Димитър Кирков
Любов в ада (12)

XII

Такава беше приблизителната хроника на тяхното всекидневие, макар че понякога се случваше навиците им да се посместят и да приемат помежду си нещо непредвидено: или госпожица Антова беше неразположена, или се налагаше да иде при шивачката си, или я викаха в дирекцията на пропагандата, за да й натрапят седмичния репертоар на киното. И наема й носеха веднъж в месеца от доходното здание, и в банката бе потребно да се отбива, а за Дионисий също възникваха неочаквани задължения в училището.

Неизбежно за брата и сестрата Антови беше да канят и гости, но в сравнение с предишни години посещенията у тях бяха поразредели. Много свои приятели Юлика бе пренебрегнала заради новата си страст и някои й се сърдеха, други зад гърба й я укоряваха за неподходящата връзка. На първите госпожица Антова не обръщаше особено внимание, а с вторите — префърцунени и завистливи според нея господа и госпожи — скъсваше окончателно в себе си, въпреки че никой не я упрекна в очите. Сред малцината, които все пак се отбиваха у Антови през тоя зимен сезон, повечето бяха съседи на вилата им в Манастирището и тия хора не желаеха да се лишат от сладките разговори и почерпки заради някакъв си любовник на госпожица Антова.

Заможните, от средна ръка люде в града, към които Антови принадлежаха, имаха за свободното си време две любими теми, разпределени по равно всяка година. На едната те се отдаваха с умиление някъде докъм Атанасов ден — и това бяха спомените им как са прекарали миналото лято в Манастирището; другата тема подлавяха през февруари, през май и юни вече тъкмяха подробностите — и това бяха плановете им как ще прекарат идващото лято в Манастирището. Стари и млади се надпреварваха да разправят случки и преживелици, незапознат човек като Дионисий можеше да помисли, че Манастирището е най-блаженият край на земята, откъдето скуката е прогонена завинаги и на всяка крачка изникват веселби и щастливо завършващи приключения. В началото на юли цялата тая компания малко по малко се изнасяше на курорт в Манастирището и в края на август неохотно отстъпваше назад.

Самото Манастирище бе местност в планината на четиридесет километра от града, кътче диво и рядко с красотите си — със стари борови гори, ледена вода и естествени ливади. Наблизо имаше овчарски егреци, мулешки пътеки свързваха местността с разпръснати между ридовете селца. В началото на века тук се намираха само рухнал, изоставен манастир и една дървена барака, в която нередовно нощуваха лесничеи, тръгнали да описват дървесното богатство на младата държава из тия затънтени, гранични краища.

Още тогава неколцина богати любители на природата, хора смахнати според останалото население в града, бяха решили да се установят в Манастирището и струпаха ниски каменни хижи, покрити с плочести покриви, както въобще строяха местните селяни. Преди балканските войни обаче курортът не се разви, едно, че тогава беше време за печалби и рядко някой отделяше пари за глезотии, второ — районът беше несигурен, и най-сетне, до Манастирището нямаше път, от полите на планината дотам се стигаше единствено с коне и мулета.

Чак след Европейската война се построи пътят. Новосформираните трудовашки роти бяха хвърлени най-напред към Манастирището, не от потребност или защото някой настояваше, а поради объркване на общинарите и липса на друга сериозна работа. С минимални разходи шосето заизвива серпантините си през балкана, непавираният път бе проходим за камиони и дори за първите в града омнибуси „Мерцедес Бенц“.

Тогава именно и Стефан Антов построи своята вила. За шест-седем години Манастирището се измени неузнаваемо. Ония, които имаха пари, вече бяха опарени от превратностите на времето, разбрали бяха, че с парите трябва и да се живее, тъй че модата сред солидните фамилии да имат вила в Манастирището повлече натам дори отчаяни домоседи. Десетки и десетки постройки изникнаха — без регулационен план, но широко и красиво разпилени по слънчевите поляни, из закътаните от ветрове гористи припеци, ентусиазирани акционери вдигнаха хотел с кръчма до голямата многоструйна чешма в началото на Манастирището.

В хотела обаче рядко отсядаше някой, защото отдалеч хора тук не идваха, на сиромасите курортът не им бе по джоба и всъщност Манастирището беше обитавано главно от собствениците на вили, до един познати помежду си и живеещи лете като задружно семейство. Много пречки, които ги разделяха в града, тук изчезваха, недостъпни чиновници се разхождаха по тиролски гащи, важни търговци мъкнеха дърва за огън като чираци и лудуваха като ярета. Непривично нещо бяха курортите в ония години, непривична временна интимност се разстилаше из Манастирището, хората още не се бяха нарадвали на новите си удоволствия и затова ги разтягаха през зимата в безконечни неомръзващи им разговори.

А сред всички, които се предаваха до захлас на тия разговори, най-сладкодумен беше Милетко. Да си спомняш приключение от Манастирището без Милетко, означаваше да се лишиш от половината наслада. Най-напред той беше от тънките познавачи на околността, обходил бе надалеч върхове и долове, скрити изворчета и девствени поляни. Всяко място си имаше наименование, дадено от курортистите, на част от тая семейна топонимия кръстник беше Милетко и като споменаваше Пряспата, Кулата и Петте пръста, Ръбестото и Зверски малинак, само посветеният можеше да го разбере. Той бе проучил тайни находища с боровинки и горски ягоди, никому неизвестни малинаци, знаеше къде какви гъби растат след дъжд и много народ водеше на еднодневни екскурзии да берат горски плодове. Край него все се въртяха хора и Милетко за всеки помнеше какво е рекъл и направил, кой се подплашил от слепок и кой се загубил из мрачните лесове на Усоето, какви шишчета е пекла госпожа Кюлджиева при Тънък чучур и как смело господин Тороманов е разгонил кучетата край Голяма кошара. Драго беше на участниците в тия летни историйки да го слушат, защото герои се виждаха те отстрани, волни изследователи на неизвестното и храбри авантюристи, а и сам Милетко бе преживявал необикновени и страшни приключения. Ту мечка бе срещал той на Малинов връх, ту жива усойница бе донасял от Ръбестото, а веднъж, като не успял да се върне от далечната верига на Разлома, му се наложило да прекара нощта на върха на една бука.

Милетко се вживяваше, застъпваше думите и ръкомахаше, дори единствено за неговите разкази си струваше да се гостува на Антови. Но и Юлика не стоеше безучастна. Най обичаше да си спомня тя едно премеждие на Стръмна ливада. Още като тръгнали надолу с госпожа Кюлджиева, Юлика забелязала някакви кафяви петна сред тревата, за миг трепнала — да не са мечки?! — но веднага се успокоила, защото може ли мечки да се изтегнат посред бял ден на ливадата? А то било по-лошо — черда говеда пасяла горе и изведнъж Юлика усетила нещо страшно зад гърба си, и като се обърнала, едно биче бясно препускало по стръмнината, право към нея, навирило опашка, ще я смели, ще я убие, ужас и безумие, и Юлика се вцепенила пред смъртоносната заплаха, и там щял да й е гробът, ако госпожа Кюлджиева не си носела туристическата тояга и ако не се намесила героически в събитието. Та спуснала се госпожа Кюлджиева с тоягата напред да му пресече пътя и бичето уж се полъгало, позапряло и се отклонило, но пак се врътнало към Юлика, и пак госпожа Кюлджиева посегнала с тоягата като някой тореадор, и пак звярът я пренебрегнал и се юрнал по Юлика, и Бог знае как щяло да завърши сражението, ако говедарят не изприпкал отгоре и не попилял от бой добичето. Госпожа Кюлджиева потвърждаваше изцяло тая възвеличаваща я история, а Юлика продължаваше да се удивява защо тъкмо на нея се нахвърлило бичето, нито го била виждала преди, нито го закачала, може би защото фигаро̀то^[1] й тогава било червено и то го е раздразнило?…

„Младост, младост… — подхилваше се в окадените си мустаци един ехиден господин от гостите. — Подушил бикът младото, няма да се разправя той със сбръчканата като печена киселица госпожа Кюлджиева…“ Ала човекът не смееше да изрече своето обяснение, защото Юлика не търпеше солени шеги. Тоя вълнуващ разказ винаги бе завършван от стария адвокат Тороманов, наситил се вече на работа из съдилищата, но ненаситил вроденото си чревоугодие:

— Изядох му аз главата на туй биче — строго казваше той. — На шест месеца беше. Сготвихме я с леля ви Мика тая глава в шкембе — един път стана! И лук, и доматки колкото трябва, дафинов лист там, чесън, бахар мъничко — да си оближеш пръстите! Изядох я и пак я изядвам — заканваше се адвокатът, а гостите го гледаха с уважение, като достоен отмъстител за уплахата на Юлика.

Дионисий, разбира се, не можеше да се намесва пълноценно в тия разговори. На всичко отгоре го притесняваше и новият костюм, главата му се наливаше с кръв от стегнатата вратовръзка и той усещаше лицето си наедряло и чуждо. Нацупено мълчеше, едва-едва се усмихваше, когато другите примираха от смях, напъваше се да си спомни някоя подобна историйка, случила се с него на Хълма, която би се понравила на компанията. Всичко, за което се сещаше обаче, сега му изглеждаше плоско и незначително, той се колебаеше дали да се обади, пропускаше подходящия момент, а когато най-сетне отвореше уста, гостите го слушаха с такава напрегната любезност, че Дионисий още повече се сковаваше, фразите му тромаво трополяха из хола, сякаш обясняваше тригонометрична задача, и той побързваше да смачка по най-безобразен начин края на разказа си.

Не, без декора на Манастирището случките на Дионисий звучаха просто като гаменски подвизи, просто неприлични изглеждаха понякога и дамите шокирано, но скришно се споглеждаха. Ясно беше, че ако искат да запазят добрите си отношения с госпожица Антова, не трябва да се заяждат с момчето и някои от гостите се опитваха да го предразположат, обещавайки му да го въведат в радостите на Манастирището. Към пролетта Дионисий вече бе свикнал с компанията, но все пак двамата с Юлика предпочитаха обикновеното си всекидневие, без гостите, които нарушаваха навиците на тяхната любов.

Случваха се и по-приятни промени. Най-голямата беше пътуването им до столицата по коледните празници. Заминаха ей тъй, за удоволствие, без никаква предварителна цел. Преди да тръгнат, Дионисий пак бе пременен с балтон и мека шапка, които носеше смело в чуждия град. Още първия ден посетиха две художествени изложби, щураха се из гъмжилото на търговските улици, очите на Юлика блестяха щастливо, макар да виждаха военната оскъдица. После пиха вермут в едно артистично кафене, обядваха празнично, следобеда се насладиха на лукса в скъпия хотел, а вечерта до късно се друсаха на дансинга в ресторанта под звуците на модната румба „Кокошката с пломбирания зъб“. През трите дни на веселото им пътешествие тая мелодия току се обаждаше в главата на Дионисий, той я свирукаше, докато се бръснеше в хотела, тананикаше я в движение, притискайки игриво лакътя на госпожица Антова до себе си, изобщо коледната ваканция в столицата премина за младежа като елегантен танц и ония негови мрачни гримаси, които Юлика забелязваше понякога на Хълма, тук не се появиха.

А когато се запролети, двамата почти всяка неделя ходеха на излети по близките ридове на планината — хем да берат минзухари, хем Дионисий да започне нов портрет на Юлика, под откритата светлина на небето.

Светло и ведро изглеждаше тяхното любовно всекидневие, сякаш животът, в който съществуваха, бе решил да си поиграе малко и да ги пусне от челичените си лапи, сякаш специално за двамата той бе сложил и маска, и грим на свирепата си морда, лочеща тогава кръвта на милиони земни чеда. Безоблачно се очертаваше и близкото им бъдеще — лятото щяха да отдъхнат на вилата в Манастирището, и само есента се задаваше една грижа, защото Дионисий трябваше да се запише в Академията. Юлика пресмяташе дали и тя да не избяга от Хълма, да купи временно малък апартамент в столицата и там да живеят двамата. Но кой щеше да защищава тук интересите им с Милетко? Да не би Тороманов?! Ех, ако не беше това колебливо време, тя можеше да ликвидира част от имота в града, но едва ли щеше да успее да вложи средствата в такива сигурни източници на рента, както бе направил баща й.

Тя още не бе решила как ще постъпи есента, защото през тия първи месеци на близост с Дионисий изцяло се бе отдала на свободата си да обича и не искаше сама да вгорчава с далечни кроежи тая своя сладка свобода. Други любовни тревоги нямаше, защото и Дионисий жадуваше за нея, а когато се случеше да долови у него тъга, раздразнителност и смут, обясняваше си ги или с дребни неудоволствия в момента, или смяташе, че тия настроения са неизбежният данък, който човекът на изкуството плаща на своя талант.