Димитър Кирков
Любов в ада (32)

VI

Беше събота, двамата пак бяха излезли да се раздвижат към лозята и вече се връщаха. Юлика бе почнала да разказва един филм отпреди войната — прекрасна творба, както се изрази тя, с Грета Гарбо и Роберт Тейлър и споменът за оня, видян на екрана живот, я беше възбудил. От хладния въздух страните й се бяха зачервили, дръзко за януари слънце светеше през голите клони на крайпътните овошки и ако се изключи хремата, която я държеше от три дни, тя се чувстваше добре. Беше млъкнала за малко, за да си послужи с носната кърпа, и в паузата Дионисий се обади:

— Юли — весело рече той, — искаш ли утре да прескочим до града? Ще уговорим сега някоя бричка — и Цочо ще помогне. За един ден ще отидем и ще се върнем, на разузнаване. Хем да си вземеш някои неща.

Това връщане от вълнуващия свят на киното в мизерната действителност изведнъж скърши настроението й.

— Не ми напомняй! — бързо откликна тя. — От Цочо вече за нищо на света не искам услуга!

— Е, сам ще потърся…

— И мислиш, че ще намериш?! — презрително се изсмя Юлика. — Че веднага ще почнат да впрягат?! Или ще ти кажат, че конете са гладни, или че катран нямат да си смажат талигите — не ги знаеш тия селяни колко опак хора са!

— Аз ще се погрижа… — успокояващо почна Дионисий, но тя нервно го пресече:

— Каква безизходица, Господи, не съм мислила! И смяташ ли, че ако стъпя на Хълма, ще имам сили да се върна в Самунджи? Не, това е свръх човешките възможности! Не ме изкушавай! Не ме дразни! Няма да се върна, а ония, като почнат пак, като забоботят пак крепостите… Искаш да загина ли?! Това ли искаш? И ти ли, Диди, оо, Дииди…

Неочаквано Юлика заплака и припна по пътчето надолу. Дионисий тутакси се спусна след нея, като се мъчеше да обхване рамото й, да я спре, да я успокои и прегърне, но тя се дърпаше, подтичваше по две-три крачки, хлипаше и бършеше изведнъж подпухналия си нос, без да престава да излива през плача си онова, което й се беше насъбрало. И макар сам да приказваше утешителни думи, той чу, че акциите им вече не струват нищо, че инфлацията всичко е изяла; че приходи от киното няма, а наеми за два месеца не са събрани; че Юлика е уморена, смъртно уморена и мъжка ръка е потребна, но мъжка ръка липсва, Цочо усеща всичко — и затова се гаври, затова ги разделя; че Тороманов е завистник, а на Живка и Милетко не може да се разчита; че и Дионисий я подвежда, а колко обиди за него е претърпяла само — и от оная гнусна негова съседка, и сега от Цочо; че само тя си знае как е изкарала тая зима — самотна и неразбрана…

Най-сетне Дионисий я задържа, обърна я с лице към себе си и я разтърси.

— Юли — с изтънял глас рече той, — недей така, мила!

Юлика въртеше глава настрани, опитваше да се отскубне, а Дионисий шумно я целуна в мократа уста.

— Юли, почакай! Нали съм с теб… Юли. Исках да ти кажа отдавна… да ти предложа да се оженим… когато решиш…

Тя бързо го погледна с едно око, пак по инерция се дръпна и тоя път Дионисий я пусна, но жената остана облегната на гърдите му.

— Сериозно ли? Точно сега ли? — през хремавия нос въпросите прозвучаха малко зло.

— Когато решиш — покорно повтори той. — Като се върнем в града…

— Защо не? — каза Юлика и се вкопчи в него. — Защо не? Защо не? — трескаво заповтаря тя, като го буташе и се мъчеше да го завърти, докато той се остави и двамата направиха няколко валсови кръга сред полето.

— Само че аз… — задъхан спря Дионисий.

— Какво ти? Отказваш ли се? — с весело презрение викна Юлика.

— Защо говориш така?! Само че положението ми…

— Ах, престани! Нали като свободни хора се обичаме! — Притисната в него, Юлика го гледаше с екзалтирани, зачервени от плача очи. — И щом ми даваш правото да избирам кога, ще кажа — сега, още днес, още в тоя час! Напук на всички! Нека знаят! Ще им натрием носа!

— Но, Юли, как без подготовка… — решително почна Дионисий.

— Така! Или сега — или никога! — потрепнаха предишните истерични нотки. — Боиш ли се?

„Да става каквото ще!“ — помисли Дионисий, зашеметен от неочаквания обрат у Юлика, и вместо отговор отново я целуна.

— Знам къде живее попът. Ще видят те… Веднага ще ни венчае! Защо не?! — Тя го хвана за ръката, потегли го след себе си и двамата забързаха към селото, като по пътя все повече се поддаваха на хипнозата на непредвижданото свое решение.

Ала попът не прие това решение. В къщата му тоя Божи ден се колеше прасе, второ за зимата, и в момента той бе погълнат напълно от грижите по разпарчадосването. Попът беше около трийсетгодишен, с волно пусната рижа брада и както беше препасал каиш върху расото, подпъхнал краищата му в него и навил ръкави, изправен до димящо дървено корито с вътрешностите на прасето, приличаше по-скоро на някой жрец, отдаващ жертвоприношение на кървавия си бог. Приказката му обаче беше мека, благожелателна, тактичен бе попът и не показваше да е изненадан от тия кандидати за венчило.

— Желанието ви е богонравно, чада мои — рече той, като изслуша обяснението на Дионисий, — защото речено е в Апостолско послание: „Ако се и ожениш, няма да съгрешиш.“ Ама днеска свърших всяко богослужение. За венчавка никога не е късно — и утре е ден. Освен това — кой ще ви държи венците?

Юлика и Дионисий се спогледаха — идвайки насам, те бяха говорили, че венчавката ще трябва да е скромна, без шум и излишни хора, по-късно, в града, щяха да празнуват, но кой ще им кумува в Самунджи, не бяха помислили.

— Щом ще отлагаме за утре, може би господин Тороманов? — тихо се посъветва Дионисий.

— Защо не?! Защо не! — сприхаво отвърна Юлика. — И Тороманов може, всеки може… Освен това — натърти тя — ще направим дарение на църквата.

Попът разбиращо се усмихна:

— Сполай ви Бог.

Край проснатото на тарга прасе клечаха двамина селяни-колачи, очаквайки разпоредба от стопанина, а иззад къщата се зададе Цочо, също дошъл да помага.

— Я-а, мойте хора! — викна той, развеселен от ракийката на попа, и остави котлите, които мъкнеше, обърса длани в задната част на потурите си и пристъпи да се ръкува. — Мене ли дирите?

Дионисий измънка нещо неразбрано, Юлика едва подаде върха на пръстите си, а попът мазно рече:

— Кум търсят, бай Цочо. Утре ще ги венчая.

— Я? Че нямат ли си кръстници? — сепна се Цочо.

— Имаме, естествено, но това военно време разбута всичко, пък… — притеснено продума Дионисий, поглеждайки към Юлика.

— Значи сутринта в храма, отче? В колко часа приблизително? — попита тя и отстъпи към портата. — Да си вървим сега, да не пречим…

— Моля, госпожице, и дума да не става — с шеговита строгост рече попът, като плъзгаше око по фигурата на жената. — Сега ще вкусите от пресните рибици, иначе никаква венчавка. Печено дробче ядете ли? Заповядайте, заповядайте вътре при попадията. А утре… ще се разберем за утре. Щом сте в затруднително положение, казано е: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришелци, а съграждани на светиите и свои на Бога.“ Бай Цочо — обърна се той към селянина, — защо ти с твоята булка не им държите венците? И за теб ще е чест да кумуваш на интелигентни хора, и тях няма да ги е срам да се сродят със стопанин като тебе. А? Че и в къщата ти живеят.

— Бе туй да се чува, сватби да има, отче Танасе… — неопределено каза Цочо, но с глас приемащ и одобряващ, а заедно с него, без да го доизчаква, и Юлика проговори пресилено любезно:

— Ах, защо да го обременяваме? И без това сме му на главата…

— Що ми е на мен? — разпери ръце Цочо и сговорчиво огледа тримата. — На пет сватби съм кумувал — лош ли съм за шестата?

Оо, в какво неудобно положение изпадна пак Юлика поради дървеняшкото предложение на попа. Тъкмо Цочо ли, тъкмо див селянин ли трябваше да й държи венеца?! Да откаже обаче направо в очите, Юлика нямаше достатъчно кураж и грубиянство, нито се сещаше в мига за елегантен повод, а и попът сигурно щеше да се обиди. Ах, тоя поп, и той на един ум с Цочо! А и къде да дирят кум? Ами ако Тороманов не си е в селото, ами ако е нещо болен, ами ако вземе да усуква — нима оскърблението няма да е по-голямо?

— Аз мълча, нека мъжът реши — игриво кимна Юлика към Дионисий.

— Произнесете се, бъдещи съпруже! — внушително го подкани и попът.

— Ама, моля ви се! — рече Дионисий. — Какво по-хубаво? Благодаря ти, бай Цочо!

И сватбата всъщност започна оттук.

Попът, разбира се, беше подочул за Цочовата строгост към градските му наематели, с учудване бе научил, че госпожицата не е коя да е, а самата притежателка на кино „Астра“, и любопитство го глождеше, желание да се запознаят, защото той бе горещ поклонник на киното, но поради сана си се въздържаше да признава, че ходи в митрополитския град специално за да гледа филми в „Астра“. Освен това попът беше млад, живееше му се, приказваше му се с хора нови, културни и фини, с изискани жени му се общуваше, с мъже, видели свят, и за такива хора домът му бе гостоприемен, а трапезата — щедра.

И веднага тоя ден скарата запуши, на печката в кухнята зацвъртяха тигани, попадията застла покривка — малки и големи чаши цъфнаха на масата, ракия и пелин се появиха, туршии и мезета, Цочо отърча в дома си и завчас пристигна Цочовица — пременена, нагласена, с бъкел вино и чимширена китка в ръката, и Живка се окуми с Милетко, слисан от новината и малко умълчан, докато не подхвана винцето и не се разпищоли, колачите — и те се притуриха на софрата, и още хора дойдоха, селяни и селянки, кой с шише, кой с баница и мезелък, плъзнаха из селото слухове, че двамата, дето Цочо ги бе разлъчвал, от зор ще се женят, че отчето ги закрилял и сам Цочо ще им кумува, и че всички сега ядат и пият на поповата трапеза, а там, на трапезата, Цочо викаше, че на кум хатър се не кърши, вдигаше чашата и — няма как! — след него навдигаха своите Дионисий и Юлика, имаше песни и смехове, гъдулка проскрибуца и — чудно нещо! — веселбата понесе госпожица Антова като перушинка, главата й се маеше от шум, пушеци и вино, леко й беше и някак отчаяно, хубаво й беше, пък й се ревеше, и всичко това продължи до среднощ, за да се пренесе на следния ден, след венчавката, в Цочовата къща.

Но странно кога бе спал Цочо и кога се бе събудил, защото рано-рано свирачи доведе той в двора си, тъпан задумка за хоро, жална гайда песен засвири за извеждане на момата, а момата горе я гласяха Живка и Цочовица, имаше в багажа си Юлика една кремава рокля, най-подходяща за случая, пък кумата донесе було: от нейната сватба ли беше, или от чеиза на малките й щерки — все едно!, и Юлика не искаше да го слага, но на кума хатър също се не кърши, и сложи го госпожицата, както си е редно, а на Дионисий бяха изчеткали и изгладили костюмчето, същото онова, дето се бе въргалял с него из болницата, избръсна се той и гладко се вчеса на крив път, и като тръгнаха към черквата, цяло село, кажи-речи, се беше сипнало да ги гледа.

И докато вървяха през навалицата, приказки се подлавяха отстрани, женски приказки с ръка на уста, та да не се чуе дума и не се види усмивка.

— Пусти Цочо! — викаше една невяста на съседката си. — Да му се ненадаш! Тъй ги притиснал, че без време до венчило ги докара. Инак — не ги ще! Ма той цял владика, ма!

— Абе — Цочо! Не е дип Цочо зорлията — не се съгласяваше съвсем съседката, а трета булка наблизо обясняваше:

— Поп Танас рекъл: „Щом си затруднителна, цяло село ще помага.“ Трудна е, демек. Надула корема. Па как да не бърза?

— И той ли ще помага, мари?! Хи-хии…

— Що говориш? Не й личи — вмесваше се друга женица. — Еех, хубава, хубава като картинка!

— Стяга се с пла̀тно — не се ли сящаш?! — поучаваше я другарката й, а старица до тях мъдро продума:

— Градско мясо — тънко мясо…

— Бе туй едно на ръка, ама бай Цочо скръцнал зъби: „Кум ви ставам — маскарлък не ща, да ми се пръкне копеле под покрива…“ — подхващаше се одумката вече далеч-далеч от първите две невести и като синджир се точеше тая одумка след сватбеното шествие, докато пред черковните двери синджирът се скъса.

А вътре, до олтара, отец Атанас чакаше младоженците строг и тържествен. И подкара той службата, без да пропуска дума — селяните зяпаха, не шукваха, като че за първица бяха на венчавка, и накрая попът наистина прочете нещо от книгите си, дето други път не се беше чувало, но не грешеше той, а нарочно бе подбрал словесата, макар да се отклоняваше от канона. „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека — протяжно и величествено се въздигаше гласът му. — Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такъва силна вяра, че да мога и планини да преместям — щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне — щом любов нямам, нищо не ме ползва. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее; не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли; на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знания, ще изчезнат…“

Блед и обтегнат като струна, Дионисий слушаше свещеника, вслушваше се и в душата си и му се струваше, че сам е изминал пътя до тия думи. Но като помръдна леко ръка, той докосна с опакото на дланта си пръстите на Юлика и сякаш я откри до себе си, сякаш я беше забравил, унесен в мъдростта на Павловото послание, и в същия миг си помисли, че не е сам, че не е бил сам, че независимо от личните му заблуди в началото, двамата с Юлика заедно са вървели по тоя път и че всъщност тя го е водела. И тук, пред олтара на Христовата църква, той се зарече да изповяда пред съпругата си страстите на своя път и своето изцеление чрез любовта. И колкото по-рано, толкова по-добре…