Димитър Кирков
Любов в ада (10)

X

През зимата Дионисий Ралев почти се пресели у Антови. След училище се отбиваше в своята студена стаичка, за да си остави чантата, но следобедите и вечерите прекарваше с Юлика и ту поради ученическия, ту поради полицейския час се налагаше да преспи при нея.

Не се натрапваше, тя обикновено питаше: „Ще останеш ли? Ученическият час мина“ („Почна полицейският час“) — и в тоя въпрос имаше ласка, покана и обяснение на онова, което и двамата желаеха, независимо от ограничената вечерна свобода на учащите и независимо от историческите обстоятелства, които задължаваха гражданите да не излизат по тъмно от домовете си, за да не усложняват и без това тъмните дела на държавата. Обяснението за неговото нощуване при Юлика беше, разбира се, формално, но положението на Дионисий като ученик и полицейската принуда по онова време бяха добре дошли в случая, за да придадат малко свенливост на тяхното… нека го наречем направо, незаконно съжителство.

Поначало Юлика гледаше с пренебрежение на подобни закони. И примерът в дома й, и опитът от екрана й показваха, че филистерските закони не помагат нито за душевното равновесие, нито за щастието на индивида. Към това се прибавяше и нейната материална независимост, която също я беше приучила да не се съобразява твърде с дребни закони и с дребни хора. Още по-малко имаше намерение да се съобразява тя с околните в обърканото военно време, което я дразнеше във всяко едно отношение. Дразнеше я преди всичко скандалният факт, че поради немските победи бе прекъсната трайната й връзка с модните къщи в Париж и Брюксел. Платове и журнали не получаваше, гардеробът й, за срамотите, беше овехтял, а какво предлагаха немците? Единствено ерзаци! Дразнеше я също промененият репертоар в салона й — изчезнали бяха изтънчените жестове на голямото кино, сега й натрапваха маршове и речи, и кървища, и тъпи швабски мелодрами, които възмущаваха вкуса на Юлика. Творби като „Любов в ада“ се промъкваха през капките!

И парвенютата я дразнеха, забогатели набързо чрез търговия с тютюн, пулп и кожи, пак поради немската ненаситност. И самите немци, Боже мой, самите немци какво представляваха?! Двама-трима се опитаха да я ухажват с онова безцеремонно покровителство и абсолютна сигурност в победата си, каквито Юлика беше виждала по филмите — така моряците ухажваха пристанищните момичета в Сингапур примерно или туземките от Хаити. Пфу! Бяха сбъркали адреса! Много неща неприятно предизвикваха госпожица Антова, за да не се въздържа и тя от своите предизвикателства и да се съобразява с мнението на обществото.

Всъщност като възпитаница на френския колеж Юлика Антова по принцип беше на страната на помръкналия галски дух и на всички сили, противостоящи на Германия. Дори независимо от личните й неудоволствия във военното време, приятелите на Франция й бяха приятни, а враговете й — неприятни. Пресилено ще бъде да се твърди, че това бяха политически схващания, въпреки че ако бъдеха изразени словесно, щяха да се възприемат именно така. Но може би защото не се случи подходящ човек, с когото Юлика да споделя тия свои настроения, те не се превърнаха в съждение, а си останаха само емоционален импулс, съчетан от много стари и нови искрици — от детството, от колежа, от възхитителното пътешествие с баща й из Франция, от сегашните недоволства заради платове, рокли, филми и брутални офицерски попълзновения.

Емоционалните импулси никога не бяха мамили госпожица Антова, може да се каже, че нейните емоционални импулси си имаха и ум, и разум, и макар да изглеждаше парадоксално, тя мислеше чрез чувствата и инстинктите на своята женска природа по-точно, отколкото стотици разсъдливи мъже. Емоционалният импулс на Юлика умееше да различи, да избере, да пожелае и да вземе — и само това дори му беше достатъчно, но той знаеше също да избегне враждебното и да се приближи до нещата, които дават радост и удоволствие, да отстъпи и да настъпи, да получи и да подари, да замълчи или да говори, тоест нейният женски инстинкт създаваше полезно за Юлика поведение, съобразено с жизнените й потребности. Мъжете я смятаха за очарователна, жените — за опасна; приятелите й — че е непринудена, обидените — за егоистка.

И тъкмо това нейно вътрешно схващане, привидно лишено от логика, бързо оцени достойнствата на Дионисий и само за месец го постави сред най-големите ценности на тогавашния й живот. Несгодите на епохата, доколкото Юлика ги понасяше, отлетяха в периферията на всекидневието, а в центъра останаха единствено тя и Дионисий, защото сред суровото и студено време жената имаше възможност да закъта своята любов зад стените на райска колибка, каквато представляваше в оная зима фамилната къща на Антови.

Зимата бе сурова за милиони хора по света и се беше случила люта на Хълма, но тъкмо сред суровите студове Юлика Антова видимо съзря. Тънките черти на лицето й, пазещи до есента нещо момичешко, сега едва забележимо наедряха и без да променят пропорциите си, промениха своя израз, в който се долавяше спокойна увереност и сладка тайна. И преди Юлика беше красива, но през тия месеци леко набъбналите й устни, чистите линии на овала, правото носле с деликатно прибрани ноздри показваха, че женската хубост крие непредсказуеми резерви, които природата по свой каприз може да отпусне прахоснически, а може и скъпернически да си спести.

На Юлика природата бе дала с широка ръка. Косите й, тъмни и чупещи се в краищата, взеха да растат по-бързо и тежката лъскава вълна̀ подмина крехките й рамене. Вместо да избледнее през зимата, мургавата й кожа се насити матово и само с поглед да я докоснеше човек, усещаше здравата й еластичност. Юлика приличаше на грозд преди зърната му да се разпукат или на всеки друг плод, стигнал върха на зрелостта си, след който може би ще стане по-сладък, но ще загуби неповторимия си вкус и аромат. И както понякога почвата, влагата и светлината събират щедро своята благодат, за да направят от доброто семе рядък плод, така душевната радост и споделените ласки бяха въвели Юлика в ония кратки свещени дни, на които всяка умна жена се отдава изцяло и не ги забравя до дълбоки старини.

След закуска тя дълго разресваше косите си пред огледалото, слагаше, сваляше и пак нанасяше лек руж по устните и страните си, като се взираше изпитателно във всяка точица на своето лице. И оставаше доволна, защото всяка точица отговаряше с тъничко гласче и потвърждаваше онова, което тя вече знаеше за себе си. Дори разлятата зеница, която толкова я измъчваше преди години, сега се бе приобщила към сладостния хор и нейните малко лениви, протяжни звуци казваха същото — хуубава, обиичана!

Юлика чакаше Дионисий. Тя умееше да съзерцава своето очакване и да му се наслаждава. Докосваше повърхността му — обширна и податлива като падаща планинска мъгла, като дълбока вода, която поглъща всички предмети и гласове, без да пречи на движенията и звуците им, но забулвайки ги и пречупвайки техните форми. В тоя пласт на очакването си Юлика чуваше разговорите на Милетко и Живка, виждаше приготовленията за обеда, напътстваше Христофор, стария циганин, който се грижеше за отоплението на къщата, но техните лица и думи чезнеха в седефена обвивка, а зад тая обвивка стоеше нещо по-важно и по-хубаво. Преминеше ли нататък, външните предмети и хора залепваха тук като в жилаво тесто, застиваха в безсмислените пози на своето прекъснато движение и неусетно изчезваха от погледа й, самата тя едва помръдваше, очакването я всмукваше, поглъщаше я подобно тресавище, все по-дълбоко, колкото по̀ приближаваше идването на Дионисий.

Той бе донесъл щастие на Юлика преди всичко защото тя не намери у него нещо, което да пречи на свободата й да обича. Всички предишни ухажвания и флиртове, домогванията на кавалерите и любовните припламвания на госпожица Антова бяха сковавани от ясните и твърди правила на нейната среда. Според тая среда близостта с мъж означаваше в крайна сметка омъжване, връзката с жена — женитба, и тая предрешена цел правеше блудкава любовната игра, неискрена и вяла. За Юлика не представляваше никаква радост да участва в такъв похабен ритуал, следена от десетки любопитни очи, интимните й желания тук бързо повяхваха, срещите я изпълваха с досада, а баналните признания я отвращаваха.

Не че тя беше против брака. Госпожица Антова не се съмняваше, че омъжването е необходимо и че някой ден ще се случи в живота й, тя дори се беше примирила, че пътят към брака е тъкмо такъв — отъпкан и отегчителен, но тоя път всъщност я лишаваше от свободата да обича без съображения, широко и страстно. Какво ставаше обикновено? Запознанство, погледи, ухажване и малко кокетство; привличане, симпатия, очакване и леко замайване, и докато още се поражда надежда за интимност, налагаха се визити тук и там — принудени, обвързващи; роднини изникваха всякакви: бащи и майки, братя и сестри, и лели, и сваковци, и братовчедки — прекомерно любезни, открито нетърпеливи да я видят под венчилото, а самите мъже се превръщаха просто в кандидати за женитба и лекият полъх на любовта се стапяше като въздишка.

Не, Юлика копнееше за друго. Изглежда, тия хора смятаха любовта за нищожна подробност по пътя към брака, а госпожица Антова не желаеше да обича заради брака, по-скоро тя допускаше в отделни случаи брака заради любовта. Миналата година Юлика бе предизвикана от остроумието на един прочетен афоризъм, чийто приблизителен смисъл беше, че любовта е временна лудост, а бракът изцерява тая лудост, като я превръща в глупост. Злобничко! — помисли си тогава тя. — Но какво общо имат всъщност глупостта и лудостта? До глупостта на брака може да се стигне по всякакви начини, а лудостта… ах, лудостта на любовта — тя си е нещо отделно и съществува ли изобщо вече в тоя трезв и прегърбен от условности свят?!… Някъде я имаше, някъде чувството летеше свободно и неподвластно на ползата, но щеше ли да я докосне нея, и кога, и към кого?…

Накратко, през своите двайсет и три години Юлика не бе изпитвала любовта, така както романтично си я представяше — без чужди намеси, без делнични цели, сляпа и страстна. Душата й беше препълнена с блян за любов, който бавничко изстиваше под нейното сърце след всяко разочарование и може би някой ден този блян щеше да замръзне като буца лед, както прочие се случва с много жени, ако тя не беше срещнала Дионисий.

Най-напред Дионисий нямаше роднини. Юлика усещаше колко важно е това негово нещастие, за да придобие тя свободата си да обича. Роднините без изключение предизвикваха съображения, наложени отговорности, тягостно свързване, самото понятие „роднина“ се бе появило поради нечии бракове и възникнало веднъж в лоното на брака, роднинството повличаше веднага към брачния венец. А Дионисий беше сам като камък и свободен като звяр. Кръвните му връзки със света бяха отрязани още от рождение, а и чичо Йона, който го бе отгледал, беше пристигнал на Хълма неизвестно откъде, не се знаеше имал ли е той близки по земята и ако е имал, подозираха ли те за съществуването на Дионисий.

Волна душа бе младежът и защото още нямаше професия. На Юлика й се беше случвало да усети как интересът, наложен от професията, се вмъква между мъжа и жената, как души и смазва кълна на свободната любов. Нямаше значение търговец ли е или офицер, чиновник или учител и кандидат за фабрикант като Евстати, но мъжът винаги оставаше окован в своето занятие и пред всичко на света — пред любовта дори! — поставяше своите окови. Имаше ли такъв, който да пренебрегне професията си заради любовта? Госпожица Антова не го беше срещала.

Ето защо, според Юлика, човекът, отдаден на своята професия, нито беше способен, нито достоен за любов и тя допускаше, че единствено свободните занимания с изкуство можеха да се съчетаят с голямата страст. Такава беше причината, за да й се прииска да изравни химическите опити на Евстати Тодоринов с тънкото изкуство на благовонията. Симпатията я подведе, надеждата за любов напразно възбуди въображението й, за да види тя в жалкия химик един артист, художник, поет на ароматите, подходящ за нея любим, защото Юлика искаше да го издигне до себе си, да изтръска душата му от житейската проза и да я почувства посветена на любовта.

Наистина и Дионисий отбиваше задължения в училището, но временни, само до пролетта, а освен това личеше, че гимназията е нещо третостепенно за него и че тутакси е готов да я зареже, ако Юлика поиска. Тя не искаше такава жертва. И бездруго всичко у Дионисий й принадлежеше, а една диплома никога не е излишна, макар че в сравнение със зрелостното свидетелство младежът имаше по-обещаващи опори — нейната любов и своята дарба.

Те не можеха да бъдат разделени. Дарбата на Дионисий също се вливаше в любовта на Юлика като някаква златна струя и без нея реката на чувствата й нито щеше да е толкова обилна, нито така многобагрена. Откакто се запознаха, младият художник бе посветил изцяло таланта си на своята любима и Юлика, естествено, се ласкаеше, но не това беше най-важното. Най-важното, което госпожица Антова усещаше, бе, че дарбата на Дионисий доизгражда една непроницаема за чужд поглед сфера — уютна, обитавана от двамата и същевременно безкрайна, в която те намираха истинско единение на душите и телата си, и безпределната свобода да се обичат, и възхитителни преживявания, далечни от мизерията на света и неподозирани от обикновените хора.

Това нейно усещане беше малко смътно, тя не изпитваше потребност, а и не бе възможно да го отдели от единното свое щастие, немислимо бе също да се преценява какъв дял за това щастие има нейната любов и какъв — неговото изкуство. Такъв въпрос въобще не трябваше да се поставя! Любовта и изкуството се бяха слели чрез Юлика и Дионисий, но това съвсем не значеше, че тя въплътява любовта, а изкуството е единствено от него, можеше да се каже и обратното, всичко беше общо и неделимо, Юлика сама долавяше, че изразява духа на изкуството, така както Дионисий цял се бе превърнал в любов.

Поначало госпожица Антова се чувстваше причастна към изкуствата, по-точно, към едно от тях, а именно киното. За жалост, тя бе лишена от шанса да го създава, но с наслада откриваше у себе си дарбата да го разбира, както никой в града на Хълма и може би като малцина по света. Прехвърляйки чужди филмови списания, тя с удовлетворение и малко тъга намираше, че най-меродавните специалисти мислят като нея. Фактът, че притежава киносалон, беше случаен, въпрос на наследство, но според Юлика в тая случайност имаше съдбовен знак за действителното предопределение на нейната душа. В края на краищата изкуството е и начин на живот — свободолюбие, независимост и непрестанна жажда за хармония, усет и служене на красотата, а нима Юлика не изразяваше всичко това?

Тя усещаше, че е обгърната от аурата на изкуството, която я въздигаше над нищожните грижи, и ако приближеше някого до себе си, той също изпитваше благотворното въздействие на нейната аура. Нима Евстати Тодоринов не бе на път да се преобрази в жрец на благовонията, ако не беше низката страст за облаги, подклаждана от брат му? И нима не беше показателно, че гимнастическите упражнения на Милетко постепенно бяха прелели в преданост към едно изкуство като цирка, е, според Юлика, грубичко донейде, но все пак твърде старо и напълно почтено изкуство? Дъхът на прекрасното следваше госпожица Антова навсякъде, а душата й копнееше за истински сродна душа, артистична и творяща, и тоя копнеж за близост неизбежно се сплиташе с мечтите й за свободна и всеотдайна любов.

Тя не желаеше да крие от никого своето щастие и както винаги се случва с влюбения, всяко стъпало по любовната стълбица й се струваше предпоследно. Колкото и пронизващо да беше днешното преживяване, в него бе заложено нещо по-остро, по-дълбоко и разтърсващо, което щеше да дойде утре, и жената копнееше за това ново преживяване, усилвайки наченките му, и то наистина се появяваше, но вече само̀ обещаваше следваща степен на насладата, и така стълбата на любовното осъществяване се очертаваше безпределна, а в движението си към върха й Юлика бе изоставила товара на предишните си светски съображения.