Димитър Кирков
Любов в ада (26)

XII

Беше странна монета и на странно място я намери Юлика. Година преди да умре, старият Антов предаде на дъщеря си ценните книжа, като й обясни всяко нещо откъде е и какво може да се очаква от него. Каза й също, че в чекмеджетата на секретера му се намират още куп невалидни крепостни актове и изгорели акции, които ги е държал ей така, сигурно за спомен от младините си. Тя, ако иска, може да ги изгори. Предаде й също и златото си. То не беше много. Двайсет и една турски лири притежаваше Стефан Антов и осем петолири, разпределени в три кожени кесийки, които той бе скътал на различни места из дома си. Тогава ги изсипа на бюрото и с костеливия си показалец преброи монетите — бяха толкова, колкото беше казал.

— Прибери ги — рече той, — те са за двама ви с Милетко, но на него не му ги давай. И ти не посягай на тях, освен при крайна нужда, при катастрофа, да не дава Бог.

Юлика мълком кимна и оттогава златото нито беше намаляло, нито се бе увеличило.

Тая пролет обаче, докато една сутрин чакаше Дионисий, Юлика реши да премести секретера в ателието му, а преди това да го разчисти. Тя отключи дървената ролетка и се зарови в чекмеджетата. Оказа се, че те съдържат не само ненужни документи, но и много писма — от родителите й, от бабите и дядовците й, от други някакви непознати хора, пазеше се моминският дневник на майка й, снимки, свидетелството от първо отделение на баща й, в което пишеше, че преминава с поведение „среднйо“.

Юлика вадеше лист по лист, някъде се зачиташе, някои бегло преглеждаше, редеше ги внимателно, от купчината книжа изплува малко пергаментово пликче. „Пъпчето на Юличка“ — бе надписано то от ръката на майка й. Отгърна го — вътре стоеше нещо кафяво и твърдо, нещо сгърчено и изсъхнало, жълтият копринен конец, който го пристягаше, на места бе почернял. Юлика се развълнува. Тия мощи бяха началото на живота й, най-интимна нейна плът, и не само нейна, това бе изключителна, междинна плът, нейна и майчина едновременно, а колко грозна изглеждаше, жалко! Тя я докосна с пръст. Такова нещо никому не трябва да се показва, никога никому, мислеше Юлика, но не бива да се унищожава, скъпи спомени са това, семейни реликви!

А като изпразни същото чекмедже, на дъното му жлътна монетата. Беше по-голяма от петолира, от пръв поглед личеше, че е златна. Но кой я беше оставил тук, защо баща й нищо не каза? Такива неща той помнеше. И тя ли беше фамилна реликва? Тайна ли бе свързана с нея, която те кара да я забравиш? Избледнелите мастила по хартиите шушнеха за миналото, но тежкият къс злато мълчеше. Юлика го погледа, повъртя го и го прибра.

Преди да заминат в Манастирището Юлика реши, че ще подари монетата на Дионисий за рождения му ден. Той я заслужаваше, той разбираше от красота. Освен това със заминаването му щеше да свърши най-красивата година в живота й. Така или иначе, не се знаеше какво ще стане нататък. Филмът на живота се върти… А трябваше красивата година да се увенчае и с красив знак, с нещо символно и свързващо. Можеше да е пръстен, ала все пак пръстенът е знак явен, за пред много очи. По-подхождаше монетата — само той да я вижда, само за него… Та нима не бе такава и любовта им? И кой всъщност беше изобразен на монетата? Нима не е…

Дионисий захласнато разглеждаше подаръка. Страните на монетата бяха силно изпъкнали, сечена беше чисто и леко. Виждаше се мъж, обърнал глава към дясното си рамо, под правия нос, сливащ се с челото, стърчеше голяма клиновидна брада. Пет кичура, виещи се като змии, падаха наляво, а върху бухналите коси се сплиташе бръшлянов венец. На гърдите на мъжа бяха завързани краищата на наметка — ноктести лапи на лъв или на пантера. Дионисий Ралев въздъхна и я обърна от другата страна. Там бе изобразена ладия, в която се бе излегнал същият мъж, от средата на ладията изникваше лоза със седем едри грозда. Отдолу имаше ситни знаци, Дионисий завъртя тумбестата монета, за да падне по-добре светлината върху нея, но не можа да разчете писмената.

— Това е нещо старо — продума той.

— Нали е красива? — разлятата зеница на Юлика щастливо проблесна.

— Много… Откъде… я имаш, Юли?

— О, тя е стара…

— Да видя! — Сеньор Фанучи за пръв път проявяваше някакъв интерес тая вечер, протегна се и с виртуозно движение измъкна монетата от Дионисий.

Подхвърли я на дланта си, чукна я с палец и пресече въртенето й във въздуха, взря се в нея, за миг понечи да я захапе, оголвайки равни бели зъби, но се отказа и я тракна на масата. Слисаният Милетко я пое, Живка се натисна в него и тя да гледа, накрая госпожица Лучия я премери на китката и на гърдите си как ще й стои.

— Видяхте ли я добре? — закачливо попита Юлика, държейки монетата за ръбовете. — Тоя образ тук да ви прилича на някого?! — И преди да й отговорят, дръпна рожденика: — Диди, обърни се така, обърни глава надясно, в профил, така… Стой мирно, моля те! Е? Няма ли прилика?

За минутка монетата пак обиколи всички ръце, Юлика продължаваше да задържа младежа в неестествената поза.

— Забелязвате ли?

— На тоя косата му къдрава — колебливо рече Живка.

— Ах, оставете косата, брадата, това са вторични белези — тросна се госпожица Антова. — Профила сравнете — челото, носа, скулите донякъде…

— Има нящо — съгласи се Милетко. — Ама ти да не си я поръчвала бе, Юли? Портретче, а? Че да беше го искала съвсем натурално.

— Глупости! Казах, че е стара.

— Бива го господинът — обади се госпожица Лучия. — Не обичам брадите. Колко лазарника му чукнаха, не разбрах?

— Двайсет. — Дионисий се освободи от ласкавите ръце.

— Набори значи! — смигна асистентката.

— Приликата е удивителна! — малко ядосано обобщи Юлика. — И още едно удивително съвпадение! Знаете ли чий е този лик? Че това е бог Дионис, Дионисий! — обърна се специално тя към рожденика, като подчерта имената и тържествуващо огледа сътрапезниците си. — Познат ви е от митологията, а подробностите…

— Жени и вино, вино и жени! — издекламира Милетко, бог знае как запомнил тоя стих и бог знае по какъв начин свързан в главата му с митологията.

Останалите лица край масата с нищо не издадоха, че им е известен древният бог, а Юлика обясняваше вече само на Дионисий:

— Подробностите, както съм запомнила от колежа, доказват, макар че не успях да се консултирам в музея. Обикновено са го рисували с растителен венец на главата. И приключение има по море, изобразявали са го в ладия, наметнат с животинска кожа… Жалко, че не можах да разчета надписа! Гръцки букви са, с лупа ще ги видиш, но какво значат, не проумях.

— Да беше жив баща ми — въздъхна Дионисий.

— Ах, чичо Йона! — въздъхна и Юлика. — Но сигурно е Дионис. Така предчувствам…

— Видя ли! — назидателно се намеси Милетко. — Тъкмо за теб подарък. Да пазиш пара̀та! Такова нящо с шампанско се полива!

Тапите гръмнаха, свещите бяха загасени с едно духване, за радост на Живка тортата бе похвалена единогласно, госпожица Лучия и Милетко почти едновременно свършиха парчетата си и като се облиза, той умолително спря очи на артиста:

— Фанто? А?

Сеньор Фанучи престана да дъвче и се навъси.

— А? Фанто? — повтори Милетко. — Няма да откажеш я!

Сеньор Фанучи непроницаемо мълчеше и най-сетне спусна клепачи. Милетко го следеше като гонче в стойка и в същия миг рипна от масата.

— Диска! Бързо да помагаш! — С коравата си ръка той сграби младежа за китката и го повлече, така че Дионисий не успя да гъкне. — След мен! Не се бави! — Милетко се клатушкаше по стълбите и го замъкна в приземния етаж, в помещението, където държаха дърва, инструменти, вехтории.

— Стига бе! Като маймуна ме влачиш! Кажи като човек! — възропта рожденикът, разтривайки почервенялата си кожа.

— Глей сега да видиш кеф! — възбудено бъбреше братът на Юлика и взе да разбутва някакви дъски, подпрени до стената.

Зад тях се оказа затрупана огромна софра, наследена навярно от прадедите на Милетко, край която се е редяла дузина челяд. Беше почерняла през дългия си живот, но дървоядите не се бяха справили с дебелия дъбов плот. Милетко нетърпеливо задърпа да я освободи, Дионисий се хвана да помага, след маневри и тътрузене през врати, коридори и стъпала двамата, с разтупкани сърца, я домъкнаха горе.

— Миле, какво правиш?! — възкликна Юлика, но за контрол вече беше късно, брат й, обрал паяжините от зимника, държеше здраво инициативата.

— Насам! Живке, бързо парцал да бършеш! Тук, тукачка… Софрата бе пренесена до отсрещната стена и изправена с плота към стаята. Подпряха я за всеки случай със столове отстрани, Живка чистеше праха, масата, край която седяха, беше дръпната и стаята се освободи по цялата си дължина.

И изведнъж всички забелязаха, че сеньор Фанучи е свалил сакото си. Отдолу той се оказа пристегнат с копринен пояс, широките ръкави на бялата риза падаха на красиви дипли, тесноватият, не по модата панталон подчертаваше стройните нозе. Милетко пусна бърза, игрива мелодия и сияещ, нетърпелив, развълнуван като дете, се провикна:

— Уважаеми зрители, скъпи гости! Сеньор Фанто Фанучи — факирът на ножа, и смелата му асистентка госпожица Лучия ви предлагат малък етюд, скъп подарък за празника на господин Дионисий Ралев! Але — хоп!

Той веднага се нареди на стената до останалите зрители, а в опразненото пространство излезе асистентката. Тя се завъртя на пръсти, пристъпи насам-натам, маркирайки някакъв танц, и само едно копче като разкопча, роклята й се изхлузи от раменете и госпожица Лучия блесна под лампата в трико, обсипано с мъниста и пайети. Подобен танц, но по-сдържан, по-мъжествен, маркираше и сеньор Фанучи, ясно беше, че тясната все пак стая му пречи да се развихри, изневиделица в ръцете му се появиха куп ножове.

Той боравеше изумително с тях. Ножовете се подреждаха като ветрило между пръстите му, ветрилото прелиташе от ръка в ръка, без да се разпадне, сгъваше се, отново се разгъваше, изведнъж се разсипваше на части, с които Фанто Фанучи виртуозно жонглираше — по-високо, по-ниско, отстрани, и пак ножовете падаха послушно във ветрилото, лъскаха, превъртаха се, темпото ставаше все по-бясно и рисковано. През това време госпожица Лучия постепенно се вживяваше в танца си и беше стигнала до някакъв екстаз, тя се виеше, тръпнеше, примираше — до определен момент обаче, когато откъм сеньор Фанучи се чу повелителен звук: „Йек!“ — и асистентката тутакси се лепна до софрата, разтворила ръце и крака.

Пет ножа като пет снаряда профучаха край носовете на четиримата зрители и — тап! тап! тап! тап! тап! — очертаха отвред тялото на госпожица Лучия: два до главата, два под мишниците и един в чатала. Дни наред Милетко бе разработвал режисурата на номера, сутринта я беше обяснил на приятеля си, а сега вече открито се намеси. Той се спусна, измъкна ножовете и силно куцайки, ги върна на артиста. Госпожица Лучия помръдна, но пак се чу повелителното „Йек!“ — тоя път серията ножове бе по-дълга и контурът по-плътен. Милетко отново ги изтръгна от софрата, обърна плочата, напълни случайна чаша с вино и я поднесе на асистентката. Докато тя безгрижно си пийваше, сеньор Фанучи повтори манипулацията с инструментите си и като каза „Йек!“, Дионисий забеляза, че мъжът изобщо не си отвори устата, звукът идеше направо от корема му — той е и вентрилок, правилно заключи младежът. Както се и предполагаше, етюдът завърши със своя връх — артистът насочи металната струя само към раменете и главата на госпожица Лучия, така че когато тя се измъкна настрани, ножовете бяха изписали знак, подобен на гръцката буква омега.

Зрителите заръкопляскаха, изпълнителите се поклониха, „Браво! Брависимо!“, развика се зачервеният Милетко и неочаквано на него му щукна нещо, което не влизаше в режисьорския план.

— Юли! От сърце те моля! Хайде сега ти! — страстно призова той сестра си.

— Какво… аз?

— Опитай! На мястото на госпожица Лучия! Знам, че си храбра! Ще видиш какво преживяване!

Това безумно предложение до такава степен я обърка, че тя не намери веднага какво да отговори, неволно се отдели от стената и всички погрешно помислиха, че се колебае. Пред нея стоеше знаменитият сеньор на цирковото изкуство, който държеше с два пръста един последен нож, и сега тоя нож заплашително щръкна срещу Юлика. Фанто Фанучи не отместваше равния си тежък поглед от нея, очаквайки госпожицата да се довери на майсторството и опита му. Юлика усети как оня нерв в коленната й сгъвка отново затрепери, и още по-бързо, какво ставаше с нея, защо така се вълнува? „Ах, Божичко, какъв нагъл тип! — проговори емоционалният й импулс. — Какъв дързък мъж! Какъв нахалник само!“

— Това е невъзможно… — едва продума тя, защото устата й беше пресъхнала.

— Молим ти се, Юличко! — Милетко чак се тръсна на място от желание да приобщи сестра си към любимото му изкуство — Какъв портрет ще ти изрисува Фанто! Моментална снимка! Няма да го забравиш!

— Ах, престани! Съвсем се забравяш! — Тя несъзнателно протегна ръка и се опря на Дионисий.

Дори на Милетко не беше трудно да забележи, че Юлика се разстрои, и желанието му тутакси се изсипа върху друга глава:

— Живе! Давай ти!

— Сакън, недей! — вресна Живка, но Милетко я повлече към софрата.

— Хайде, пъзло!

— Пущай! Бягай се! — Жената се опъваше като коза и двамата доста енергично се сборичкаха в средата на стаята.

— Финито! — С една дума сеньор Фанучи пресече разпрата и даде знак на асистентката си да прибира ножовете.

Върнаха масата на предишното й място, насядаха, но не вече да се веселят, а просто да отдъхнат от впечатленията.

— Това разбирам художник! — не спираше да се възхищава Милетко. — Това е точна ръка! Направо между живота и смъртта прекарва линията! И Костакис е добър, и Ристич си го бива, но двамата на малкия ти пръст вода не могат да сложат, Фанто.

При споменаване имената на балканската конкуренция сеньор Фанучи презрително мръдна мустак.

— Няма друг като теб — повторно го увери Милетко. — Чувал съм за един, на Хълма даже живял, но не съм го виждал. От седем метра, казват, всяка точка улучвал. По желание! И не бил от професията, ей така, природна дарба. Яни Мавровски. Обаче голям главорез същевременно…

— Не е вярно! — Дионисий изведнъж силно се раздразни от това бръщолевене. — Не знам рисувал ли е с ножове и от колко метра ги е забивал, но главорез не е бил!

— Хѐ! Много си малък да помниш — подсмихна се Милетко на съпротивата. — Сума ти народ изпотрепал и снимката си оставял на местопрестъпленията, ама в края на краищата го гръмнали.

Дионисий беше чувал съвършено различни неща от чичо Йона, на когото вярваше повече от всякакви приказки и доказателства, но сега не му се щеше да намесва и баща си.

— В затвора е лежал, но е бил невинен — упорито каза той.

— Ах, безсмислено спорите…

— Слушай какво ще ти река — кипна и Милетко. — Главорез е бил, какъвто не се е раждал…

— Главорези се раждат всеки ден! Пълно е край нас с главорези! Само че не ги знаем кои са! До време! — И макар че се беше зарекъл да мълчи, Дионисий разказа какво видя днес при връщането си в Манастирището.

Всички слушаха напрегнато, малко сконфузено, докато сеньор Фанучи не се обади безапелационно:

— За политика не искам да говорим!

— Не говоря за политика! — озъби се Дионисий. — Говоря, че поручик Янчев е главорез, а никой не го е подозирал. Миналата година се бил женил за дъщерята на някой си Трошков…

— Знам го говедото! — тропна с пестник Милетко по масата. — Да не повярваш!

— Диди, недей разваля вечерта! — примоли се и Юлика.

Но вечерта вече нямаше как да бъде развалена, късно беше, Фанто Фанучи се изправи, давайки знак, че е време да се изтеглят с госпожица Лучия, наставаха и другите. Трите жени се забавиха в стаята да уговарят нощуването, а Дионисий излезе на чардака.

Лъхна го влажна хладина, под звездното небе горите насреща изглеждаха непознати. Дали да не намеря тялото и да го погреба сам, в някое дере, помисли младежът, и в същия миг му беше пределно ясно, че това той няма да го стори. Чужди и заплашителни изглеждаха сега горите и Дионисий потрепери от студения им дъх. Скръцна дъска, на парапета до него се облегна Фанто Фанучи. Лицето му, обърнато към планината, беше в сянка, но младежът долови, че той не бе дошъл случайно.

— Купувам пара̀та — приглушено каза сеньорът.

— Нищо не продавам! — изшъпна и Дионисий, като едва се сдържа да не кресне на дресьора заради бруталното предложение. И същевременно той се ядосваше на себе си, че равновесието му така лесно се нарушава, че блюдата на везните му непрестанно играят и под най-малките прашинки на случайни обстоятелства, че целостта и сигурността, които му бяха нужни, всеки миг се рушат и всеки миг отново нетрайно се изграждат, за разлика от тоя до него, чиято везна навярно бе застопорена в непоколебимо равновесие. Ето и сега — трябваше да се махне, да прекъсне разговора, а стоеше, сякаш да изпита докрай унизителния пазарлък.

Междувременно Фанто Фанучи съобразяваше как да продължи, не беше свикнал да убеждава хората с думи.

— Петдесет хиляди — рече той. — Утре до обед ги имаш.

— Не разбирате ли, че е подарък. Не се продава!

— Пазя тайна — сдържан, басът прозвуча по-дълбоко. — Щом ми я шитнеш, завинаги изчезвам.

— Изчезвай! — подхвърли зло Дионисий.

Фанто Фанучи помълча, после бавно и болезнено го стисна над лакътя.

— Маляк — спокойно каза той. И спокойно се спусна по стълбите в приземието, където щеше да преспи с асистентката си.

Когато късно сутринта Юлика и Дионисий се събудиха, тях вече ги нямаше. Бяха останали следи от ножовете на Фанто Фанучи в софрата и следа от обидата му в сърцето на Дионисий, но софрата пак я свалиха долу, затулиха я с дъските, обидата също се затули нейде в хаоса на миналия рожден ден и след време, в хаоса на последвалите събития, младежът почти бе забравил сеньора на цирковото изкуство.

Празникът беше в сряда. Дионисий Ралев не предприе повече самотни скитания из горите, готвеше се за по-далечен път и следващия понеделник напусна Манастирището, тръгна заедно с Юлика за столицата, където щеше да държи конкурсен изпит в Академията.