Димитър Кирков
Любов в ада (15)

I

Йона Ралев не само щеше да разбере терзанията на своя духовен син, но би се възрадвал, че Дионисий сам е осъзнал една от жестокостите на световната дисхармония. Такова осъзнаване, би заключил чичо Йона, е достъпно единствено на чисти и пламенни души. Колкото по-бистра е тяхната чистота, толкова по-големи са мъките им, а с тия мъки те изкупват нравствената тъпота на останалите, съхранявайки хармоничната същина на човешкия род.

Преди много години, когато вече не беше в първа младост, сам чичо Йона се опита да почувства и разреши за себе си подобен вътрешен конфликт. Тогава той се бе установил в един богат и пълен със съблазни град, във Виена, но лично за него съблазънта не се яви в образа на някоя виенчанка, както всъщност никога в живота му не се яви жена, която да го обикне и изкуси. Така че конфликтът беше чисто мисловен, свободна парабола на волята, подтикната да се бори с въображаемо изкушение, и на чичо Йона не беше трудно да си представи, че устоява, особено защото по онова време умът му бе зает с по-належаща работа. Тоест, тъкмо работата го въвлече в конфликта, но, от друга страна, работата го и извлече от конфликта.

Въпросът беше, че на стария граф Растенхайм бог знае как му беше щукнало тогава да събере колекция, посветена на разни средновековни отшелници и стълпници — все люти борци с плътта и с всичките мирски съблазни. Графът бе наследил две ръкописни жития, едното наистина ценно, от XII век, сам беше купил няколко гравюри с мъченически сюжети и една подправена „Филокалия“, и разстроен от измамата, бе решил да се посъветва с опитни хора. Срещата му с чичо Йона беше неизбежна.

Самият вид на антикваря веднага намекваше за стара връзка с отшелническо-аскетичната тема и предразположи граф Растенхайм. Между двадесет и петата и тридесетата си година чичо Йона бързо застаря и придоби черти, които малко се измениха до смъртта му. Неговото пепеляво лице бе насечено от четири дълбоки бръчки — две прекосяваха челото, две се вдълбаваха покрай носа, и фигурата, която образуваха те, приличаше на древен клиновиден знак, положен на образа му от някаква тайна секта. Брадата стигаше гърдите му — от бузите тя растеше черна, но на брадичката бе напълно побеляла, и трите нейни контрастни части: черна, бяла в средата и отново черна, внушаваха някаква траурна тържественост. Хрущялест нос печално се свеждаше надолу, печални тъмни очи се криеха под бухналите вежди, а като свалеше чичо Йона плиткия си цилиндър, под него сякаш се оказваше втора шапка от рядко ресани посивели коси. Длъгнестото си мършаво тяло той разнасяше по света с бавни, тържествени крачки, а самото тяло беше неизменно облечено в черен сюртук, закопчан догоре.

Ала не единствено видът му спечели доверието на австрийския благородник. Като изслуша мълчаливо графските желания, чичо Йона запретна полата на сюртука си, извади от задния джоб тефтерче, в което порови с траурните си нокти, и без всякаква търговска прикритост изреди пет свръхценни екземпляра за бъдещата колекция, заедно с имената и местонахождението на техните собственици. Ставаше дума за старопечатни книги и ръкописни паметници. Две се намираха в Париж, една — във Флоренция, другата — във Вупертал, а последната реликва се пазеше в някакъв град на Балканите, за който граф Растенхайм не беше чувал.

— Е? — нетърпеливо рече той. — Как мога да ги имам?

— Последното, което зная, е, че бяха свободни за придобиване — безстрастно отвърна букинистът. — Но е нужна предпазливост и затова препоръчвам на ваше сиятелство да се запознае лично с екземплярите, да ги проучи и оцени на техните места, за да може да постигне и реалната им цена.

Не, това беше изключено, невъзможно беше за граф Растенхайм да тръгне из Европа със своята подагра и да се пазари из вехтошарските дупки с непознати лица. Той се осведоми за евентуалната стойност на книгите, поколеба се, втори и трети път прие чичо Йона, саморазпалвайки новото си увлечение, и остана истински смаян от онова, което бе успяло да се събере в главата на тоя иначе занесен човек. В края на краищата Йона Ралев получи антикварна поръчка, която не би отказал ни един от десетимата най-добри търговци на старини в Европа.

Впрочем сам чичо Йона спадаше към тая десятка, дори стоеше сред първите места на нейната незаписана ранглиста. Отдавна той принадлежеше към един двусмислен свят — неофициален, но влиятелен, без видима организация, но духовно споен, международен свят, който живееше в полумрак, в сянката на бляскавите университетски катедри и по̀казното богатство. В ония години общността на антикварите и букинистите нямаше свои алманаси, нито уреждаше публични конгреси и затова на непосветените можеше да се стори, че нейните представители са безименни и безсловесни. Не, те бяха просто мълчаливи, бяха хора до известна степен подземни и тъй като притежаваха корпоративна гордост, не се стремяха към научни титли и външни признания. Потънали в хилядолетен прах, те ровеха отломките от миналото, докато открият скъпоценно зърно, и едната им ръка измъкваше от бездната на забравата, за да предложат с другата на ония отгоре. След находките им потичаха пари и се сблъскваха интереси, растяха или страдаха честолюбия, съветите им се слушаха и приемаха.

И най-често техните усилия не бяха поради корист и жажда за печалба, а от любов и по призвание. С тихо презрение подминаваха те случващите се упреци, че боравят безотговорно с културните ценности и така пречат на голямата наука да ги осмисля спокойно. Тия хора знаеха, че тъкмо късчетата, подхвърляни от тях, хранят донякъде голямата наука, че шепненето в подземния им свят много пъти се подхваща гръмогласно от професорските катедри, че отдавна известното сред тях се представя горе за новооткритие и че те са истинските акушери на древното лоно, което раждаше и след смъртта си.

Тяхната общност бе създала свои закони и строга йерархия, съобщителни връзки и кодекс на честта, но тъй като никой не записваше нейните подвизи, тя нямаше история на бележитите си личности, а митология, която се предаваше от уста на ухо. Към края на века в тая митология влезе името и на чичо Йона и се задържа там дълго, след като той изчезна от трудното поприще, чак до голямата Европейска война, която заличи стария благороден свят на антиквариата и разби докрай неговата митология, както всъщност разби и много други митологии на континента.

Чичо Йона носеше в джоба си белгийски паспорт и се бе отказал да поддържа постоянна кантора. Колегите му не бяха сигурни има ли изобщо той дом, защото кореспонденцията си получаваше направо от пощите във Виена и Париж. Най-често го срещаха на аукционите в Амстердам и Лондон, понякога се мяркаше из книжарничките край Сена, друг път из посветените среди се споделяше, че Йона Ралев се е зачел из библиотеките ту в Лайпциг или Прага, във Ватикана или в Петербург. Когато се загубеше по-дълго, един-двама, упълномощени да препращат писмата му, знаеха, че той обикаля пазарищата на Кайро и Истанбул, че навестява агентите си по Балканите, а понякога чичо Йона отиваше и по-далеч — в Персия и чак до Индия. Минаваха месеци, година, тук-там се споменаваше, че тоя рицар може би вече е положил изпосталялото си тяло в далечно гробище за скитници, но той се появяваше изведнъж на някоя голяма разпродажба и с редкия си нюх улучваше точно онова, което му трябваше.

Чичо Йона изпълняваше два вида поръчки: едните — на богати частни колекционери, а другите, които решително предпочиташе, попълваха сбирките на държавни и градски музеи, на университети и национални академии. Работата беше солидна, но сложна, защото не ставаше дума да събира каквото намери — това бе дейност за професионалисти от средно ниво. Обикновено чичо Йона търсеше определени книги или монети, изделия на приложното изкуство или картини. Нищо не гарантираше успеха на такива начинания, изискваха се връзки и информираност, съобразителност и усет, но работата позволяваше на посредника да определя до известна степен сам своето възнаграждение. Освен това лично през ръката му минаваха много чужди пари.

И тук легендата за чичо Йона се раздвояваше. Едни шепнешком твърдяха, че Йона Ралев е фантастично богат, че в сейфовете на няколко банки той пази редки старини — все от благородни метали и драгоценни камъни, че и тайни влогове поддържа в същите банки, а някъде на Балканите, откъдето всъщност произхожда, саможивецът притежава едва ли не дворец със скъпа любовница, с което именно се обясняват дългите му отсъствия. Другата линия на легендата се изсмиваше и питаше: измамил ли е Йона Ралев някой свой клиент? Щедър ли е като никой друг в техните среди? И безукорен в дадената дума, скромен и готов да помогне със знания и пари? Не, никой не би дръзнал да отрече подразбиращите се отговори и тогава тая линия на легендата заявяваше, че въпреки своите чудати принципи, чичо Йона е честен търговец, при това фантастично беден и непретенциозен към живота, че единственото му притежание са куфарът, чадърът, сюртукът и, разбира се, умната му глава.

В тоя случай истината не стоеше точно по средата, а клонеше повече към втората версия. Всъщност чичо Йона правеше спестявания, но съвършено нищожни в сравнение с възможностите, които бе имал да забогатее. Хонорарите, изисквани от клиентите, надвишаваха с умерен процент пътните разноски и препитанието му по време на издирванията, но голяма част от тоя процент чичо Йона наистина отделяше за чужда издръжка, а и с останалото се разделяше лесно.

Иначе той живееше сдържано и пестеливо, наемаше някакви дупки из крайните квартали и се мешеше с подозрителна сбирщина. Страстта му да търси старини беше донякъде самоцелна и безкористна, но освен ловният инстинкт, тук действаше инстинктът на познанието, вечно буден у него, защото търговските пътувания и антикварните проучвания бяха средство на чичо Йона да разширява за свое удоволствие и без това широките си знания. Но подобна безкористност и подобна любов към познанието не бяха изключение в неговия кръг. Изключителна беше една трета страст на Йона Ралев, която, с известна уговорка, би могла да се нарече страст към справедливостта. Тя изглеждаше ту смешна приумица, ту маниащина, ту вероломство, в зависимост от това, кой как я преценяваше.

Въпросът беше, че чичо Йона винаги имаше съображения в чии ръце би трябвало да попадне определена старина. Ако той решеше — според странните си принципи, — че някой ръкопис или картина примерно не се полагат на музея в X или на колекционера Y, и най-щедрото възнаграждение не можеше да го съблазни да участва в антикварното издирване. Ако обаче сметнеше, че същият ръкопис или картина следва да бъдат притежание на фондовете в А или на хранилищата във В, той беше готов да губи години в безплатен труд, докато открие търсената вещ. Това самоволие надхвърляше традициите на търговията със старини, в началото дразнеше мнозина потърпевши, но упоритостта на чичо Йона бе непреодолима. В легендата за него дълго се разправяше как той отблъснал най-примамлива оферта от самата Лондонска библиотека, която пожелала да допълни своята сбирка с древнославянски ръкописи. „Не! Няма да е справедливо! — бил отсякъл чичо Йона и думите му веднага отекнали по кръговете на антиквариата. — Достатъчно такива ценности са текли натам, време е вече да сменим посоката им!“

Чуден човек! — вдигаха удивено рамене букинистите, но тая чудатост не беше съвсем безобидна за тях, защото Йона Ралев не се задоволяваше само със своя отказ. Ако някой друг поемеше поръчка, неприета от него по съображения за справедливост, той открито възгласяваше, че ще пречи, и обикновено успяваше. Какви ли не хитроумни маневри измисляше чичо Йона, какви ли не коварни ходове прилагаше само и само да потули следите на търсената реликва, да заблуди събрата си по занаят и да разтури сделката. Засегнатите губеха и пари, и престиж, достатъчна причина дори кротките да освирепеят, и тъкмо в такива случаи мълвата шушнеше, че Йона Ралев играе двойни номера и сключва тайни контракти: от една страна — отказва, но от друга — дири и намира, и сам предлага на оня, комуто е отказал, но вече с тройно възнаграждение, подхлъзвайки почтения си колега, и точно оттук са неговите скрити богатства.

Не, несправедливи бяха тия подозрения — чрез нелоялните си намеси чичо Йона не хранеше банковите сейфове, а единствено чувството си за справедливост и сякаш за да докаже своите благородни намерения, той много пъти възмездяваше пострадалия от него търговец, като го вкарваше по-късно в друга изгодна операция, отстъпваше му път и го насочваше, сам му слагаше парите в джоба и тихомълком го даряваше със славата. Тогава и наблюдателите на тия безкористни жестове, и пострадалите някога, а сега облагодетелствани хора не знаеха повече какво да мислят за Йона Ралев освен да повярват докрай в неговата необяснима страст към справедливостта и да й се подчинят.

В силните години на чичо Йона се беше стигнало дотам, че когато той кажеше „не!“ на някоя поръчка, несъгласието му звънваше по цялата корпоративна верига и без да питат какви са мотивите на техния първомайстор, всички останали търговци повтаряха „не“, едно, за да не дразнят чувството му за справедливост, и, второ, да си нямат излишни главоболия. Могъщи клиенти оставаха на произвола на съдбата, безпомощни без силите на антиквариата, но Йона Ралев беше неподкупен и неумолим. Стегнат в черния си сюртук, той се издигаше в своя подземен свят над главите на събратята си като някакъв регулировчик, който насочваше потока отломки от миналото по оплетените пътища на континента. С властни жестове на мършавите си ръце регулировчикът го пропускаше на изток или на запад, на север или на юг според високите си правила за справедливо движение и доколкото му позволяваха възможностите, така че тоя поток да достигне равномерно не само до богатите, но и до любознателните и не единствено до овехтелите европейски империи, но и до новосъздадените млади държави…