Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Корекция
yzk (2020)

Издание:

Автор: Димитър Кирков

Заглавие: Любов в ада

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Ст. Добрев-Странджата“, Варна

Излязла от печат: 25.IV.1989 г.

Редактор: Христина Василева

Художествен редактор: Антон Радевски

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Момчил Колчев

Коректор: Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9403

История

  1. — Добавяне

III

Йона Ралев изглеждаше много учен човек, познанията му бяха широки и пъстри, но те се бяха трупали в него несистемно, откъслечно, в зависимост до голяма степен от антикварните операции, в които беше участвал. Като повечето самообразовали се хора, неговата глава приличаше на неразработено рудно находище, в което съществуват извънредно богати пластове суровини, но заедно с тях се срещат подземни кухини, неочаквани пукнатини между слоевете, мъртви пространства от глина и камък. И все пак, главно с езиците, които владееше, той неволно смайваше своите събеседници, както се беше случило с граф Растенхайм, и малцина биха допуснали, че Йона Ралев не е трил скамейките на някой от прочутите европейски университети. Нищо подобно не му се беше случвало. Ако го попитаха, той чистосърдечно би признал, че няма диплом и от най-обикновено училище, защото не бе изкарал ни един пълен срок на обучение.

До тринайсетата си година Йордан Ралев посещаваше зиме училището към черквата „Свети Дух“, намиращо се на Хълма, но всеки март бе принуден да напуска това сладоносно за него лоно на знанието и да поема с тайфа градинари на запад. След смъртта на майка му, от деветгодишен, ходеше с баща си и чичо си край Пеща, където работеха гурбетчиите, но физическият труд му беше противен, грубостта на градинарите го отвращаваше, страхуваше се от ритниците на суровите си роднини и една късна есен, когато тайфата се застяга за родината, малкият Йорданчо побягна през нощта.

Какво преживя детето сред чуждите хора, е дълга история, за да се впускаме и в нея, важното е, че то не умря от глад или болести, нито пропадна във вертепите на порока, слугуваше тук и там, прехранваше се по малко, дори на три пъти, за кратко, се записва в селски маджарски училища, откъдето нуждата да живее го изхвърляше набързо, докато петнайсетгодишният Йордан Ралев, станал вече Йона, се завъртя случайно из букинистичните книжарнички близо до Гринцинг. Бог знае защо недоверчивите антиквари привикнаха с мрачната му физиономия, допускаха го да мете подовете на дюкяните и тротоара отпред, също да се топли вътре, а Йона подбираше от рафтовете книга с познати писмена и четеше упорито и жадно, макар да не разбираше половината думи. Предпочиташе да гладува, да се гуши с книгата в някой ъгъл и да не търси по-сносно препитание из големия град, но може би нямаше да изтрае дълго, може би случайността щеше да го отвее в друга посока, ако не беше попаднал при търговеца на старини Соломон Зилберщайн.

Соломон Зилберщайн стана неговият спасител и истински учител. Старият евреин имаше един принцип за своята работа — да се знае всичко, което е оставило след себе си красота, и то такава красота, която може да се притежава и с която следва да се търгува. Но кое не беше оставяло след себе си красота? Красота след себе си бяха оставяли религиите и митовете, тайните секти и блестящите империи, съчинителите и майсторите на украси, служителите на перото и четката, на резеца и чука. Имаше красота на звука и красота на баграта, красота на скритото познание и красота на израза, красота в измислиците и красота в точно записаните някогашни истории. Все пак работата на Зилберщайн започваше от паметта на словото и най-напред той захвана да учи момчето на езиците, които знаеше. Вече бяха минали три месеца, откакто го прие, три месеца Соломон Зилберщайн изпитва склонностите на ума и честността му, предаността и издръжливостта му и тъй като остана задоволен, беше съобщил на семейния синедрион, че ще приобщи самотния балканец към първата степен в тайните на своя занаят.

Синедрионът не беше голям — престарялата му майка Клара, съпругата Ревека, болната дъщеря Ана и здравата Елиза със зетя Ешуа и малката Матилда на коляното му — всички те не можеха да имат различно мнение от своя домовладика, особено защото зетят Ешуа беше инженер и нямаше изгледи да бъде въведен в букинистиката.

По-различно беше положението с двамата малки братя на Соломон Зилберщайн, които държаха антикварни магазинчета като него: Израел — в Париж, Алберт — в Брюксел, и първородният син им написа писма, в които се оплакваше, че ставите му вече съвсем са се вцепенили и тая пролет няма да успее да отиде в Брюксел, както следва по установеното редуване, за да обсъдят тримата общо своите дела, какво се търси и какво предлага, могат ли да извършат размени по братски и да си помогнат взаимно. И тъкмо поради своята немощ, уведомяваше ги Соломон, той е приел едно момче, способно за инициация, за посвещаване в кръга на професията.

Той описваше странната история на Йона Ралев и наблягаше, че момчето е търсело „изход“ и е „излязло“, като най-напред тук се разбираше бягството от градинарите, от тежките плесници на баща му и чичо му. Соломон Зилберщайн обаче и намекваше със своите изрази, че подобен изход и излизане бяха предприели навремето Израел и Алберт, напускайки властта на неговото първородство, така че двамата трябваше да усетят близост между постъпката на момчето Йона и своята някогашна воля. На трето място старият Зилберщайн насочваше към една по-обща асоциация, без съмнение религиозно-митологична, според която всяко дирене на „изход“ и „излизане“ се схваща като стремеж да се преодолее тежестта на съществуващото и способност за усъвършенстване. „Да излезеш“ означаваше да извършиш избор, но също да бъдеш избран. Така Яхве бе насочвал древния еврейски народ към изход и излизане и тъй като народът бе избрал движението, той беше богоизбран. По този начин се бе сключил взаимният завет между Яхве и юдейското племе. Думите „изход“ и „излизане“, които Соломон Зилберщайн употреби на няколко места в писмата си, подръпваха безкрайна верига от велики примери, ала в конкретния случай те трябваше да подскажат, че самият той твърдо е решил да избере това момче, макар да не е негова кръв, защото се е уверил в необичайната му жажда за знания и в схватливия му ум, в почтителността и сдържания му характер, а най-вече в простосърдечната честност, върху която учителят можеше да установи завет.

Израел в Париж и Алберт в Брюксел не се зарадваха особено на тия писма, а пролетта се явиха във Виена, за да уважат телесната немощ на брат си и да повярват в крайна сметка, че тя не е преминала и в умствена немощ, защото той не бе сгрешил в преценката си за момчето. Към тържествена инициация, разбира се, не се пристъпи, но самият Йона пристъпваше вече в първия кръг на приобщаването, който между другото включваше владеене на езици.

В църковното училище на Хълма момчето беше учило старобългарски, а освен родния си език, говореше гръцки и турски, сносно приказваше унгарски и немски, но от всички тях Соломон Зилберщайн одобри единствено старобългарския. И веднага той захвана да прелива от своя преизпълнен съсъд в кънтящата съдина на момчето. На първо време положи пред него старогръцкия и латинския, като посочваше как класическата им форма се бе променяла през вековете, а за да оживи тяхното мъртвило, прибави още френския език, използвайки за учебно помагало „Мъчениците“ на Шатобриан. След година и половина, без да изоставя тази троица, Соломон Зилберщайн обяви втората — тоя път староеврейски изучаваха върху талмудическото тълкуване „Берешит раба“, арамейски — върху кабалистичната „Книга на сиянието“, а основите на съвременния английски легнаха върху сборник с икономически теории.

Между всички свои способности Йона Ралев показа най-голяма дарба към езиците и все пак, трябва да признаем, до деветия изпитваше трудности. Сетне, след двадесетата си година, когато учителят бе завършил своята работа в първия кръг на приобщаването, новите езици се прилепваха някак неусетно към изучените, единият сякаш раждаше друг, говоримите като че идваха от въздуха при многобройните пътувания на Йона и в зрелостта си той успяваше да разчита коптски текстове, а също да беседва на италиански, справяше се с паметници на иврит, фарси или староарменски и гърмолеше на арабски из безистените на Ориента, бе навлязъл в променливите пластове на немския, а покрай тях — и в скандинавската група, разбираше се на испански и нидерландски, а в тая поредица най-естествено и леко се бе появило славянското слово — руски и полски, сръбски и чешки.

Не може да се твърди със сигурност, че това бяха всички езици, с които си служеше Йона Ралев, нито е възможно да се изброи онова, което възприе той от своя учител в трите кръга на антикварното приобщаване. С малък подкуп Соломон Зилберщайн бе получил някакво документче, доказващо, че човекът от мъжки пол Йона Ралев съществува на света, но да си мъж във войнствената Дунавска империя не беше лесно и когато младежът наближи призивната армейска възраст, старият Зилберщайн го препрати в Брюксел, където Алберт с ловък ход придоби паспорт, признаващ Йона Ралев за поданик на неутралното Белгийско кралство. И във виенския дюкян, и по аукционите новият гражданин на Европа работи години за своя спасител, но не успя лично да му се издължи докрай.

Соломон Зилберщайн му беше доверил, че когато дойде време да умира, ангелът на смъртта Малах Ха-Мавет ще застане над възглавието му с оголена сабя в ръката, на острието на тая сабя ще се е отцедила отровна капка и като погледне Соломон суровия ангел, ще зине от ужас, а капката ще се отрони в отворената му уста и ще го довърши окончателно. Дойде и тоя час, домочадието се струпа край смъртното ложе, а Йона Ралев зае място над главата на Соломон Зилберщайн, дано изтика многоокия Малах Ха-Мавет и отложи умирането. Дълбоките бръчки на лицето му се бяха разкривили от болка за обичания учител, траурната брада се беше разбъркала, а старият Зилберщайн не познаваше вече никого, но като изви очи нагоре, видя един страшен образ над възглавието си, челюстта му се отпусна от безсилен ужас и последната негова мисъл, преди да плувне в мъртвешка пот и да издъхне, бе, че това именно е Малах Ха-Мавет.

Много пъти добрите замисли на Йона Ралев завършваха със злини, а тогава Израел и Алберт платиха за имуществото във виенското магазинче на вдовицата Ревека, помещението беше продадено и ученикът, прехвърлящ трийсетте, остана да избира сам новия си изход към живота. Впрочем най-добрата част от наследството на Соломон Зилберщайн получи именно той — знанията и връзките му, и двайсет години, докато вървя по своите пътища из сенчестия свят на антиквариата, Йона Ралев не наруши завета с клана Зилберщайн, тутакси се отзоваваше за услуга и помощ, не пропускаше да отдаде по околни начини във Виена и лептата си на благодарност, така че съпругата и болнавата дъщеря на учителя му да не разберат от чия ръка идеше тя…