Димитър Кирков
Любов в ада (42)

Бележки

С малки съкращения „Любов в ада“ се печата най-напред в сп. „Пламък“, бр. 4–5, 1989. Кратък откъс под заглавие „Румба с Дженифер“ е публикуван и във в. „АБВ“, бр. 17, 25.IV.1989. В същата 1989 г. романът излиза като самостоятелна книга в издателство „Български писател“. През 1994 г. „Любов в ада“ претърпява второ издание (издателство „Христо Ботев“) с няколко незначителни съкращения.

В бележките „Хора и книги“ авторът отбелязва: „Кратката любовна линия за Дионисий и Юлика, както си я представях, се превърна в обемен роман. Обмисленият сюжет за продължението на «Хълмът» напълно отстъпи пред импровизацията. Книгата писах леко и с удоволствие. Мисля, че художествените идеи тук са по-богати, а изразяването им по-тънко, отколкото в «Хълмът». Но съответно — възприемането на романа изисква по-обемна чувствителност и подготвеност. Освен видимите на повърхността събития, има множество скрити игри, които допускат разгадаване и тълкуване. Антиномиите тяло–дух, плътско–духовно, дуализмът на човешкото съществуване, мислене, преживявания, специално българската дуалистична настройка и др.под. са прекарани през много равнища — от фарсовото до трагичното.

В «Пламък» ръкописа движеше Николай Стоянов без проблеми. В издателството завеждащият отдел проза Димитър Начев хареса романа, само заглавието му се виждаше малко скандално. Да съм помислел. Така си остана обаче. На улицата ме срещна директорът Симеон Султанов с приятна новина. Книгата получила заявки за голям тираж, около 50 хиляди.

Наистина първото издание на «Любов в ада» излезе в тираж 47 хиляди в края на юли. Бяхме с Ива във Варна и някой ми каза, че видял романа в книжарниците. Отидох, купих няколко екземпляра, които веднага раздадох. Когато се върнах в София, излезе, че книгата се е изчерпила за десетина дни. Едва успях, с помощта на Любен Бумбалов, да получа петдесетина бройки от Плевенската база на «Книгоразпространение»…

През 1994 г. Иван Гранитски, като директор на издателство «Христо Ботев», преиздаде романа. Във всеобщия хаос на човешките отношения, сред повсеместното озлобление и цинизъм, там, където си очаквал толерантност и другарство — не ги намираш, но се случва и обратното. Съкратих тук-там някои подробности от историята на цирковото изкуство, с които Милетко подплатява мечтанията си за бъдещия цирк на Фанто Фанучи.“

Сред настъпващото мъртвило, обхванало литературния живот и особено критиката през следващото десетилетие, за „Любов в ада“ се появяват десетина кратки рецензии. Отново, както при излизането на „Хълмът“, въвеждащите думи в една част от тях засягат темата „критика като романист“. В рецензията си „Вторият роман на критика“ (в. „АБВ“, бр. 6, 6.II.1990) Светлозар Игов пише: „Според едно разпространено мнение критиците са неуспели творци. Димитър Кирков двойно опроверга това предубеждение. И защото тръгна от критиката към художествената проза. И защото като критик още с дебюта си успя да се утвърди като зрял анализатор и проницателен интерпретатор. С това начало си бе осигурил път в критиката. Но той предпочете риска на творчеството. И още първият му роман — «Хълмът» — го нареди сред най-интересните съвременни романисти. При това редом с една завидна пластичност на изображението Кирков прояви и една рядка — не само в контекста на литературата — философско-историческа зрелост на мисълта. Защото първият му роман не бе само едно художествено възстановяване на българското историческо минало, съсредоточено около символичния образ на Хълма, емблема на родния му град, но и един опит за философия на българската и балканската история, където след Андрич, Казандзакис и Емилиян Станев не е лесно да се дели мегдан.“

Върху „факта, че изявени критици напускат фронта на критиката и се захващат сами да създават художествени форми“, разсъждава Алберт Бенбасат в рецензията си „Драмата на мелодрамата“ (в. „Еврейски вести“, бр. 22, 27.XI. 1989.; сп. „Пламък“, бр. 5, 1990), като сочи примери и аргументи от историята на българската литература и от световната практика. Подобно е въведението и на Николай Аретов в „Анатомията на една необичайна любов“ (в. „Литературен фронт“, бр. 43, 26.X.1989).

Въпросът за съчетаването на критическо и белетристично творчество е поставян и при появата на следващи произведения на писателя като „Тайните на автомобилното гробище“, „Спирки из рая“, „Балкански грешник“. Той е бил отправян и пряко към Димитър Кирков. В интервюто „Пловдив — литературният и реалният“ (в. „Литературен глас“, Пловдив, бр. 79, 26.VII. 1987) по повод романа „Хълмът“ Бистра Сакъова пита: „… Известно е, че вие сте автор на литературнокритическите книги «Позиции и творчество» и «Анализи», на множество статии из областта на литературната теория, история и критика. Означава ли това, че оценъчно-критичният и аналитико-теоретичният интерес към литературата при вас предхожда художествено-белетристичната нагласа към интерпретацията на света? Как примирявате разсъдъчната дистанцираност на критика със съпричастната емоционалност на писателя, логически убедителния критически език с експресивно-пластичното ви слово в романа? Или това е просто изява на едно двустранно светоусещане и себеизразяване? В този смисъл как протича при вас творческият процес?“

„Хронологически погледнато — казва Димитър Кирков, — заниманията ми с критика действително предхождат написването на романа. В нашата литературна традиция това е необичайно явление, предизвика множество удивления и въпроси, подобни на вашия. По-често се среща поети и прозаици да преминат към критиката — в литературната ни история такива автори са създали едни от най-проникновените интерпретации. Струва ми се обаче, че на едните и на другите факти трябва да се гледа по-спокойно. У всеки човек, независимо от външните промени, остава нещо трайно, неизменно и то проличава най-добре в подхода му към различните дейности, които приема да върши. Без да се впускам в теоретизации по въпроса, искам да кажа накратко, че не чувствам в себе си конфликт между критика и прозаика. Ако приемем формулировката, че литературата е човекознание, моите духовни интереси не са се променили. Това засяга отношението ми към съвременния свят, към историята, към литературните ценности, към човешките прояви и към езика също. Що се отнася до конкретния акт на белетристичното писане, разсъдъчно-дедуктивният момент при мен не стои на първо място. Напротив. Аз не следвах в повествованието си някакъв детайлизиран план въпреки усложнената композиция, предимство имаха импровизацията, играта на въображението и това всъщност бе една от големите сладости при писането на романа.“

На същия въпрос Димитър Кирков се спира обстойно и преди това, в 1983 г., когато проблемът все още не е излязъл наяве във връзка със собствените му литературни интереси. В статията „Страст и просветление“, посветена на повестта на Тончо Жечев „Историята и теориите на един Пигмалион“, авторът пише: „Тончо Жечев е… отхвърлил един разпространен и закостенял у нас възглед, че всеки неуспял поет или белетрист може да се занимава с критика, но за критика пътищата към художественото слово са веднъж завинаги и безнадеждно затворени.

Причините за подобни възгледи не изглеждат особено разнообразни, на повърхността тук веднага се дочуват въпросите: «Ти, критико, който си дамгосвал художника за неговите слабости, който си изисквал и насочвал, ще посмееш ли да стъпиш на чуждата територия, да узнаеш творческите му мъки и да покажеш как се прави изкуство? Ще имаш ли наглостта да повториш несполуките, които цял живот си сочил с пръст? Ще поемеш ли риска да бъдеш осмян и разобличен там, където си изглеждал неуязвим? И не те ли отделят с непристъпна черта от писателя приетите вече твои отговорности, вътрешната ти обвързаност и лични способности?» Тези въпроси имат основания и отговорът им от страна на критика е свързан с мъчителни самопреценки и немалък творчески кураж. И остротата на въпросите не зависи единствено от неговата индивидуална дарба, макар тя да е определяща, а и от много други фактори като националните културни традиции, литературните нрави, инерцията на мисленето, които съвсем не са насърчителни. Ако критикът влезе като автор в сферата на художествената литература, той винаги носи със себе си предварително бреме, дълг по рождение. Изборът му в случая не е лек, ако не е лекомислен. Очакват го спонтанна скептичност, неизбежно недоверие, един разбираем психологически и морален отпор. Всичко това лесно може да доведе до подценяване или провал, но то влиза и в цената на евентуалната творческа победа, на успеха, постигнат с голямо душевно напрежение.“

Темата „критикът като романист“, засягана многократно във връзка с Димитър Кирков, често пъти изглежда излишно преповтаряне на приети истини. Уговорките, аргументите, обясненията на явлението могат да се сторят обичайна рутина при подхода към неговото творчество. Друго значение отдава обаче на въпроса Тончо Жечев в статията си „Димитър Кирков на 50 години“ (в. „Литературен форум“, бр. 34, 4.-10.X.1995; сп. „Летописи“, бр. 11–12, 1995) „Предразсъдъците и подмолните коварства на нашия литературен живот — вчера, днес и утре — са много повече, отколкото дори предполагаме — започва критикът. — Недай боже например да си започнал като критик и след това да продължиш като прозаик или поет! Освен че критиката, поради самото си естество, те е заплела в сложни отношения с твоите колеги — кого признаваш, кого отричаш, кого си похвалил, кого порицал, — но и до самия край ще те съпровожда мълчаливото и ехидно подозрение, че или избиваш комплекси, или бракониерстваш в чужди и непозволени територии. Малцина ще видят и признаят, че за истински призваните самата критика е вид проза, че художествената проза е естествено и живо продължение на истинската критическа проза.

Димитър Кирков започна отлично с критическа проза. Още книгата му «Анализи» (1981) съдържаше въображаеми диалози, в самия предговор се говореше за «интелектуално приключение», за «авантюра». Всеки непредубеден читател днес ще открие в нея повече художническа природа и нагласа, отколкото разсъдъчно анализаторство, повече въображение и чувствителност, отколкото сухо интелектуално мъдруване. Ще ви дам една безпогрешна мярка за всяка истинска професионална изява — тя винаги надраства собствените си граници, придобива по-общ смисъл и значение. Като родовитото дърво талантът се кърши под тежестта на собствените си плодове.

Скоро след успешните си и квалифицирани изяви в критиката Димитър Кирков стана пленник на художествената проза, изкусен от по-голямата интелектуална авантюра да пресъздава и пресътворява своя свят в онова, на което д-р Кръстев му казваше «друга действителност». И убеден съм, че заслуженото му признание за успехите в тая област закъснява, че съдбата му отрежда някакъв костелив възел, който трябва и ще бъде разсечен след повече от обикновените горчивини само защото започна като критик.“

В кратката, но съдържателна рецензия „Между фарса и трагедията“ (в. „Комсомолска искра“, Пловдив, бр. 38, 18.IX. 1989), пръв отзвук за новия роман на писателя, Антон Баев пише: „Погрешно ще е обаче да определим «Любов в ада» като любовно-битов роман. Проследявайки душевните трусове в «мъчителната любов на Дионисий и Юлика», авторът с вещина извършва свое нравствено-психологическо изследване не толкова на конкретно-историческото общество, колкото на исторически постоянните дълбини на човешката душа, където фарсът и трагедията вървят ръка за ръка. Асоциативното вплитане на тази «камерна» история в историческата съдба на хълма прави подвижна границата между лично и обществено, между личностно и историческо. И както историята моделира човека, така човекът усвоява историята на собствената си душа.“

Като отбелязва, че „Хълмът“ и „Любов в ада“ „постигат относителна самостойност на базата на използваната пространствено-асоциативна, а не сюжетно-временна обвързаност“, авторът заключава: „С богатата си ерудиция и склонност към философски обобщения авторът е до известна степен встрани от коловоза на националната ни белетристична традиция, чийто преден ешелон съставят «природните» таланти… Да минеш с перото си по заледената пъртина между фарса и трагедията, без да пропаднеш в пропастта, е белег не само на ерудиция, ум и зрялост, но и на талант, чиито корени черпят сокове както от живота, така и от дузина национални литератури.“

Алберт Бенбасат смята, че: „Авторът е избрал «ретро»-поетиката, която се оказва особено гостоприемна, що се отнася до поемането и осигуряването на свободно съжителство на сериозния и лековатия жанр, на разнородни смислови нюанси и стилови подходи… И тъй като идеите са вечни, а методите решително еволюират, нека не изолираме романтично-сантименталните мотиви от функциите им в художественото цяло. Тогава ще открием тънко прокараната пародийна нишка, разделяща лековатата, развлекателна външност от изключително сериозните задачи на повествователя… «Любов в ада»… тръгва от мелодрамата, подчертано се ползва от нея, за да я разруши и отрече със собствените ѝ средства.“

След като очертава похватите на пародийност, Алберт Бенбасат намира и трети пласт на изображението: „Само че Д. Кирков се отказва както от мелодрамата, така и от пародията й. Четейки книгата, ние постепенно разбираме, че писателят е взел съвсем на сериозно съдбите на героите си. Той иска да проникне до дъното на феномена любовно чувство, изследвайки го не обобщено, не «въобще», а в строго определена частност.“

В рецензията си „Трагичният атракцион на живота“ (в. „Пулс“, бр. 8, 20.II.1990) Катя Кузмова отбелязва, че самото заглавие „настройва съзнанието на вълната на литературнореминисцентните «сигнали» от класиката: «Пир во время чумы» (от «Декамерон» и «Кентърбърийски разкази», та до «Любов по време на холера» от Маркес). В разгърнатата метафора на българската «любов в ада» (драматичният период около Втората световна война, бомбардировките, разрухата, социалните трусове) — продължава тя — всъщност адът се оказва в самата любов… Под привидно гладката повърхност на щастието се стаява напрежението на несъвместимостите, осмислени повече като изначални във философския поглед на белетриста, отколкото като злободневно социални. Неслучайно в културния «хоризонт» на текста се вплита и разказът за манихейската ерес, проповядваща прорицанието си, че светът е смесица от светлина и мрак, на демонско и божествено и надмогването на примесите в името на чистата божествена белота е вечният копнеж на черно-белите люде.“

Критичката акцентира вниманието към ония моменти, които изразяват според нея възлови страни от съдържанието на романа и обобщава: „Всичко това е разказано със завидна белетристична пластичност, с усет за хармонията между епизод и повествователно цяло. Само понякога «частите» се разрастват, без да имат особена художествена самоценност, сякаш авторът се любува ту на ерудитските си проникновения, ту на разказваческите си умения.“

В рубриката „Какво избра, читателю?“ (в. „Поглед“, бр. 34, 21.VIII.1989), отбелязваща най-продаваните книги през изминалия месец, Константин Еленков твърди: „… Патосът на романа му е епичен по своята същност, убедителен в своята правдивост, в голямата истина за живота.“

„Любовта в ада е такава заради ада на бомбардировките и евакуациите през войната, заради ада на мизерно-бруталния български бит и битие, заради ада на заложените конфликти в самата нея — пише Йордан Каменов в рецензията «И романът оживява» (в. «Български писател», бр. 16, 17.-24.IV.1995), появила се по повод второто издание на романа. — Тъй или иначе социално-историческите контури на този ад са позната тема, докато вечната борба между женското и мъжкото начало в любовта са интересно интерпретирани от Д. Кирков.“

Свое по-конкретно тълкуване на проблема „любов — ад“ и висока оценка на книгата дава Светлозар Игов: „Този роман за втори път ме удиви от способността на автора да се разгръща в логиката на увлеклия го епически материал. Защото с една уравновесена повествователна мяра Кирков е съумял да вгради мозайката от битови и психологически детайли на една любов в панорамата на определено историческо време. «Големият свят» на историческия живот — и то в най-напрегнато време на нашия век, около Втората световна война — остава някак встрани от «малкия свят» на една човешка любов, но именно това дистанцирано виждане придава уникално взаимооглеждане на «екзистенциалното» и «историческото» време, на «интимното» и «социалното» пространство. Кирков е ситуирал чувствата на своите герои не само в «ада» на едно историческо време, но и в «ада» на едно балканско битие. Но той е постигнал и по-дълбоко екзистенциално прозрение. Защото любовта е разрушима не само в ада на «другите», на времето, на обстоятелствата. Любовта е разрушима сама в себе си, тя самата си е собственият ад. И колкото по-интензивен е нейният пламък — толкова повече пепел оставя…

Макар да представя едно ново концептуално и философско-историческо равнище на българската — с не чак толкова богати традиции — урбанистична проза, новият роман на Кирков ни дава и някои забележителни природно-пластични зарисовки. Именно тук е и едно от най-високите художествени постижения на автора, и една от най-потресаващите страници на българската проза — картината на «селската» сватба на двамата главни герои и последвалата я нощ. Тук познатата от класическата българска проза селска «идилия» е видяна в една «обърната» — не само оптическа, но и концептуална — перспектива с впечатляващо, дори шокиращо художествено въздействие.“