Димитър Кирков
Любов в ада (39)

ХІІІ

Ала чудото, ако може да се нарече така мъчителната, ту затихваща, ту неравномерно нарастваща криза на Дионисий, продължи не три дни, а приблизително три месеца, сиреч обхвана остатъка от лятото и началото на есента.

Случваше се той да не напуска и по няколко дни дома на Милка Сърцайова, а обикновено излизаше надвечер. И макар че слънцето почерни голите темета по Хълма, лицето на Дионисий запази болезнената си зимна белота. Работа не си потърси, както Милка няколко пъти го съветва, но ликвидира влога в популярната банка и предложи парите на приютилата го жена. Тя взе половината, загърна кайметата във вестник и ги прибра в скрина си, другата част остави върху перваза на бюфета, където Дионисий ги сложи в началото. Милка не пипаше от тях за храна, сама го хранеше, то момчето почти и не ядеше, особено в ония дни, когато го хващаха тихите бесове и не излизаше от кухнята.

Тя опитваше да му се скара, претопляше гозбите и пак му ги носеше, но Дионисий, обтегнал се на миндера, не й обръщаше внимание, мълчеше, а Сърцайова боязливо го наблюдаваше, в такива моменти той пак й заприличваше на Яни Мавровски, храбрия и тъжен разбойник, загинал преди повече от двайсет години, и Милка панически се молеше — не, не, прости ми, Господи, не позволявай да виждам наяве нощните кошмари, съхрани разсъдъка ми, Господи, какво си въобразявам, от къде на къде Яни Мавровски, просто Дионисий Ралев не й харесваше така — зареян в мъката си и без желание за никаква разтуха. Впрочем имаше една. От парите на бюфета вземаше самият Дионисий и си купуваше пиене. По кръчми не ходеше, пиян не се връщаше, но си пийваше без компания в кухнята, по малко. Милка не го бе забелязвала да се напива. И все пак за три месеца време в къщата й се събраха шишета, каквито години не се бяха виждали.

Това на нея не й се нравеше и въобще Дионисий й пообърка живота. Най-напред, лишил я бе от кухнята. Добре, че беше лято, Милка готвеше на мангал в двора, и чешма имаше там. Ала все пак трябваше да се съобразява — кога за къпане, кога да си просне прането или за друго нещо, а тоя отпуснат човек от ден на ден се скапва, въсеше се тя, и не казва какви са му намеренията — ще ходи ли да следва, квартира ли ще си търси, лежи ли, лежи, най-много книжка да чете, сякаш са му потънали гемиите.

Милка Сърцайова не уважаваше такава мекушавост, лично тя с едни сълзи само бе изляла Анри Роган от душата си, а дългите преживявания на Дионисий й показваха също, че той май още е готов да отърчи при Юличка. Знаеше тя един сигурен начин да го разведри — да му намери весела женичка някоя и макар до корен да бе отрязала старите си познанства, тая работа нямаше да я затрудни. Но като си го помисли веднъж, тя се отврати от себе си и най-вече от представата, че тая женичка сигурно ще й идва в кухнята, пък Милка после ще им пере и премита… Не! Нямаше да го лекува тя с такива сладости, ами горчивия цяр трябваше да засили, че дано по-бързо светнат замрежените му очи.

И въпреки че Дионисий не питаше, Милка пренасяше новини от Антови, с които Живка я снабдяваше един-два пъти в неделята. То и какви ли новини бяха, нищо особено, най-важното беше, че сеньорът, подигравателно кълчеше език Сърцайова, си живееше в къщата, веднъж двамата с Юличка ходили за десетина дни на Манастирището, друг път на излет с файтони, компания се събрала, и Живка била с тях да приготви обеда… Хѐ такива бяха дребни работи, Милка мимоходом ги подхвърляше и Дионисий ги ловеше на вид с едно ухо, но жената усещаше, че като ситни капчици масло вестите й падат точно в огъня на сърцето му и колкото по-буйно гореше тоя огън според нея, толкова по-бързо щеше да изпепели илюзиите му, а заедно с тях и мъката.

Интересно, чудеше се тя, че Юличка не препращаше ни дума специално за Дионисий. Мъж й е най-сетне — каквото и да е станало, трябва да се разберат: ще се развеждат ли, какво ще правят?! Забравила ли го беше, оглупяла по Тачо, нещо тайно ли кроеше или си въобразяваше, че като й се насити сеньорът, пак ще си прибере мъжлето? Живка в недоумение вдигаше рамене, не си позволявала да предполага, всичко можела да стори Юличка, пък и твърде заета била напоследък, защото тоя човек — Тачо ли е, Фанто ли е?! — търсел туй-онуй за цирка си, а тя му помагала. Клетки за диви зверове договорил да купи, два фургона договорил да купи, само брезент за шатрата не може да намери, защото брезентът бил военен материал и свършил… Милка презрително изви устни — не й се слушаха странични работи, и заръча на Живка хитро да проучи какви са намеренията на господарката й.

От Живкиното разузнаване обаче не излезе нищо положително и доста късно, беше в началото на септември, тя донесе само една бохча с вещи на Дионисий, лично госпожица Антова я била стегнала и изпратила. Добре, рече си Милка, може би Юлика се е сетила, че Дионисий ще заминава в Академията?… Или пък — всичко свърши, на̀ си ти парцалките! Тя взе бохчата и не я развърза, противно й беше да бърника в мъжки дрипели. Но ако беше разровила бельото на Дионисий, Милка изумено щеше да прехапе уста, защото щеше да открие оная тумбеста златна монета, с която навремето плати къщата на Стефан Антов.

Дионисий не се учуди на монетата — подарена му беше вече, негова си беше, нито я прие като многозначителен, добър знак от Юлика. И все пак, възбуждайки болезнени спомени от миналогодишния му рожден ден, подаръкът на обичащата го тогава жена даде знак, че не бива повече да отлага последното си, решително според него обяснение.

В такова едно обяснение младежът се вживяваше от първия ден, само че съдържанието на обяснението с времето коренно се менеше. Когато Милка Сърцайова му съобщи, че снощи, след като е бил набит, Юлика пак приела в спалнята си Фанто Фанучи, Дионисий се отдаде до припадък на въображаема разпра със съпругата си, изпълнена от негова страна с ярост, с убийствени нападки и злобни крясъци. Това не беше и обяснение всъщност, а само един обвинителен монолог, защото Юлика бе достойна единствено да понася невъздържани ругатни. А външно почти не личеше какъв ураган от сквернословия бушува в главата на младежа, той лежеше неподвижно на миндера, понякога леко побледняваше и потрепваше с устни, понякога скачаше и се разхождаше из кухнята с невиждащи очи. Пред вътрешния му поглед стоеше тя — заклеймена, изобличена до дъното на тъмните си инстинкти, Дионисий просто я смазваше с унизителни сравнения, речта му набъбваше от чернилка и лека-полека затулваше действителните му чувства — мъчителната ревност и нетърпимото оскърбление. Не изведнъж, разбира се. Доста дни той концентрира отровните си обвинения почти до смъртоносна доза и през тия дни не му се ядеше, не му се излизаше, не искаше да вижда и чува леля си Милка.

Ако напуснеше дома в късните следобедни часове, беше, за да вземе книги от градската библиотека, рядко ходеше и в работилницата на един познат фирмописец. Добре, че човекът бе темерут, празни приказки не обичаше, а Дионисий му помагаше, залисваше се с боите и четките. Като излезеше, купуваше си и някоя бутилка. С алкохола сякаш по-добре си представяше и прикованата Юлика, и собствената си унищожителна поза, а колкото по-ясни и бистри бяха въображаемите жестове и картини, толкова по-бързо гаснеше и бледнееше истинската му мъка…

Постепенно обаче сцените на предстоящото му обяснение ставаха различни, той вече не се виждаше разтреперан от гняв, а Юлика — стъпкана от грубостта му, сега Дионисий стоеше пред нея презрително надменен и не я удряше с каквото му попадне, а я режеше с бръснача на сарказмите си. Сипеха се ту люти подигравки, ту язвителен присмех, ту елегантна ирония… Упоен от находчивостта си, младежът съзерцаваше кухненския таван, чашата бе в ръката му, той едва отпиваше от коняка, просто потапяше и облизваше устни, а лекото опиянение подхранваше остроумията му. О, как се наслаждаваше той на своето надмощие, на хладнокръвието и сигурността си, с които жигосваше Юлика, а тя пак нищо не можеше да отвърне, изгаряше от срам пред очите му, безмълвно умоляваше да я пожали, да бъде снизходителен към слабостите и пороците й.

Горещите летни седмици се точеха, реалното обяснение се отлагаше и — какво стана, как се стигна до тая метаморфоза?! — но бъдещото изясняване на отношенията с Юлика се яви във фантазията на Дионисий другояче. Тъкмо бе отпушил нова бутилка и изненадващо видя, че двамата са седнали на дивана в хола, той меко я укоряваше за непостоянството, а Юлика се къпеше в сълзи, които въпиеха за съчувствие и прошка. И в тоя момент Дионисий разбираше, че тя е слаба, уязвима и нещастна, че със страдания е изкупила вината си, че само миг не е устояла на съблазънта, а причината е оня звяр Фанучи, когото тя дълбоко презира. Да, Юлика се нуждаеше от състрадание, опрощение и утеха и той нежно полагаше ръка върху ръката й, умилен от собствената си душевна щедрост. Благородна сълза потрепваше и на неговите ресници, сладостни бяха картините на това обяснение и Дионисий се захласваше в тях с меланхолна радост, при която нищо друго не му беше нужно…

Без съмнение въображаемите обяснения с Юлика бяха някакъв отдушник за страданията на Дионисий Ралев, компенсираха отчасти неговата унизителна безпътица, но същевременно тия обяснения подяждаха волята му да потърси действителна среща. Наистина той направи два-три плахи опита да намери Юлика, но в последния момент се отказваше да прекрачи в къщата й, всъщност само веднъж я видя, тогава младежът бе в периода на своите надменно-язвителни тиради.

Дионисий се скри зад оня порутен зид, който рисуваше навремето, намеренията му бяха да я пресрещне и осмее. Чака дълго, докато Юлика излезе с някаква своя приятелка, двете се смееха още от двора, толкова весело им беше, че на Дионисий причерня и не намери кураж да излезе от скривалището си, какъвто бе измачкан и небръснат. Макар да бе излъскал до блясък серия остри подигравки, той ги преглътна и вместо в нейното сърце, те се забиха в неговото. Младежът стоя зад зида, докато двете жени изчезнаха надолу по Хълма, а после, като човек, уличен в най-срамно деяние, той се шмугна през разградени дворове, през джунгли от буренаци, бързо, бързо да се прибере при леля си Милка.

Нейната кухня се беше превърнала в единственото спасително убежище за Дионисий. Той усещаше, че са му нужни самота и уединение, инстинктът на самосъхранението му отказваше да знае, че Юлика е щастлива и безгрижна, че Фанто Фанучи твърдо крачи към замислите си, че Милетко радостно му помага, а Живка вкусно им готви, нищо, нищо не желаеше да знае Дионисий в тия дни за света.

А светът в тия дни се разтърсваше от усилия, светът напрягаше сили да завърши най-сетне прелома в своя многолетен кървав живот. Когато ходеше при фирмописеца, Дионисий чуваше от редките посетители, че войната вече съвсем е приближила границите им, че немците бързат да се изтеглят от страната, че балканът е пълен с шумкари, а властта е стигнала до пълно умопомрачение, но ясно е — дните й са преброени. Един прави веднъж тънки политически сметки, премятаха се познати имена на стари и възможни министри, ала Дионисий дори вестници не четеше напоследък и нито знаеше какво да добави, нито искаше, сякаш беше напуснал света. Струваше му се, че това не го засяга, и наистина от кухнята на Милка Сърцайова вълненията на света изглеждаха прекомерно далечни.

Преди два дни, когато нова криза и ново въображаемо обяснение с Юлика приковаха Дионисий към миндера, Милка още сутринта похлопа на вратата, натисна дръжката, но младежът се беше заключил.

— Стани, излез! — викна жената. — Не се крий като какавида! Големи работи стават! Ново правителство има — реч държали по радиото. Старите ги арестували! Днес-утре руснаците идват! И затвора разбили бе, още вчера го разбили! — Милка изстреля всичко това изведнъж и тоя път задумка с юмрук. — Стани да видиш що народ е по улиците! Полицията из миши дупки се е скрила!

— Остави ме — продума отвътре Дионисий. — После…

Тоя ден той не излезе на улицата. Тоя ден някакъв детайл от предишното умилително обяснение се беше променил във фантазията му, чертите на Юлика потрепнаха като в бистра течаща вода и сега тя го гледаше със сдържана горчивина, а Дионисий, навел глава, сам изпитваше потребност да се оправдае. За каква чистота е говорил ли? Която не бил намерил в любовта им? Не, съвсем не е искал нея да засяга, неправилно го е разбрала оная нощ, след сватбата им в Самунджи. Въпросът не е така конкретен, въпреки че… Просто природата и на човека, и на космоса, и на всичко по света е смесена, раздвоена — кал и слънце едновременно, мрак и светлина, да кажем. И от тия граници не може да се излезе, това е предопределено и… фатално. Защото светлината и мракът съществуват в нас и чрез нас. Ние им принадлежим неразделими, а и те неразделими ни принадлежат. Да, частта на светлината не изравнява другата част, на мрака… В тоя смисъл говорех, че няма чистота, Юли! — убеждаваше я Дионисий в задочното обяснение. — Друг начин няма да живеем! Но това е борба, мила, адска мъка — и целият свят е потопен в нея. Любовта също живее в ада и го носи в себе си!

Юлика непроницаемо слушаше и след тия думи понечи да си тръгне, а Дионисий вдигна ръка да я спре. Но човек копнее за чистота, простена той, отчаян, че тя не го разбира, човек копнее да надмогне себе си в едно битие без примеси, макар да знае, че така рискува да напусне истинския и единствено възможен свят!…

„И ще го напусна, ако трябва! — потрепнаха неволно устните на Дионисий. — Ще го напусна, щом е така!“ Той се извърна към стената, видението постепенно изчезна и отрезвял от илюзията му, младежът вече мислеше колко безполезно и безсмислено би било това последно обяснение с Юлика. Впрочем всяко обяснение щеше да е излишно, тя е любовница на онзи, всичко е ясно — не че я беше оскърбил, просто й беше омръзнал, изрита го без колебание и въобще не се сеща за него. Какви обяснения?! Още по-жалък ще изглежда!

Сърцето тъпо го наболяваше — може би от дългото лежане, може би от мъка, главата му се виеше от алкохола и застоялия въздух в кухнята, на протритата мушамена покривка стоеше увехнал резен диня, едра черна муха сърдито кръстосваше от ъгъл до ъгъл. Да, жалко е, жалко е всичко край него, какъвто е и той самият. Никакви обяснения — поне веднъж да покаже гордост… Ще изчезне, ще напусне, няма да го има… Ни мрак, ни светлина! Всичко тогава ще е безпримесно и чисто, всичко ще се разбере… Само ще попита накрая, само едничък въпрос ще зададе, макар да не му отговорят — защо е така? Защо? Защо? Защо? И разстроените му представи услужливо оформиха образа на Юлика сякаш от въздуха, но тя пак не отговори, а може би и въпросът не беше отправен към нея…