Димитър Кирков
Любов в ада (21)

VII

Десетина дни по-късно на Дионисий също се наложи да воюва за тяхната любов, и то в прекия смисъл на тая дума.

На разсъмване бе завалял нов сняг и се сипа до обед. Отъпканите пътеки изчезнаха, наклонените гугли по комините пак вдигнаха връх, тумба дечурлига крещяха на подновената пързалка. Както обикновено, от училище Дионисий се отби в бащиния си дом, за да си остави чантата, и се забави вътре, колкото да сложи новото шалче, подарено му от Юлика. Преждата, беше му обърнала внимание тя, е от пресукана коприна и вълна, сплитката на плата оформяше шахматни квадратчета. Той заметна шала около врата си, пусна краищата му навън, според тогавашната мода, и като изрови пъртина от къщния праг, стъпи на една тясна пътечка. Снегът скриптеше под нозете му, шалът се вееше над шинела, в освежената белота Дионисий бързаше към Юлика радостен и лек.

Но ако не беше тоя нов сняг и тясното вървище, хлътнало сред преспите, може би нищо нямаше да се случи, защото насреща му по същата пътека се зададе Гогица. Мъжът носеше чувалче на гърба си и за да се разминат, двамата трябваше да нагазят в снега отстрани. Те забавиха крачки и Дионисий отстъпи, готов да поздрави. Лицето на Гогица беше пофуняло от студа, премръзналите уши и носът му бяха хванали едва забележим мораво-синкав цвят. Той също позапря и стъпи в пряспата, без обаче да поглежда към ученика, очите му се рееха в небето, и изведнъж проговори с висок скрибуцащ глас, но не на Дионисий, а сякаш на себе си или на някакво трето лице:

— От една научи занаята, на друга го показва в кревата!

Нямаше поздрав, нямаше обръщение, нямаше и следа тия думи да са адресирани до някого, можеше да се сметне, че Гогица бълнува наяве или че дори не ги е казал той, не са излезли от жив човек, а скованият в сняг и лед Хълм е изрекъл безсмислица, но със светкавичен рефлекс Дионисий ги разбра и още преди да заглъхне последният звук от изречението, инстинктивно и с всички сили зашлеви Гогица през лицето.

Онзи изпусна чувалчето и политна, ала запазвайки равновесие, се извъртя да сграби момчето, което тутакси бе побягнало през преспите, и ръцете на Гогица докопаха единствено шалчето.

Плесницата беше непредвидена, ударът на кокалестата длан беше и много болезнен за вледенената физиономия, от носа на Гогица се показа капка кръв, която след малко замръзна над устната му. На десетина крачки от него Дионисий спря, запъхтян и уплашен, очаквайки продължение на историята. Ако някой ги гледаше отдалеч, нямаше да проумее защо тия мирни пешеходци се счепкаха и във всички случаи ученикът излизаше виновен.

Потънал до коленете в снега, Гогица събираше шала в ръцете си.

— Ав! — лавна той към момчето. — Копеле мръсно! — И с рязко движение понечи да подгони Дионисий — колкото да го сплаши, но Дионисий пак побягна и спря.

Гогица го гледаше свирепо, мачкаше меката тъкан и като й набара края, понапрегна се и отпра една ивица от шала. Платът хръцна, а човекът мълчаливо се напъна да го къса отново.

— Дай шала! — обади се Дионисий.

— Ела де! — рече му Гогица.

Без да приказва повече, той нацепи подаръка на Юлика, после застъпваше лентите с крак и ги късаше на две, а като свърши всичко, изтупа си чувалчето от снега, метна го на рамо и тихомълком си замина.

През това време Дионисий гледаше, но не смееше да приближи. Когато Гогица изчезна, той се върна на пътеката, изрови едно-две затъпкани парчета, повъртя ги в ръце и ги захвърли. Много му беше мъчно за шалчето. Докато онзи го късаше, и на Дионисий сърцето се късаше от гняв, като че Гогица се гавреше със самата Юлика. Освен това младежът се боеше, че тоя човек сега ще иде да го наклепе в училището. Да удариш шамар на възрастен, бе нечувана простъпка и ако директорът разбереше, можеше да се стигне до изключване. Откъде такава дързост? И какво ще обяснява?! Иначе Дионисий не се съмняваше за какъв занаят намеква Гогица, коя имаше наум, че го е учила, и на коя — че го показва. Виж в каква подлост ме вкарва подлецът! И други сигурно си го мислят — започна да си втълпява той и свърна настрани от улицата на Юлика, за да се поразходи и успокои. — Подлост, истинска низост! Ама как да кажеш на директора, нали ще пита и за едната, и за другата? Не, недостойно бе така да се оправдава, ще мълча, реши най-сетне той, ще мълча, ако щат да ме изтезават.

Никой не се канеше да го изтезава, разбира се, а и Гогица нямаше намерение да се жалва в училището. На четири очи той допускаше да се оплаче, но да ходи лично по служби и учреждения не обичаше. Ако имаше да отмъщава някому, сам си вършеше работата. За неочакваната плесница, която изяде, той щеше да търси сгода да захапе момчето, но сега-засега можеше да почака, нали поне шалчето му зяносах, като през чепкало го минах, преценяваше Гогица. И макар че бузата му пламтеше, общо взето, човекът остана доволен от произшествието, защото словесното му творение беше хванало дикиш.

Фразата, която изрече на пътечката, той бе обмислял дълго и грижливо. Премятал беше думите насам-натам, подменял ги беше, шлифовал бе изречението от всички страни, докато му се стори, че го е докарал като стихотворение — и ритъм си имаше това изречение, и римата добре му легна накрая. Като всеки дебютант в поезията, Гогица харесваше своето съчинение, любуваше му се и гореше от нетърпение да го разпространи сред народа. Той имаше още два-три по-мръснички варианта, но именно заради широката публика избра тоя, неутралния, според него, за да го подхванат стари и млади, учени и прости. С добрия вкус, с общото благоприличие се беше съобразявал Гогица и не му бе лесно да се сдържи и да не пусне в обръщение творението си, ала още повече му се искаше да провери сам неговото въздействие, и то тъкмо върху онзи, на когото беше посветено. Иначе две трети от удоволствието му отиваше на кино, с доглеждане. А Гогица не обичаше да доглежда спектаклите, които сам съчиняваше, на премиерите им предпочиташе да присъства лично, па макар понякога да съществуваха рискове. Той отдавна дебнеше Дионисий за подобна среща насаме, обмислил беше нейните актове, които съвпаднаха, общо взето, с предвижданията му, с изключение, естествено, на финала. Въпреки неприятната си страна тоя финал обещаваше добро бъдеще на стихчето сред хората и Гогица бързаше сега да го подшушне тук-там.

Хората обаче някак си не оцениха творението, може би недомлъвката беше голяма и не вдъхнови много разпространители. И все пак в началото на април думите на Гогица предизвикаха едно ново действие. Чак по това време те стигнаха и до Паскалев, който не бе престанал да се чувства морален попечител на Дионисий. Паскалев беше пенсионер, бивш учител в началното училище на Хълма и спадаше към близките приятели на чичо Йона. Приятелството им всъщност се изразяваше в това, че Паскалев ходеше в антикварния дюкян, за да излага една своя любима историко-философска теория, на която чичо Йона възразяваше и така подтикваше теоретика да търси свежи аргументи.

Когато букинистът почина, в къщата му се събраха шестима негови другари, за да съставят роднинския съвет, поради липса на истински роднини, и да решат що ще правят с Дионисий. Извадиха Закона за настойничеството и един го чете пред всички, повечето членове на тоя закон засягаха надзора на пари и имущества, но предприятието на чичо Йона беше приключило с неговата смърт, изостанали вземания-давания нямаше налице и в случая главната работа се свеждаше до възпитанието на сирака. Да бъдеш настойник на Дионисий Ралев изглеждаше лесно и все пак приятелите на баща му се ослушваха, излишни грижи не им трябваха, защото най-малкото нещо бе веднъж в годината настойникът да прави сметка пред роднинския съвет за приходите и разходите, за издръжката и поведението на непълнолетния, да се подписва акт и да се праща на прокурора при окръжния съд.

Погледите се отправиха към Паскалев като най-свободен и той се съгласи, въпреки че бе прехвърлил шейсетте и според един параграф във всеки момент можеше да откаже настойничеството. Още тук се поставиха основите на една юридическа колебливост, която обаче трая кратко, докато Дионисий навърши осемнайсет години, и тогава, по общо съгласие, роднинският съвет издаде постановление, освобождаващо Паскалев напълно от правна отговорност. И все пак пенсионираният учител продължи да ходи на родителски срещи, веднъж в месеца подписваше тефтерчето на ученика и всичко свършваше дотук, когато той научи за връзката на своя подопечен с госпожица Антова.

Моралното чувство на Паскалев възнегодува и той тутакси би отишъл да опъне ушите на Дионисий, ако в случая не се явяваше едно пределикатно обстоятелство. Въпросът беше, че Паскалев и жена му живееха в доходното здание на фамилията Антови и поради ниската пенсия, а също нередовното й изплащане, той постоянно закъсняваше с наема, като в оня момент дължеше пари за цели четири месеца. Юлика Антова имаше свой агент, който събираше наемите и се грижеше за квартирите, и на тоя агент му стигаше най-малкият знак, за да изхвърли Паскалев, независимо че младата хазяйка се бе обучавала в отделенията под Паскалевото крило. Тъкмо заради това крило госпожица Антова проявяваше търпимост, но да се намеси в интимните й отношения, макар и само с бележка към Дионисий, за Паскалев означаваше да поеме съдбоносен риск — и то при скотската сиромашия, която го беше налегнала.

Страшни колебания задърпаха душата му в противоположни посоки. От една страна, педагогическата страст го тикаше да иде на място и да обясни как е правилно да се живее и люби, от друга — страхът го възпираше пак да си играе с огъня. Пак — защото Паскалев не бе забравил неотдавнашната си намеса в самите полицейски козни, когато отиде при областния началник да ходатайства за свои предишни питомци, арестувани по политически причини. Тогава мисията му претърпя ужасяващ крах, който още му държеше влага, и все пак неговата мисъл не се отвърна от случая с Дионисий, а го подхвана и обработи съобразно своята отдавнашна инерция.

Паскалев изобщо бе теоретически тип, при по-добри условия можеше да стане учен, но така се бе получило, че той се ограничаваше с една-единствена теория, с която обаче обясняваше много неща в живота. Всички злини по света, минали, настоящи, а също ония, които щяха да се пръкнат в бъдеще, Паскалев бе свел до едно, тъй да се каже, картинно понятие, назовано от него с думата „горгона“. Много неща знаеше той за горгоните и най-важното — как те се раждат от съчетаването на ценности, които не трябва да се смесват, защото взаимно се рушат и обезценяват. Тая теория Паскалев бе извлякъл от велики събития и я бе предназначил да обяснява разпадането на империи и възникването на тирании, опустошаването на континенти и яростта на диви народи, но когато се наложеше, той можеше да я пригоди и към по-скромни явления, каквато беше любовта на Дионисий и Юлика.

Иначе оценката му за тях не се различаваше от едно близко до ума мнение, а именно че те не си подхождат. Но какво значи да не си подхождат? — питаше се Паскалев. — Това значи, мислеше човекът, че там се срещат две несъвместими светогледни полета, които щат не щат, но ще рушат взаимно моралните ценности, приети от всички. Следователно, според Паскалев, тук се оформяше една горгонска ситуация с предполагаемите нейни злини и тъй като се чувстваше морално отговорен за момчето, трябваше да го предупреди за лошата му постъпка. С преки бележки това можеха да сторят мнозина, но за разлика от всички Паскалев разполагаше с научна форма за своето внушение, което пък предпазваше и него от битови низости и нежелателно повдигане на въпроса за неплатения наем.

И той изпрати на ученика писъмце, с което го призоваваше на 5 април, вторник, да го чака по обед в квартирата си, за да му разпише тефтерчето и се осведоми как върви подготовката за матурата.

— Върви. Нормално върви — отвърна Дионисий, когато Паскалев го запита лично в уречения ден. — Май ще се освободя по всичко.

— Това да се чува — одобри настойникът. — Ами с историята как си?

— Свърших с нея.

— Как тъй свърши?

— Само преговаряме, изпитаха ме — край на историята.

— Много бързаш, момче! — недоволно каза Паскалев. — Както разбирам, за всичко бързаш. Всяко нещо — с времето му, да знаеш. Как тъй ще свършиш с историята?! Ти тепърва ще я учиш. Нали уж слушаше какво си говорехме с баща ти. Знание, морал, поука и предупреждение черпим от там!

— Всеки с интересите си — небрежно рече Дионисий.

— Ала твоите интереси, млади момко, доста еднопосочно се проявяват. — Паскалев поглади козята си брадица, но след миг се сепна от тоя опасен намек: — Какво точно преговаряте? Да взема да те препитам?

— Оставете, господин учителю! Омръзна ми от изпитване — тросна се ученикът.

— Аа, дружески имах предвид! Просто да си поговорим, както с чичо Йона си приказвахме. Ти поне присъстваше и знаеш това-онова. Спорехме, но се разбирахме с него.

— За горгоните ли? — насмешливо попита Дионисий.

— И за тях, естествено. Това е митологичен образ, но в случая трябва да се разбира като понятие — разясни Паскалев. — Понятие за несъвместимо съчетание, което дава отрицателен резултат. Например — той проточи паузата, през която изпитателно наблюдаваше младежа, — например случайно се съединят старо и младо с всички техни коренни различия. Неподходящи полета, с една дума — нехармонични. Та значи, засичат се тия противоположни полета, всяко едно добро за себе си, а последиците им — лоши. Стават такива работи навсякъде и трябва да си теглим изводите.

— Нищо не разбирам — навъси се Дионисий. — Като говорите така научно, си мисля, че в природата противоположностите непрестанно се съединяват и нищо лошо не се получава, а напротив. Дори природен закон има някакъв. Полета, казвате… Досещам се малко нещо накъде биете и тъй като вече ми дотегна… Ако за мен лично става дума и за…

— Хайде холан! Хайде холан! — замаха ръце Паскалев. — Де го чукаш, де се пука! Виж какво му е в ума! Ти слушаш ли какво приказвам?

— Един философ даже е казал, че истината е вражда — недружелюбно продължи момчето, като се мъчеше да си спомни чел ли е, или е чул тия думи, — сиреч от борбата там… произлиза хармония…

— Виж го ти! Виж го ти! — бъбреше настойникът, без да обръща внимание на тия обяснения, поуплашен, че така бързо си разкри позициите, и тоя път решително свърна към историята: — Остави! Не ме прекъсвай! — внушително подхвана той. — И ти като баща си… Доколкото си спомням, ей сега сам попита за горгоните. Нали така? Щом питаш, слушай! Да вземем за нагледност друг пример. Кой пример да вземем?

— Все едно — неохотно измънка Дионисий.

— Добре. Щом е все едно, да вземем манихейството — предложи Паскалев, макар че на него не беше все едно — тая тема му беше любимата, много пъти я бе предъвквал и му се струваше, че тя най-пълно доказва неговата теория. — И така, що е манихейство? — лукаво попита той и като премлясна, предвкусвайки сладостта на изложението си, тутакси отвърна: — Религия. Кога е възникнала? В трети век. Как е възникнала? От общуване на нехармонични полета.

Тая даскалска верига от въпроси и отговори подразни Дионисий и както беше седнал на леглото, той подпря лакти в коленете си и отпусна мрачно глава, готов с върховно търпение да изслуша натрапената му лекция.

— А защо нехармонични? — не спираше Паскалев. — Защото на едно място се струпват три грандиозни постройки, три могъщи ценностни системи — иранската, елинската и юдейската. Много различни, всяка много различна. Така се случва, да… има си причини… След походите на Александър Македонски на изток, след придвижването на персите на запад… Евреи и гърци се оказват съседи, римляни и азиатци също, кой ли не се меша, какво ли не се приказва, всеки тътри своя бог и своята вяра. Вавилон, истински Вавилон, ти казвам! И малко по малко вече нищо общо не свързва тия хора, общото пара не чини, пълно объркване и заблуда, не знам можеш ли си го представи?

— Добре де — намеси се момчето, — нали и християните са живели тогава.

— И те в кюпа, и те в кюпа! — доволно подвикна пенсионерът. — Да не смяташ, че не участват в мешавината?! И те — мънинко, и будизмът — мънинко, и други разни учения и вери, хайде да не влизам в подробности и да не те обърквам. Следиш ли ми мисълта? И от всичкото това котило какво произлиза? Манихеите произлизат!

— Че лошо ли е? — нарочно се заяде Дионисий с научната възбуда на настойника си.

— От лошо най-лошо! — подрипна на мястото си човекът. — Ти нищо не знаеш! Навсякъде ги гонят, навсякъде ги преследват, случайно ли е, мислиш? Целия свят и всичко живо те смятат, че е достойно само за омраза. За да се спасиш, трябва да презреш живота и до шушчица да го отровиш. И себе си да мориш, и другите — отвратително да стане по земята. Смрад да стане, зло да стане, гадно и гнусно. И за тая тяхна велика цел всичко са си позволявали — убийство, лъжа, разврат, ох, какъв разврат, не си го сънувал, момченце!

— Чак пък толкоз — промърмори ученикът.

— Аа, видиш ли — пламтеше Паскалев. — Тѐ това е горгона в чист вид, отрицателно образувание, както казва науката. И къде ли не се е промушвала тая манихейска горгона, в кои ли земи не се е разпространявала! Ние също сме се опарили, не си прави илюзии, здравата сме се опарили някога. Туй павликяни, богомили, катари — все горгонско им е семенцето. Пък някои наши диваци се фукат, че сме имали богомили! Срам е това, срам и най-голяма българска беда! Ама да си дойда на думата — правилно, мисля, са ги наричали всички тях „изчадия на мрака“, а те напук са се обявявали за „религия на светлината“.

Дионисий притеснено се размърда на кревата.

— Май нещо преувеличавате — каза той. — Кого ще привлекат такива хора, ако учат на омраза към живота? И аз съм чел нещичко… И защо тогава — „религия на светлината“? Не виждам логика.

— Логика! — поразгневи се Паскалев. — Ти да не мислиш, че и най-лошият човек си вика: „Ей сега ще сторя зло.“ Няма такова нещо. Оправдание си има тоя човек, убеждение и идея някаква, благородна уж крайна цел и прочие. Съзнание си има! Пък най-големите злини със съзнание се вършат. Та и манихейската горгона притежава съзнание, и то какво! Сложно учение, оплетено! Ако вземеш да го разчепкваш, главата ти ще се замае. Съществувало е, значи, едно първоначално време, когато нейде горе, в царството на светлината, си живеел Отецът на величието със своите оръженосци, а долу, в пълния мрак, пъкали демони и царят на тъмнината. Следиш ли ми мисълта?

Увлечен в разказа си, Паскалев вече съвсем се бе отказал от другия свой горгонски пример — за нехармоничното общуване на старо и младо, чрез който искаше да поучи младежа. Макар с оня пример да беше вместил Юлика и Дионисий в своята теория, все пак то бе малка горгона, горгонче даже някакво, и в никакъв случай не можеше да се мери със зловещата манихейска горгона, която винаги лютеше стария човек. При това той отдавна не бе намирал слушатели, пред които да срази изчадието, и сега страстно се беше вкопчил в него, разтърсваше го и щеше да го повали, и щеше да го прониже пред ученика с научно копие, както свети Георги ламята.

— И дошло второ време — продължаваше настойникът, — демоните се втурнали в царството на светлината и пленили някои от светоносните същества, битка се повела и Отецът уж ги освободил, ала временно уловената светлина все пак успяла да се смеси с тъмнината. Тук внимавай! Какво решил Отецът? За да изчисти светлите елементи от примеси, Отецът решил да сътвори видимия свят. И какво направил? От кожите на падналите демони направил небесата, от костите им — горите, от месото и изпражненията — земите. Ха̀ така! Много добре! — възкликна Паскалев. — Какво следва? Че всичкото това нещо — земя, небе и прочие, е гнусно и гадно, достойно за презрение и омраза. Слънцето и месечината — също, защото и тях направил от демони, дето били глътнали повечко светлина, звездите, огънят, вятърът — също, и те, значи, от демонска мърша. Виждаш ли я логиката?! Да обобщим! Излиза, че всичко видимо е смесица на светлина и тъмнина, и целият Божи свят е осквернен…

— Има нещо вярно — обади се Дионисий.

— Как?! — хлъцна изуменият Паскалев. Тъкмо на това безспорно място никой не го беше апострофирал, дори чичо Йона, и той се пообърка от възмущение. — Кое е вярно?! Как така?!

— Ами така! — заинати се подопечният. — Всяко просто наблюдение доказва… Че смесени са, господин учителю, тъмното и светлото. Преливат се взаимно… Кой знае — леко се изчерви той, — кой знае какво око се иска да видиш чиста светлина. Като гледаш картини на големите майстори — имало е такива, но… Око се иска! Лично съвършенство!

— Аха, аха. Ясно — окопитваше се Паскалев. — Разбирам, ясно — глупости приказваш. Аз какво му думам, той какво ми вика! Бе ти не схващаш ли, че със символи ти говоря?!

— Символи, символи, обаче от наблюдението започва всичко — упорстваше Дионисий.

— Че и така да е! Я виж! — посочи Паскалев прозорчето, но през немитото стъкло априлското слънце наистина мътнееше и той недоволно махна с ръка: — Глупости! Само ме отклоняваш. Докъде бях стигнал?

— До Божия свят…

— Няма Божи свят, има демонски свят! — отсече настойникът. — Според горгоната, разбира се. И какво става? Излива се като дъжд демонското семе на земята, родили се разни растения, уроди, чудовища, а двата главни демона ги погълнали и такова… като се събрали значи, родили Адам и Ева… Изпуснах нещо, объркваш ме — ядоса се той на отслабналата си памет. — И? Кое е важното? Че човешкият род е същата смесица на демонски и светоносни частици, тоест човекът, микрокосмосът, повтаря светло-тъмната природа на вселената, на макрокосмоса. А главна своя задача манихеят смята да отдели светлинните елементи, да им помогне да се освободят от тъмнината и да се слеят с абсолютната светлина. Що значи туй? На практика туй значи да тиранизираш всичко! Да мразиш и рушиш! Да молиш час по-скоро да дойде крайното време, когато земята щяла да гори 1468 години в незагасващи огньове, докато не загине и последният живец. Всичко да убиеш, да докараш до самоубийство и своя собствен човешки род! Следиш ли ми мисълта? До самоубийство…

Паскалев със задоволство бе забелязал, че Дионисий го слуша по-внимателно, отколкото в началото, и за да използва момента, заговори припряно, като ту повдигаше глас, ту минаваше в заклинателно шептене. В бързината той смачкваше някои думи, продължаваше без ясна връзка с току-що изреченото, сякаш четеше от книга, прескачайки отделни пасажи:

— В какво се превръща човекът? В злобно възприемаща се твар. В твар, която и себе си мрази, телесното си естество, да не говорим, че ненавижда природа, общество, че красотата мрази. Да, най-вече красотата! Защото какво е красота? Красотата е любов, която се е превърнала в нещо зримо. Разбираш ли? Проявената любов се вижда, чува и усеща като красота. Обратно на омразата. Омразата е мрак, тя скрива, замъглява. Омразата е адът. Тя не различава, винаги е сляпа. А онова, което го има на света, което се явява пред очите ни, иде заедно със светлината. Нали казахме, че красотата е проявена любов? Значи, като нещо, което се изявява, красотата е светлина. И — обратното — светлината е красота. За разлика от омразата, която забулва и ослепява. Чистата светлина е абсолютна красота и съвършена любов. Логично ли е? Е, от къде на къде горгоната ще се нарича „религия на светлината“? Че тя мрази, следователно е религия на мрака… Така… Нейното е самоубийство… Горгоната влече натам… Но няма в човешкото естество светлина и мрак, не може да се дели то, както ни хрумне, всичко е равноправно и се крепи в един център. И като презираш тялото човешко, всичко осъждаш на омраза… Защото, който не е усетил тайната хармония на естеството, той си остава в злощастен мрак и още жив влиза в ада. Как може?! Какво приказва горгоната? Човекът се бил срамувал от някои свои органи и от естествени там… потребности, защото тия органи и прочие не били наложителни, демонска прибавка били, злобна подигравка и за човека не стрували пукнат грош. Е? Щом не са наложителни тия работи и нямат никаква стойност, да правим с тях каквото ни скимне. Блудодейство по идея… Страшен разврат! Тъй ли е? Тъй си мисли манихеят, ама не е тъй! Че се срамува човек — срамува се, обаче съвсем друга е причината. Точно обратната. Защото човешкото естество е свещено и с него не можем да правим каквото ни падне, а трябва да пазим законите на собствения му живот. Така значи — усетът за свещена тайна и неприкосновеност избива в срам. Ами ония там органи не са позорни и гадни, а притежават чудодейната сила да създават живот и това са го разбирали от древността всички свестни народи, и са покривали скритата телесност с було от страхопочитание, трепет и строгост. Така че — с нея не можеш да правиш каквото си щеш! Като нещо специално, тая телесност не бива да докосва каквото се случи. Ето туй е срамът, за разлика от манихейските дивотии — оная ръка, която държи булото на мястото му, за да не бъде свещеното тяло предмет на празно любопитство и лекомислено поругание! Или ако прескочим…

Тук тирадата на Паскалев изведнъж секна. Макар да не се съмняваше в морала на своето философстване, тоя момент му се стори не съвсем педагогичен и докато внимателно наместваше с език изкуствената си челюст, той съобразяваше накъде да завие. Завоя обаче направи Дионисий.

— Разбрах ви мисълта, учителю — навъсено рече той. — Всичко това е… — Младежът неопределено завъртя ръка и жестът му можеше да се разбере едновременно: „Всичко това е голяма работа“ или „Всичко това е вятър работа“, но преди Паскалев да поиска уточнение, Дионисий предизвикателно допълни: — Чакайте да ви кажа нещо наистина наложително. Продавам къщата.

— Ти си полудял! — тракна зъби неподготвеният за такъв обрат настойник.

— Не съм полудял — отби обвинението Дионисий. — Няма друг изход. Пък и много ми е притрябвала къща… Не я обичам тая къща!

— Кощунство! Бащината си къща да не обичаш! — викна Паскалев.

На него тутакси му стана ясно, че решението за продажба е взето под горгонско влияние, че бе започнало разложителното действие на оная нищожна наглед горгона, в която той установи участието на госпожица Антова и подопечния му. Тази негова теоретическа проницателност в друг случай би го изпълнила с доволство, но сега Паскалев не можеше да затвори очи пред злото. За миг той си представи своите местения от квартира в квартира, мъкненето на багаж, докато му се скъсаха жилите, мокрите вехтории в талигата и унилите си щерки, които газеха калта, намръщените хазяи, безчовечните наеми, грубите подканяния да напусне, представи си той унизителната мизерия на своето бездомничество, към което сега Дионисий безразсъдно се беше упътил.

— За-бра-ня-вам! — повелително вдигна пръст пенсионираният учител, както хиляди пъти бе правил в класните стаи. — Ти не знаеш какво е да нямаш покрив над главата. Роб ставаш на живота! Ръцете си връзваш, устата си запушваш за истината!

Дионисий недоумяващо го погледна:

— Що да сторя? Трябва ми пари.

— На кого не трябват пари, глупако?! Че къщата ли ще продаваш?! Да беше жив чичо Йона…

— Моля да не ми крещите — с досада каза младежът. — Неговата воля изпълнявам. Ще ходя да уча. Кой ще ме издържа пет години? Как я мислите тая? Да не би вие?

— Всичко друго — да, къщата — не! — печалният опит не допускаше Паскалев да отстъпи. — Ходи, къде ще ходиш — къщата ще ти е тил. Без туй много няма да спечелиш. Колко ще вземеш? Едно на друго — максимум шейсет хиляди. Е? По един бон на месец. За един бон ли ще безумстваш? Ако речем… ние там, роднинският съвет… ще ти я събираме тая хилядарка!

Паскалев се стресна от своята необмислена филантропия, но и Дионисий кисело се усмихна на обещанието:

— Празни приказки. Нали на първо време ще ми трябват сума неща. Дрехи, пътуване, квартира. Млад човек съм в края на краищата, нов живот ще почвам.

— Аа, нов живот! Да пилееш се каниш. Да унищожиш наследството! Ти и себе си ще унищожиш! Бащиния си дом мразиш. Всички мостове искаш да изгориш. Подучва те някой теб! За-бра-ня-вам да продаваш! — Упреците се сипеха като грах от чувал, но Дионисий безцеремонно ги прекъсна:

— Не се бъркайте в чужди работи — каза той. — Не съм ви искал съвет, само ви съобщих. Решил съм!

— Полудял си! Полудял си! Ще те глътне горгоната! — скочи пренебрегнатият Паскалев. — Ще искам запрещение! Сега ще събера роднинския съвет… Невменяем тип! Да не си мръднал оттук! Под ключ! Под ключ ще те държа! — И след тия безсмислени заплахи той припна навън, като по пътя продължаваше да шепне заклинания в побелялата си козя брадица.

Дионисий остана още минута, седнал на леглото, сякаш обмисляше изводи от това нелепо посещение.

— Горгона смахната — произнесе най-сетне той на глас по адрес на Паскалев и засега това беше единственото му обобщение, младежът се разбърза да излиза, защото Юлика отдавна го чакаше да обядват.