Димитър Кирков
Любов в ада (27)

I

Дионисий Ралев бе приет в Академията, но в столицата едва ли живя повече от три месеца. Изоставяйки студентските занятия, младият художник няколко пъти се връща в родния си град, госпожица Антова също му гостува и въпреки честите им срещи, в усамотението си Дионисий окончателно разбра, че не може да живее без Юлика. Нищо тук не бе в състояние да му я замени, той страдаше за нея, но същевременно на сърцето му беше леко и весело, същевременно сърцето му се радваше на това страдание, защото тя бе на Хълма, чакаше го и като него се измъчваше, времето течеше и някой ден раздялата им изобщо щеше да свърши. Освен сърцето, и умът му се радваше на любовната болка, но се радваше по свой начин. Щом чувстваш болка, казваше умът, значи има истинска любов, значи ти не си единствено роб на телесната корист, както си въобразяваше. Умът му се отвръщаше от неотдавнашните момчешки терзания, правеше се, че няма нищо общо с тях, ала всъщност той сега само слушаше диктовката на сърцето и обясняваше неговите позиви.

Така или иначе, Дионисий се презираше за предишните си искрени, но наивни съмнения дали истински обича Юлика. Впрочем теоретическите му представи за любовта по принцип малко се бяха изменили, променило се беше мястото на Юлика в тях и студентът недоумяваше как бе дръзвал да я разделя на тяло и дух, да я приема за число, което се дели без остатък, и собственото си сърце да дели по същия начин, без да чува и разбира гласа му. Колко съм бил глупав, безчувствен и неблагодарен за случайното щастие! — укоряваше се Дионисий. Защото можеше да не я срещне, защото можеха да се разминат в оня есенен следобед, преди да гледат „Любов в ада“. И сега той си я представяше цялата — единна и неразделима в любовта му, представяше си я именно без остатък, за който да не копнееше. През ден й пишеше писма и препрочиташе отговорите с наслада, броеше дните, планове кроеше как по-скоро да се измъкне и да замине при нея.

„Тя съществува!“ — шепнеше въгленът по листа, когато работеше в рисувалната зала на Академията. „Тя съществува!“ — тропваше алуминиевата чиния на масата в мензата. „Тя съществува!“ — скриптеше трамваят, докато Дионисий го изчакваше на завоя, за да пресече улицата. „Тя съществува! Тя съществува!“ — шушнеха падащите листа в синьо-златната софийска есен. „Да, аз съществувам!“ — посрещаше го още от прага на квартирата нейният портрет, който Дионисий държеше постоянно на единия от двата си статива, дълго го съзерцаваше и понякога нанасяше леки поправки. „Аз съществувам!“ — продумваше златната монета, която сякаш още излъчваше топлината на ръката й. „Аз съществувам!“ — будеше го нощем нейният глас и той пак блажено се унасяше върху ленената калъфка, подарена му от нея.

И цялото бъдеще, докъдето Дионисий успяваше да си го представи, беше изпълнено с Юлика, невъзможно бе за него без Юлика. Ето защо в себе си той бе решил, че най-хубаво ще бъде да се оженят. Само че как да предложи ръката си? Няма ли да злоупотреби с любовта й? Какво може да й предложи? Къде ще живеят, какво ще ядат? Нима само на нея ще разчита? Нима няма да я поведе към жертва? И въпреки тия колебания, Дионисий не допускаше в сърцето си друго бъдеще, освен заедно с Юлика, тоест в мечтанията му любовта им бе увенчана единствено с венеца на венчавката.

„Женете се, вместо да се разпалвате!“ — отново се намесваше умът му в мечтанията. Тия апостолически думи той сам беше чел, но те му напомняха една случка през пролетта, когато в неделните дни излизаха с Юлика да се разхождат извън града.

Бяха се запътили към един манастир, недалеч от града, в първите ридове на планината, но и двамата не бяха ходили там. Манастирът беше стар, навярно от ранната византийска епоха, сигурно през вековете го бяха поддържали, но сега бе западнал, полуизоставен, може би защото с най-близкото село го свързваше единствено козя пътека. Позеленелите плочи на покрива, неизмазаните каменни зидове и особено дълбоките, тъмни чардаци посрещаха мрачно. И славата на манастира не беше весела. Той бе посветен на светите врачове Козма и Дамян, в него водеха за молитва хора болни, и главно душевноболни. Ни човек се мяркаше наоколо, ни глас се чуваше, но портата на двора не беше залостена и като я побутнаха, Дионисий и Юлика прекрачиха вътре.

Безлюдие, тишина — само водата шуртеше буйно в мраморно корито. Двамата приближиха, пиха, опръсквайки лицата си от силната струя, и докато се бършеха, иззад манастирската църква се показа пребрадена женица, но не монахиня, облечена беше с износена смесица от градски и селски дрехи. „Богородице Дево, радуйся… Благословена ти в женах и благословен плод чрева твоего…“ — щом ги видя, врекна да пее тя и тръгна насреща им — очевидно църковното песнопение беше посветено на гостите. Жената се оказа любезна и приказлива, покани ги да влязат в църквата и от обясненията й се разбра, че манастира обитават само двама монаси — игуменът, съвсем престарял вече, готов да се представи пред Бога, и отец Авксентий, също немлад човек, нелюдим и дръпнат. Самата тя била доведена тук преди две години, за да получи Божия помощ, и светите врачове се застъпили за нея, излекували я, а от благодарност тя се обрекла да прислужва на двамата старци и на святото място. Жената стискаше връзка ключове от манастирските килии и изглеждаше единствената дейна душа в тая запусната обител.

Притворът на църквата бе неравно застлан с дебели, лъснали плочи, в цокъла бяха заклинени няколко вериги с наръчници. В тях оковаваха бесноватите, които, изглежда, нощуваха направо върху плочите, очаквайки светците Козма и Дамян да усмирят обърканите им души. Дионисий и Юлика боязливо слязоха по две стъпала в смрачената църква — самотно кандило блещукаше пред олтара. Те купиха свещи от жената, закрепиха ги на светилника пред опушените икони на светите врачове и побързаха да излязат под хладното мартенско слънце.

Манастирската прислужница ги следваше, попита видели ли са аязмото, хѐ там било, оттатък двора. Двойката от града тръгна, жената пое на двайсетина метра зад тях, като веднага подлови църковната си песен. Гласът й беше вресклив, но постигаше точно древната православна мелодия, тя пееше страстно и отдадено, с леко истерично напрежение, смущавайки гостите с настроението си.

Аязмото заемаше около половин декар, строено беше здраво с бял варовиков камък, сега потъмнял и тук-там очукан. От насрещната стена три чучура плискаха обилно в корито, водата изтичаше настрани, по улеи се вливаше в малки покрити басейни, подобни на каменни саркофази — по четири от ляво и дясно. Същите вериги с наръчници, като в притвора на църквата, бяха преметнати през первазите на коритата. Бистрата вода искреше и бълбукаше, само като я гледаше човек, усещаше, че изворът е леден. Дионисий и Юлика пристъпиха — и замряха. В най-близкия до чучурите саркофаг лежеше човек, валмо сиви косми — косата и брадата му, беше настръхнало над водата.

— Ъъв! — диво простена човекът и със зверска сила се напъна да излезе от басейна, но тежките окови го задържаха, за миг раменете и гърбът му се показаха над повърхността, мръсна дълга риза бе прилепнала о тялото му. — Ъъв! — той опита да се задържи така, ала железата го повлякоха обратно, човекът навири глава да се предпази от разлюшканата вода, която стигна до устата му, подмокряйки валмото от косми. Откриха се посинели устни, по разголената шия на мъченика бяха плъзнали морави ивици.

На три-четири метра от него Дионисий и Юлика стояха като замръзнали, манастирската жена спря до тях, тананикайки недовършеното си песнопение.

— Ето ви го отец Матей, от манастира „Света Парашкева“ ни го доведоха — каза тя. — Голям постник и велик въздържник, затуй демоните все с него се чепкат, ама няма да им се даде лесно той.

— Бе вие луди ли сте?! — избухна Дионисий. — Ще го уморите!

— Аа, няма да умре. Отец Авксентий го лекува, той знае как. Нощем го оставя под Божия покрив, на светите врачове, денем го топи тук, на почивки. И аз помагам. Ама заранта отец Матей захапа отец Авксентий, че сега лечителят е твърде лют. Знае си той работата. И мен тъй ме е спасил, сполайти, Боже! — Жената бързешком се прекръсти три пъти и притисна длан в гръдта си.

— Ъъв! Ъъв! — Монахът пак понечи да се изтръгне от веригите и проломоти нещо неразбрано, въртейки безумните си сини очи към тримата.

— Какво говори? — потресен попита Дионисий. Стори му се, че онзи гледа него и тъкмо към него се обърна.

— Той лоши думи не хортува — отвърна жената. — Със Светото писание си служи.

— Но човекът ще се простуди! — нервозно се намеси Юлика. — Пневмония ще го хване…

— Нищо му няма. На огън се пече сега той. Ври му душата на отец Матей. Студ не усеща.

— Ъъв! — надигна се нещастникът от саркофага, сякаш откликна на името си, и тоя път ясно и яростно изкрещя: — Женете се, вместо да се разпалвате! Ъъв! Женете се, вместо да горите!

— Богородице Дево, радуйся… Благословена ти в женах и благословен плод чрева твоего… — изведнъж запя жената. — Драго му е да слуша. Спада му огънят — прекъсна се сама тя и като продължи веднага песента от същото място, на което беше спряла, седна на ръба на басейна.

— Моля те да се махаме! Тук всички са луди! — с разтреперан глас прошушна Юлика и без да се сбогуват, двамата едва ли не побягнаха към гората…

Дионисий помнеше топлината на ръката й, която тя доверчиво му бе оставила тогава, за да я води през шубраците. Като че години бяха минали — но чувството беше ново, подробностите на картините също едрееха, сякаш ги разглеждаше през все по-силно увеличително стъкло. Неизбежна е тая самонаслада в любовта, когато душата намира своето щастие в болката, в настойчивото преповтаряне на миналото, в спомени и мечтания.

През десетината седмици, докато живя сам, Дионисий цял се бе съсредоточил в скръбната самонаслада, така че почти не вкуси сладостите на студентството, които бяха намалели, но не бяха съвсем изчезнали във военните години. Редки отклонения пресичаха пътя му от квартирата до Академията и обратно. С колегите си общуваше сдържано — на лекциите, в рисувалната зала, бохемството не го въодушевяваше, времето беше малко, за да се сближи с нови хора и намери приятели. И тая негова вътрешна съсредоточеност се прояви навън като старание, прилежност, трудолюбие. Работеше дълго — последен оставаше при моделите, вкъщи неуморно продължаваше, задачите изпълняваше докрай, като се изключат няколкото неоправдани отсъствия.

Първогодникът бе забелязан най-напред от състудентите си. „Много е талантлив, цял е погълнат от дарбата си!“ — възторжено се произнасяше една колежка, която не сваляше от главата си лилава кадифена барета. „Здраво се труди. Ще го видим“ — със завистливо съмнения я допълваха неколцина. „Обаче голям темерут!“ — съгласяваха се всички. Забелязали го бяха и преподаватели. Професорът, който се занимаваше с тяхната група, се застояваше повечко зад гърба му, браво, вдъхва надежда! — мислеше си той и пророни две-три поощрителни думи, които Дионисий веднага препращаше с писма до Хълма. Похвалите го радваха, разбира се, но Юлика също ги очакваше — засега те бяха единственото оправдание, че я беше оставил.