Димитър Кирков
Любов в ада (41)

Епилог

Дионисий Ралев оживя. Наистина десетина дни той остана в безсъзнание, а в болницата лежа повече от месец, между другото и защото Милетко му беше счупил три ребра с усърдното си изкуствено дишане.

А после не замина в Академията. И въобще не продължи да учи. В ония години градът имаше нужда от лозунги и плакати, от ликовете на вождове и философи, потребна беше точна и бърза ръка — и Дионисий предложи своята, и свърши много полезна работа. Плащаха му. Трябваше да се живее. А може би и криза да са претърпели ония негови смътни момчешки представи за изкуството, но да се връщаме към това предположение е късно, всъщност — то е друга история.

Духовният съд го раздели окончателно с Юлика Антова. По негова вина — особено натежа непростимият му грях, опитът да се самоубие. Дионисий напусна и Милка Сърцайова. Отиде далеч, оттатък реката, а на Хълма се върна след години. Вече живееше с друга жена и имаше син: за тях нае две стаи в някогашната къща на Сканавидис. Но кой ли помнеше чия е била къщата? И какво е ставало в нея? Кой ли въобще помнеше миналото, след като всичко се очакваше от бъдещето…

Дионисий също бе прекъснал спомените за собственото си минало. Ни една скица на госпожица Антова не остана в ръката му, дори фотография не си бяха правили заедно. Понякога изглеждаше така, сякаш тя не е живяла на Хълма и той не я е познавал. Почти. Защото Дионисий Ралев запази оная тумбеста златна монета, която Юлика Антова му беше подарила на двадесетия рожден ден.

А тревогите на самата Юлика за кино „Астра“ бяха преждевременни. Още две-три години, преименуван в „Звезда“, киносалонът остана да принадлежи на фамилията, докато не беше национализиран с държавен закон, но тоя акт не засегна Юлика, тогава нея вече я нямаше.

Може би година след развода си, по време на ежегодното търговско изложение, тя се запозна с един възхитителен мъж, вярно немлад, ала рицарски щедър и безгранично толерантен, и тоя мъж се оказа търговец от Белгия, и след още пет месеца човекът се ожени за нея и я отведе със себе си. Говореше се, че белгиецът е много богат и изпълнявал всякакви прищевки на Юлика. Дотам — че построил в Брюксел за любимата си жена малък киносалон, точно копие на някогашното кино „Астра“. Ала търговецът не го построил с търговски цели — просто Юлика прожектирала там вълнуващите я любовни филми, за собствено удоволствие, дори безплатно пускала на сеансите млади хора, встрастени в същата област. Имаше слух, впрочем тръгнал от брат й, че тя и лекции четяла в началото на представленията от малка катедра пред екрана, тоест не лекции, а кратки емоционални есета за предстоящите прожекции. И тая педагогическа дейност с младежта й се отразявала добре — Юлика дълго се запазила млада, а и младите хора понаучили доста неща от нея…

Що се отнася до сеньор Фанто Фанучи, до края Юлика се държа благородно с него, но същата есен той изчезна, нарушавайки уговорките с различни продавачи на жребци, фургони и брезенти. Ако някой тутакси го потърсеше, би могъл да го намери тогава, но след години вече беше невъзможно, защото Фанто Фанучи се върна към първоначалното си име, всъщност с юридическа постъпка той не го беше сменял. Службата му го наложи. С качествата си на опитен и препатил майстор Тачо Чешмеджиев оглави нещо като специална комисия, като постоянно действащо жури, което се занимаваше с едрите атракциони из страната. И никой верен приятел не обиди на поста си заслужилият артист Тачо Чешмеджиев. Вкус, инициатива и размах прояви той, както пишеха из вестниците по културата и както много по-рано проницателно го бе оценил Милетко Антов.

На Милетко обаче не му беше весело в началото, макар че той гледаше весело на живота. И не само защото се лиши от ръководството на сестра си — Живка веднага зае нейното място и успешно се справяше. То какво ли имаше и да се ръководи?! Киното, доходното здание и вилата одържавиха изцяло, къщата — отчасти, с препитанието стана трудно, макар че Юлика пращаше пари от Белгия. И пак гимнастиката помогна сериозно. Когато навремето баща му стъкми физкултурния салон, купил беше и малко кантарче, с което синът му да си следи теглото. Сега Милетко го взе и излезе на улицата да работи. Като инвалид получи държавно разрешение. Той обслужваше гражданите или пред кино „Звезда“, или в градската градина, а дойдеше ли цирк — разбира се, заставаше край него, дори таблица с килограмите на артистите си бе завел и ако някой наддадеше или измършавееше под нормата, Милетко братски го гълчеше. И джобът му не се изпразваше от дребни монети.

Ала и неговата звезда изгря. Тачо Чешмеджиев не беше забравил кавалерската си дума пред своя поклонник и когато укрепна в длъжността си, лично го намери. Милетко плака, прегръща го и пак плака, а Тачо предложи фантастичен контракт. Сетил се беше той за оная феерия на тема „Селска сватба“, която Милетко бе разиграл навремето, и тъй като в момента се търсеше изкуство национално по форма, Тачо Чешмеджиев реши феерията да се постави в един голям бар, току-що построен на пустинния доскоро морски бряг. А имаше ли в случая по-добър драматург и режисьор от Милетко? Нямаше.

Той се развихри с щедро предоставените му ресурси и спектакълът стана действително фееричен — пустинният бряг процъфтя, барът се прочу до края на Европа, на тълпи, на тълпи напираха и чужденци, и местни жители да видят легендарната „Селска сватба“ на Милетко Антов. Освен приличния хонорар, той си получаваше редовно процента от входните постъпления — според договора и авторското си право. Наистина Милетко не сгреши, когато каза на сестра си, че да помогнеш на Фанто в онова критично време, значи чисто злато да заровиш в земята! Сетне, разбира се, разни епигони развлякоха Милетковата постановка из барове и механи, някъде тя издребня, опошля другаде, но традицията, общо взето, бе добра и силна, а ценителите помнеха кой стои при изворите на тая традиция. И кой от нас всъщност не е виждал поне отломка от националната феерия и не се е захласвал в ръкопляскане?…

Много или малко, всеки получаваше онова, което диреше, макар всекиму да се струваше, че съдбата не е докрай справедлива към него. Но кой не жадува по-голяма свобода, за да става по-верен роб на своите изкушения? И всеки според страстите си местеше границите между фарса и трагедията в тая история, смесваше ги, както впрочем постъпваме и ние в своя живот.