота на жена ми! Пък може и роличка да ти определи в цирка, а? Може би етюдче ще разиграете на манежа — Дженифер те напада, а Фанто те спасява?!

— Не те е срам! — избухна Юлика. — Да се гавриш с оня ужас! Но какво те интересувам аз?! Колко пъти вече ми го демонстрираш! А да помогнеш се оказа негоден — само разяри животното с тая твоя жалка непохватност…

— Вижте какво мисля, уважаема госпожо! — Дионисий ясно чувстваше, че разговорът се поведе не за онова, което трябваше, и не така, както следваше, но нито можеше да спре, нито да промени глупавата посока. Той се мъчеше да изглежда спокоен, но едва издържаше денонощното напрежение и съзнаваше, че всеки следващ миг може да пропадне в нова, непредвиждана глупост. — Мисля, че „ужасът“, както благоволихте да го наречете, беше инсцениран от вас, умишлено сте се пъхнали в салона, нарочно пищяхте и се тръшкахте, за да бъдете спа-се-на, и то тъкмо от знаменития сеньор Фанучи. Нали брат ви предрече, че името му ще влезе в историята? Е, чрез него и вие може да влезете! Изиграхте фарса!

— Това е подло, подло, подло! — Юлика запрати чантичката си на пода и се тръшна във фотьойла. — Ти винаги ме подозираш в най-гадни неща… Ти винаги ме унизяваш, унизяваш…

— Но преди да се махна, както ми препоръчахте — в изстъпление от истерията на Юлика завърши Дионисий, — поне ще разбия мутрата на тая знаменитост…

И той се хвърли по стълбището, прекоси коридора към стаята на Фанто Фанучи, отгоре Юлика викаше: „Спри! Спри!“ — ала олекналата глава на младежа не би се подчинила на ничии команди. Пътьом той зърна, че в гимнастическия салон свети, и войнственият усет автоматично го отведе при противника му.

— Господине, вие сте мерзавец! — драматично викна Дионисий.

Сеньор Фанучи бе клекнал, в тоя час хранеше Дженифер, и след предизвикателството бавно се изправи.

— Но аз вас… — Дионисий забърза насреща му с очевидни намерения, а Фанто само вдигна длани пред гърдите си.

Ако младият художник Дионисий Ралев се беше джаснал в дървен стобор или в тухлена стена примерно, по-безобидно щеше да бъде. Но той се блъсна в плоска стоманена пружина, която леко поддаде и мигом се върна в първоначалното си положение и това просто самосъхранително движение беше достатъчно, за да отлети нападателят на два метра от пружината.

— Ъъа! — изръмжа разсвирепелият момък и с всички сили поднови атаката.

Тоя път Фанто Фанучи направи нещо пестеливо, почти незабележимо за дилетантско око, приложи някакъв скромен елемент я от жиу-жицу, я от друга, по-тайнствена система за защита, а Дионисий се издигна устремно към тавана на салона, длъгнестите му крайници се размяткаха насам-натам, подобно криле на простреляна птица, и той се срути на пода по най-неудобния и болезнен за него начин. Дресьорът дори не го беше ударил, единствено коригира чуждото враждебно движение, но десетина секунди младият човек не можеше да осъзнае къде са краката му, къде — ръцете и главата, а на вратата Юлика се давеше в сълзи и хлипове:

— Оставете го, сеньор Фанучи! Пожалете го! — милостиво призоваваше тя. — Ах, сеньор Фанучи… Не го убивайте! Смилете се!

Сеньор Фанучи и не мислеше да го убива. Той не бе помръднал от мястото си, само едрите му като орехи дъвкателни мускули заканително помръдваха по лицето.

Какво му оставаше на Дионисий? Да продължи боя ли? Не! Той рипна от земята, бършейки разкървавения си нос, профуча край свидетелката на позора си и дълго време не стъпи в Антовия дом…