Димитър Кирков
Любов в ада (28)

II

Малко преди Нова година, когато Дионисий се канеше да заминава, професорът насрочи извънредно събеседване. Той редовно отделяше такъв ден за всеки випуск свои нови студенти. Караше ги да донесат по едно нещо, най-доброто си по тяхна преценка, независимо дали преди Академията са го рисували, или през последните месеци — работи, общо взето, незрели, пълни с грешки и илюзии, но показващи същевременно, според професора, характерни проблясъци у младите художници, черти на личността и виждането им неподправени, които той трябваше да долови, че после да ги развие и усъвършенства. Професорът наричаше тоя ден ту „преглед на бойните редици“, ту „прощаване с илюзиите“, обаче същественото беше, че тук той правеше изводи, определяше си мнения, а професорът бе известен като човек иначе демократичен, но с неотстъпчиви мнения в областта на изкуството. Студентите, естествено, бяха чували за тия равносметки и като наближи часът на събеседването, се завълнуваха.

Като повечето свои колеги и Дионисий се колебаеше какво да занесе. Имаше една скица на чичо Йона, на която особено държеше, две-три прилични графики на къщи от Хълма, оная рисунка край дома на Антови, чийто вариант подари на Юлика при запознанството, и, разбира се, портретите на самата Юлика. Струваше му се, че по тях има още работа, но най-сетне се престраши, скова рамчица и опъна платното, на което госпожица Антова бе изобразена полегнала на кожената софа.

Никой от колегите му не показваше творението си, докато професорът не се появи.

— Преди да открия бойния преглед на редиците — усмири гълчавата той, — поставям две условия. Първо! В обсъждането ще участвате всички, искам искрени мнения. И второ! Никой да не се сърди накрая, защото ще кажа собственото си мнение. Възражения?… Щом няма — вади!

Отвориха се папки, зашумоляха хартии, на дългите маси, опрени до стените на помещението, се заредиха картони и картини.

— О, масло! — възкликна до Дионисий колежката с лилавата барета. Самата тя предлагаше постно акварелно букетче, натопено в менче.

Зад гърбовете на студентите професорът бързо оглеждаше изложбата — не караше по ред на номерата той и сега си бележеше последователността на събеседването. Ето зрънцето, май най-доброто, рече си педагогът за портрета на Дионисий и му определи място някъде по средата…

— Отдръпнете се. Още. Какво виждате? — попита най-сетне той, като присвиваше очи пред образа на Юлика и хапеше долната си устна.

Задържа се малка пауза, някой унесено подсмръкна, лилавата барета първа се осмели:

— Сребристосивото е чудесно!

— Да кажем… Какво друго виждате?

— Рисунъкът малко разлят сякаш… Или лошо съм застанал — обади се някой.

— Застанете, където трябва — сряза го професорът. — Е? По същество, господа колеги. Не се притеснявайте.

— Сребристото… Анатомията е правилна… Имаш грешка… Въздушната перспектива обаче… — едновременно заговориха неколцина, но професорът размаха показалката над главата си.

— Все пак заемете позиция! — надвика ги той. — Не забравяйте, че по принцип съдържание на един портрет е душата. Душата на изобразения човек. Това рисува добрият художник. Вътрешното на личността излиза върху телесния образ на лицето. Лесно е да се каже. Но как става? Става вероятно така, че духът на художника преработва лицето, претворява го — ако повече ви блазни тая дума, съобразно своите познания, интуиция, чувстване и вникване в същността на изобразения човек. Някой каза тук „разлято“. Чудесно! Но ако обърнете внимание на останалите компоненти, това разливане е уместно, ще рискувам да предположа, че е определено схващане. Съсредоточете се в едната зеница например… Но да не бързаме. Преди да говорим за рисунък, моделиране, колорит и прочие, и прочие, за цвета на кожата специално, да видим какъв е характерът на образа, какво е неговото духовно послание. Има ли изобщо такова нещо, налучкал ли е младият колега нещо? За радост ще кажа — има! Макар че портретът не е шедьовър, характер има, душа се долавя и най-вече за това ще поздравя Ралев. Социалното и психологичното гледайте най-напред, това е синтезът, това трябва да се усеща. Иначе до утре ще си приказваме за колорит. Е, какво виждаме все пак? Виждаме една дамичка, една… буржоазна дамичка — решително каза професорът и се наежи, — изпаднала в празно бленуване, в своята си будоарна нирвана. Ситуацията е изразителна. Образът следва да бъде в ситуация, в която да действа и да се разкрива. Че какво такова действие има, ще попитате — фигурата просто се е отпуснала на някакъв диван. Но в случая това е точно действието на безделието, на омекването, на гасненето и гниенето. И същевременно се чувства алчност, малко порочност, жажда за наслади. Жената сякаш чака нещо или някого, за да го обсеби за свое удоволствие. Да, противоречиво внушение. От една страна, край образа се разлива нещо меко и разхлабващо, от друга — вътрешното ядро е сурово, себично, ненаситно да поглъща. Чертите са уж красиви, а са леко разкривени от болезнена възбуденост, от някаква нервна нетърпеливост…

Професорът млъкна и подканящо огледа студентите. За секунди само Дионисий беше хвърлен от огън в лед и глухо продума:

— Може би трябва да обясня…

— Моля, колега. Вие накрая — усмихна се преподавателят, който добре познаваше вълненията от първата похвала.

— Хищна жена! — стъпи на вече прокараната пътека колежката с баретата.

— По-скоро паразит… Не е съвсем така… Представител на съсловието… Понятието за красота се променя…

— Ще кажа, че портретчето ми харесва — успя да се вклини сред репликите един студент, Кръстьо Ласков, който също бе донесъл маслена картина. — Колегата Ралев е талант. Но се питам, защо трябва да се занимаваме с такива отмиращи елементи? Не вдъхновяват ли повече… други типове в живота? Само искам да попитам.

— Позволете… — не издържа повече Дионисий. — Има някаква грешка. Лошо е сигурно да обяснявам, но… това е просто една жена. Нито е пропаднал елемент, нито е представител на съсловие! Една жена, която… общува със светлината… — Той се изчерви, смути се, думата завърши с такава интонация, че два мига всички очакваха да продължи, докато професорът загрижено каза:

— Охо, със светлината даже!

— Със светлината като… универсално присъствие край нас — позапъна се Дионисий. — Като нещо самостойно и индивидуално… свръхиндивидуално…

„Прекомерно е честолюбив — с досада помисли професорът. — Трудно ще работим.“

— Философията е хубаво нещо — рече той. — Само че зависи коя. Но тъй като не съм философ, ще ви напомня, че за нас светлината е средството и материалът, с който ще работим изобщо. Независимо дали в нечий будоар сте се разположили, или като Ласков сте избрали биволи да рисувате. Светлината няма друго съдържание, освен на предметите, които разкрива. Това не съм го открил аз, известно е и в тоя смисъл — елементарно. Ето защо светлината няма самостойност, тя е безлична. Ако речем да си я представим самостойна, значи да ослепеем, значи образът да изчезне, животът въобще ще изчезне, драги колеги! Обаче това са фантазии! — ядоса се професорът. — За щастие, чистата светлина и чистият мрак, както раят и адът, са абстракции, които не съществуват в природата! За нас, в практически смисъл, светлината не е самостойна и защото е неразделима от тъмното, те винаги са заедно, винаги взаимно се проникват. Те вадят образа наяве. Едновременно. Да погледнем пак портрета на Ралев. Светлото и тъмното са опора. Тяхното смесване и съотношение измъкна част от фигурата напред, друга част отстъпва навътре, ето, заобляне, отделяне, преходи — всичко е игра на светло и тъмно, това е същинската пластика, моделирането на фигурата, както се казва. Или да вземем някой цвят — жълтото например. Ами цветът по принцип е все такова смесване на светло и тъмно. — Той грабна нечия палитра и взе да бърка незасъхналите бои. — Ето: тъмното затиска светлото — жълто. Светлото притиска тъмното — синьо! Тепърва ще говорим и ще обясняваме. — Професорът захвърли палитрата и обърса ръце в престилката си. — Голямо значение има, разбира се, избраното осветление. Виждам, че Ралев е търсил игра, отблясъци, дълбочини и преливания. Чудесно! Големите амбиции са похвални, но все пак колоритът е скован, колебливи багри доста… Даа… Ще покажа. Объркване има.

— Ясно. Не е станало — мрачно поде Дионисий. — Безспорно сте прав, господин професоре. Благодаря ви. Всичко, казано от вас, ми харесва, но… Имах предвид по-друго общуване… Когато от мрака излиза светлина, а светлината ражда мрак. Лошо се изразявам сигурно, надуто, но… Трудно ми е да обясня. Може би не едно до друго, а едно чрез друго съществуват мракът и светлината. А човекът ги съчетава, допирателна някаква е може би и непрекъснато търси да установи техните граници, макар че лично аз не съм успял… И повърхността на човека, кожата му, е мястото, в което почва един свят и свършва друг… Тъкмо това общуване исках… Между два свята… тяло и дух, да речем… Но не, какво говоря… — Младежът съвсем се обърка и спря.

Професорът се замисли, леко подъвквайки устни.

— Колега! — тържествено произнесе той. — Въпросът за светлината е алфата и омегата на изобразителното изкуство и тая азбука се учи цял живот. Не е време да я сричаме сега. Между другото, вие улучвате нещо важно, а именно че колоритът на кожата е висш критерий за майсторството в портрета. Защото кожата е… в нея проблясва животът и прочие, и прочие. Ще цитирам по памет един велик ум, който е казал, че в сравнение с усета за плътта всичко останало е дреболия. Защото много живописци са умрели, без да са усетили плътта, и много ще умрат, без да я усетят. Обаче! Обаче можем ли да се съгласим напълно?…

— Всъщност светлината издига всичко телесно — избърза Дионисий. — Но може би най-много човека, защото личността осъзнава… Може би затова… човешката кожа е мястото, на което се разиграват големите събития в живота… Всичко при отделния човек опира до кожата…

Някой от групата хихикна, два подигравателни гласа проплакаха отзад: „Оле, мале, ко̀жицата ми! — Пази си, синко, кожицата!“ — и студентите дружно се засмяха.

— Нее, Ралев, не! Оставете парадоксите — накриво се усмихна и професорът. — Големите събития се разиграват на обществената арена. Не се лъжете и не се обърквайте!

— Умение не ми достига, но иначе смятам…

— Вярно е, но не е достатъчно. И тъкмо затова не мога да се съглася с цитирания ум, защото той говори единствено за умение. А прекомерното преклонение пред майсторството унищожава самото майсторство. Без него няма изкуство, обаче то не е изкуството. Друго се иска… Изкуството е призвано да води борба!… Потребна е позиция! — Професорът се разпалваше, но същевременно долавяше, че е неравностойно да спори със студента и се мъчеше да бъде снизходителен. — Ето, Ралев, във вашия портрет се опитвате да уловите черти на един тип, не случаен, исторически тип в известен смисъл. На тая арена духът се бори с мрака. Това е добре… много е добре всъщност за начало, а сега ми развивате някаква епидермиална философия. Защо?

— Защото съм сгрешил — отвърна Дионисий. — Лицето е друго… Или пък вашата трактовка… — И той деликатно спря пред думата „погрешна“.

— Аа… Вие знаете по-добре — с равнодушния си тон професорът лошо скри своето раздразнение. — Сигурно сте близки…

— Не, тоест да… Но не сме роднини.

На тия думи, глупаво отронени в смущението, сред групата пак се разкикотиха, но преподавателят мигом овладя положението:

— Достатъчно! Бъдете сериозни! Да минем нататък! — И той рязко изостави опонента си, студентите се повлякоха след него, леко изблъсквайки Дионисий зад себе си.

Професорът отново заприказва, отново някой нещо обясняваше, младежите ту се смееха, ту се напрягаха да дават оценки, събеседването продължаваше, без на пръв поглед да се различава особено от разговора с Дионисий. За професора обаче тоя разговор остана нащърбен, не смяташе, че го е свършил, но му се стори по-добре да не го води пред цялата група. Макар да се подразни накрая, студентът Ралев му беше интересен. „Тежичък, чувствителен характер, прецени преподавателят, възпитание иска, внимание, работа насаме. Сега какъвто е, лесно може да се обърка. А има страст, увлечение има, и не само ръка, окото е остро. Към живота трябва да се обърне това око, към идващите теми…“ Тоя извод от събеседването му стигаше, за да реши какъв индивидуален подход ще приложи към Ралев през втория семестър. А засега професорът не беше твърде доволен и от себе си — усетил бе, че неволно засегна младежа, освен това се впусна в теории и нито тях изрази напълно, нито успя подробно да каже какво харесва и какво не в портрета…

Дионисий също не беше доволен от приказките си, но разбираше, че е смешно да се сърди. Още бе замаян от обидните думи за Юлика, които тепърва, насаме щеше да притегля, а сега бавничко се промъкна зад гърбовете на колегите си и се насили да слуша. Обсъждаха една графика, глава на дете, и професорът ту сочеше с показалката си детайли, ту се обръщаше към групата:

— Верността към натурата е начало — обобщаваше той, — абсолютно задължително начало за нас. Вникнем ли в портретите на големите майстори обаче, ще видим, че те казват за лицето повече, отколкото сме могли да предположим. Те отиват оттатък ордените и скъпите одежди, оттатък надменните пози или пък външната скромност, те стигат до сърцето и него вадят наяве. В тоя смисъл изобразените личности са по-близо до истината, отколкото самите личности в привидността на своя живот. Живописецът знае за лицето повече, отколкото другите наблюдатели, повече, отколкото самото лице познава себе си…

Дионисий се разсейваше, вцепенените му мисли вече се размърдваха и като змия поглъщаха вниманието му, измъчваше го нетърпение час по-скоро да излезе навън, но професорът едва бе преполовил разискването.

— Такъв е конфликтът между таланта и мисленето на художника — чу го след малко той. — Като човек художникът има свои пристрастия, заблуди, илюзии и те казват едно, талантът обаче чувства друго, говори друго и често пъти прави противоположно на първото. Ето защо не вярвайте на приказките на човека, а гледайте делото на таланта… Чрез тоя конфликт теорията обяснява… Талантът на художника разкрива истини, които с предубежденията си, със светогледа си художникът сам не би приел…

„Та нима талантът е някаква прибавка към човека? Идиотщина е да се делят…“ — бегло помисли Дионисий, а професорът не спираше — след Юлика и детската глава подхвана биволите на Ласков, обед отдавна бе минал и всички бяха прегладнели…