Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Корекция
yzk (2020)

Издание:

Автор: Димитър Кирков

Заглавие: Любов в ада

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Ст. Добрев-Странджата“, Варна

Излязла от печат: 25.IV.1989 г.

Редактор: Христина Василева

Художествен редактор: Антон Радевски

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Момчил Колчев

Коректор: Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9403

История

  1. — Добавяне

VI

А Юлика, общо взето, бе равнодушна към занесиите на брат си. Даваше му всеки месец неговия дял за харчене, но веднъж завинаги му беше внушила да не я кани на своите сборища и да не й разправя много-много за циркаджии и циркове. Макар пред Милетко да признаваше, че и циркът е изкуство, неговата страст й се струваше лишена донякъде от финес. Друго нещо беше киното, според Юлика, и не само защото печелеха от него и то осигуряваше живота им с Милетко. Живот имаше в това изкуство, възвишени чувства и изящество и любовта й всъщност беше безкористна. Юлика Антова не се мамеше, че киносалонът „Астра“ е нещо дребно и незначително пред далечния могъщ свят на киното, но все пак й беше приятно да си мисли понякога, че и тя е причастна към тоя бленуван и загадъчен свят. В такива мисли имаше поне капка истина, и не само защото съдбата на седмото изкуство в града зависеше отчасти от нейната воля и приумици. Без да съзнава и без дори явно да иска да подражава, тя носеше тънък отблясък от гланца на стотиците филми, които беше гледала — и поради задълженията си като наследничка на киното, и поради свободното влечение на своето капризно сърце.

Трудно беше да се различи къде е границата между тоя далечен отблясък и блясъка на собствената й природа, а може би нямаше такава граница, може би дори и без кино „Астра“, а само с останалата част от бащините си имоти Юлика щеше да си бъде същата и да живее същия независим и малко горделив живот, обвит в скъпи платове и ухаещ на тежки парфюми. На ония, които се вълнуваха от Юлика — и пред всички тях Евстати Тодоринов, им беше най-лесно да смятат, че тъкмо от киното иде нейната учтива надменност към хорицата от Хълма, фантазиите и пилеенето на пари. И дръзките й приказки така си обясняваха, и залисиите по парижки моди, и дори историята с Дионисий им се струваше в началото, че е някакъв отдавна гледан филм.

Не бяха твърде прави те, ала и да налучкваха нещо вярно, едно е да си зрител на такъв филм и съвсем различно — да участваш в него с живота си, както полека-лека затъваха в играта Дионисий и Юлика.

Оная сутрин, когато той побягна от нейната спалня, Милетко рано-рано искаше да се извини на сестра си, че не се е прибрал цяла нощ. И тъй като бе изпратил вече единия цирк, а друг скоро не се задаваше, денят му беше свободен. Той остана в хола, хем ядосан от конфузията и тупурдията, хем гузен, и след закуската се замисли дали да не направи фасон, или да се престори, че нищо не е видял и чул. Двоумеше се, батко бе все пак, а нали и ангажимент имаше Юлика към Евстати, но, от друга страна, не беше тя вече малка. Ала щом наближеше решението, умът му се отмяташе към снощната веселба, главата му тежеше от виното и раздялата и когато Юлика най-сетне слезе долу, той не се бе приготвил какво ще говори. И не стана нужда.

— Ето те туук — проточи сестра му още от вратата и се настани на дивана. — Трябва да знаеш, Миле, че с господин Евстати Тодоринов нищо няма да има — отряза направо тя.

— Как? Ами годежа?… — хлъцна Милетко.

— Ни годеж, ни женитба!

— Как?! Заради… — пламна изведнъж той, като си помисли за дръгливия ученик, но Юлика вдигна длан и тутакси го пресече:

— Заради тебе, мили братко.

— Как?! — за трети път изригна той и скочи от фотьойла. — Че що съм сторил?

— Харчел си, пилеел си, разсипвал си наследството! — бързо, с лека подигравателна усмивка изрече Юлика, сякаш си правеше шега. — Седни, седни! — допълни тя към замръзналия сред хола Милетко. — Седни и не се оправдавай.

— Ама, Юли — дотътри се убит на старото си място той и веднага почна да се оправдава, — нали има грешка, а? Че какво толкова?… Моят дял, наистина… Пък твоята зестра не е пипната… Ами дай му сметка в края на краищата!

— Глупчо! — ласкаво го тупна тя по ръката. — Не съм и мислила. — И изведнъж гневно окръгли очи: — Направили са сметка двете братчета на чуждите пари и аз им я подписах. Край, изгоних го Евстати! Представи си какви негодници! Тръгнал онзи плъх брат му, Тошо Тодоринов, да проверява какво ни е състоянието. Акции, влогове, нотариални записи, имаме ли ипотеки, какви са приходите от киното — всичко, представи си! Дребни подкупчета тук-там, шушу-мушу с оръфляците от гишетата и направил си пълно извлечение. Просто да не повярваш! Толкова нагло, толкова унизително, че… — Неусетно за себе си и въпреки че не желаеше да си разваля настроението след изминалата нощ, Юлика се беше разярила, както при вчерашното обяснение със своя кандидат. — И маса народ разбрал, представи си! Мизеерници!

Наклонил глава към мускулестото си рамо, Милетко размисляше защо им е трябвала проверката на Тодоринови, каква е неговата вина и му беше съвестно, че Юлика се оправя сама, както навремето баща му, с оплетените парични въпроси. Тая мисъл го спохождаше рядко — когато му се натрапеше отвън, и Милетко бързаше да я пропъди, но случеше ли се да му мине през главата, той се кореше за своето лекомислие, макар че вече беше късно да учи непонятните му игри и закони на парите. И тука куцам! Все на чужд гръб, осъждаше се той, и в такива мигове, от благодарност, мекото му сърце бе готово на всичко за Юлика.

А Юлика всъщност го подведе в началото на техния разговор. Наистина Тодор Тодоринов тайно бе събирал сведения за паричното състояние на фамилията Антови, но единствената причина не беше Милетковото пръскане по циркаджии и циркове. Широчко живееха братът и сестрата и ако се пресметне точно, Юлика тежеше дори повече в семейния бюджет. „Да, разноските големи — приходите пасивни — беше си казал Тодор Тодоринов. — Готови пари лесно се ядат. Не прави ли левът лев — дребосък остава. Я да видя аз да не изгори Евстати за глупости. Толкова пара потроших по него!“

Тодор Тодоринов беше участвал навремето в злополучния „Алцек“ и както тогава се бе провалил със своите съдружници, така по-късно не можа прилично да се замогне, въпреки че и насън бълнуваше за големия свой удар. Той бе от ония хора, които знаят хиляда рецепти за забогатяване, но на тях лично ни една не им върши работа, а дори да пробват някоя, в последния момент черна котка им пресича пътя. Може би от честите несполуки във външния му вид бяха избили явните черти на дребен шмекер, каквито от пръв поглед не се забелязваха в него на младини. Ръкавите на сакото му бързо се омазняха от масите в търговското кафене, където киснеше по всяко време, погледът му бягаше настрани хитричко, но несигурно, в самоувереността, изобразена на лицето му, се таеше някаква обидчива нервозност, която лесно избиваше или в унизителна за него кавга с подобни посетители на кафенето, или в още по-унизително подмазване на големите риби. Тодор Тодоринов познаваше като петте си пръста всички тънкости на търговско-индустриалната област, свестен съвет можеше да даде на млад търговец или закъсал индустриалец, но неговите лични печалби идеха от съмнителни посредничества. В печалбите си той приличаше на ония ситни рибки, които следват акулите из океана, ала все пак бе направил и едно едро капиталовложение в своя живот — с триста зора бе издържал малкия си брат да учи в чужбина.

Евстати Тодоринов беше завършил химия в Букурещ и като се върна, Тодор гледаше на него като последното и най-сигурно средство за големия удар. Химия! Тая дума звучеше тайнствено за повечето хора от Хълма и най-малко в нея се долавяше намек за печалба. Единственото, което градът можеше да предложи на младия висшист, бе да стане учител по химия в Търговската гимназия и наистина Евстати Тодоринов започна работа там. Но временно! — заричаше се големият му брат, временно ще бъде даскалъкът, друго нещо трябва да се дири за неговата наука!

Още тогава Тодор Тодоринов се догаждаше, че най-прекият път към успеха е да се свърже науката с производството. Ама какво да се произвежда? — питаше се той непрестанно. — Кое може изведнъж и завинаги да грабне пазара? Отрова за мишки ли, или прах за дървеници, колебаеше се мъчително той, или вакса, или боя за печка, или син камък, или сапун нова мода? Душата му се мяташе между тия продукти на химията, двамата братя оглеждаха всички страни на производството им и пласмента, но все не правеха последния избор, докато една прекрасна пролетна вечер истината се изпречи пред очите им. Парфюми, парфюми! — решиха единогласно те и ароматът на очакваната печалба упои задълго техните сърца.

Имаше защо. Розовото масло беше под носа им, а известно е, че то стои в дъното на всички световни марки. Защо да оставят на чужденците да си пълнят гушите?! Един парфюм от страната на благовонията можеше да залее световния пазар! Натурално и неподправено! Никакви ерзаци! Открай време Изтокът се славеше със своите аромати — защо да не напомним на Европа кои сме ние?! Само трябваше да се изобрети тоя парфюм, да се намери кредит за производството… е, и реклама да му се направи по света.

Така въодушевено си мислеха двамата братя и всеки действаше в неговото си направление. Когато Евстати начена да ухажва Юлика, той вече създаваше своето творение. Стъкмил си беше лаборатория в мазето на Тодор и бе открил основната гама на парфюма. Тя беше нещо изключително! Щом лъхът от стъкленицата стигнеше обонянието, човек попадаше сякаш в знойна градина от кристални цветя, отвъден полъх докосваше стеблата и венчелистчетата им и от техния досег бликаше вечната музика на младостта, страстта и надеждата. Мозъкът замираше, нервите се отпускаха, сърцето биеше леко и радостно, като че припяваше на мелодията на аромата. Парфюмът на Евстати Тодоринов изтръгваше душата от всички зловония на суровия свят, разтваряше крилата на въображението и обещаваше, обещаваше блаженства, каквито никога няма да вкусим.

Той обаче не се задоволяваше с тая обща гама. Три различни тона искаше да получи в нейните благовонни граници, които да звучат и отзвучават. Първият — в началния миг на съприкосновението, вторият — след час примерно, а третият — след още няколко часа. Единият трябваше да сепне, другият — да омае и последният — да покори окончателно. И хем беше нужно да се изменя уханието, хем да остава нещо постоянно в него, така че движение да се долавя като в песен, като в галоп на млада кобилка, когато всеки неин мускул мени мястото си, но пак се запазва единосъщното й тяло със своята хармония и красота. Голяма цел си беше поставил вдъхновеният химик, която още му убягваше, а освен нея и друга мъка имаше той — да постигне трайност на парфюма си, защото сега-засега миризмата му много бързо изфирясваше, а това разбиваше на пух и прах останалите негови достойнства.

Благородно нещо е все пак да си създател на благовоние, бъдещ фабрикант на парфюми, не е като да произвеждаш мишеморка някаква или стипца, да речем. Ето защо Евстати Тодоринов охотно разправяше плановете си на Юлика, а и тя ахкаше удивено на мострите, които й носеше да пробва. Във френската естетика, казваше Юлика, цял дял е посветен на благовонията. Изследвания има, дебели книги са написани. Чели ли сте размислите на Гюйо? Разбира се, парфюмите не са област единствено на науката и индустрията, а предимно на изкуството. Чувствате ли го, господин Тодоринов? Чувствате ли как благовонието витае край човека — невидимо, но присъстващо, и съединява всичко несъединимо на тоя свят, каквото върши всъщност голямото изкуство? И как влияе на хората и ги променя! Помислете само и си спомнете, не прави ли ароматът на липата човек непостоянен, а теменужката — любознателен, а цъфтящият овес — готов за авантюри? И не действа ли също зюмбюлът на сърцето, лютичето — на ума, а мъзгата на върбата — върху жизнените ни токове? Ако пък се стрият тамян, кипарис и кедрово дърво, благовонието възбужда вярата и ни настройва състрадателно към нещастието, така както сместа от пелин, див джоджен и магарешки трън усилва мъжката войнственост.

Не, продължаваше Юлика, излишно е от фалшив свян да премълчавам, че мускусът и амбрата са благотворни за любовното влечение, че карамфилът руши мъжките задръжки, а екстрактът от райграс прави жените податливи. И всяко благовоние си иска своето: извлекът от бръшлян е за шията и лактите, невенът — за веждите, ментата — за мишниците и коленете. Или да вземем само розата, розата да погледнем! Нали розата сте положили в основата на своето творчество, господин Тодоринов? Евстати Тодоринов мълком притваряше очи за потвърждение, вслушан в изтънчените познания на своята избраница, а тя въодушевено подемаше. — Розата дава знак за красота и любов, тайна и тайнство, тишина и мъдрост. И още могат да се прибавят изящество, радост, похвала и слава, удоволствие и блаженство. Тя е символ на слънцето, на звездите, на небесната светлина. Римляните са смятали, че е родена от сълзите на Венера и са я свързвали с всичко женствено, пък арабите обратно — с мъжкото и мъжественото. В еврейската кабалистика тя е образ на единството, числото пет й е отредено, а голямо нещо е числото пет, защото колко са сетивата на човека, колко са главните ни чувства, тоновете в гамата и основните цветове? Все по пет! И много още петици ни обграждат, драги господин Тодоринов, но думата ми е за розата, а тя се среща в петте радостни, в петте скръбни и в петте славни тайнства от живота на дева Мария, и в християнството изобщо означава божествена любов и милосърдие, всеопрощение и победа. Ах, господин Тодоринов, така е, обширна област е психологията и символиката на ароматите, старо изкуство е това и който му се отдаде с талант, той е артист, художник, поет, казано по-общо. Оо, колко трудно схващат новото творчество, махваше тя с изящната си ръка от Хълма към града, горда с художествената дарба на своя кандидат за женитба.

Евстати Тодоринов се поизпъчваше доволно — без да е чел ничии размисли, в такива минути наистина чувстваше, че безконечните опити в мазето на Тодор са изкуство, а хубаво беше, дявол да го вземе, да се усещаш артист, художник, поет и самата Юлика да ти го признае. И като същи поет той копнееше да свърже някак творението си с образа на своята любима. Веднъж, когато Антови ги бяха поканили на вечеря с брат му, Евстати пак бе изпаднал в идилично настроение и вдигайки тост, обяви, че парфюмът, смисълът на живота му, от днес и завинаги ще носи името „Юлика“.

Милетко заръкопляска, чашите звъннаха одобрително, госпожица Антова се трогна — цяла пламнала от удоволствие, целуна избраника си по вдъхновеното чело, а самият Евстати преливаше от съзидателни сили като истински демиург на благовонията.

— Е, братко — подхвана наздравицата Тодор Тодоринов, — ако твоето произведение носи една милионна частичка от очарованието на своя патрон, на госпожица Антова, на Юлика — да ми простите почтителната интимност — натърти галантно той, — то тогава… — Тодор се забави, като търсеше най-съблазнително обещание за перспективите на производството — тогава… за година и четири месеца всички вложения ще се върнат с лихвите!

Ненужно бе да се говори тая вечер за вложения и лихви, дори малко дебелашко беше, защото над масата владееше духът на естетичното. Ако тук, освен Милетко и Тодор Тодоринов, присъстваха по-изтънчени люде, те щяха да забележат онова скъпоценно, толкова рядко и бързопреходно общуване на Твореца и Музата, което легион артисти, художници, поети чакат безуспешно цял живот. Творецът беше с костюм от черен румънски ластикотин, Музата — с прилепнала по тялото й сива рокля от моаре, двамата седяха един до друг, от време на време спонтанно докосваха ръцете си и между тях пропукваше искра — искрата на осенението, на посвещението, която възвисява духа и ражда шедьоврите.

От друга страна обаче, Тодор Тодоринов имаше своето основание да подметне за инвестициите, защото тъкмо това беше неговото направление. Ако не осигуреше кредит, шедьовърът на брат му нямаше да се възпроизведе и да стигне до хората, каквато беше целта на всяко изкуство. А другаде той удряше на камък — голямата надежда бе женитбата на Евстати с госпожица Антова, наследството на Стефан Антов. Ала какво беше останало от него?!

И същата вечер, докато Творецът и Музата плаваха в лазурните облаци на любовта, Тодор Тодоринов реши да се порови в калта, тоест да провери тайно състоянието на Антови. Тихо и мирно той извърши неприятната операция, но се намери завистник да го издаде направо пред Юлика, а тя примря от обида, от смрадливата корист на парфюмерите, плати на доносчика да мине по следите на Тодоринов и като събра с нови подкупи факти и свидетелства, шибна ги като плесница в лицето на Евстати, наричайки го мизерна, низка душица, скрита зад паравана на изкуството.

Милетко свързваше бавничко в главата си всички тия обстоятелства, които гневната Юлика му подхвърляше разпокъсано, и като стигна градуса на нейното благородно негодувание, чукна по детски двата си юмрука и рече:

— На̀ парфюмерия! Сами да си правят боклука! Ще го продават с кошница по селските сборове!

— Ах, не искам да чувам за тоя сурогат. Стига!

— Ако пък ти омаскарят името — с братско съчувствие продължи Милетко, — ще му скърша врата на Тошо Тодоринов! Ще видят един парфюм „Юлика“!

— Под съд ще ги дам! — раздразни се от това напомняне Юлика. Погледите на двамата се срещнаха и бързо се разделиха и изведнъж Милетко се сети за позабравеното в разговора сутрешно момче.

— Така му се пада на Евстати! — разпалено каза той. — Като не щеше мира — на̀ ти сиктира! Разбирам те, Юли, и… тъй да се рече, ти си знаеш кого ще каниш и какво ще правиш нататък… — наведе глава Милетко, като си мислеше, че сестра му винаги бърза да си отмъщава.

Тая груба недомлъвка правеше остър завой в единодушния разговор, Юлика едва забележимо смръщи нос заради просташкото преиначаване на историческите хански думи, двоумейки се дали да отвърне нещо, и в тия два-три мига на колебание се решаваше всъщност съдбата на Дионисий, пък и нейното бъдеще. Тя, разбира се, не подозираше това, както повечето хора не забелязват решителните мигове в своя живот, бъркайки ги с други моменти, в които те осмислят или оправдават направения вече избор. Съдбата беше дала малка отсрочка и може би ако Юлика замълчеше, снощното гостуване на Дионисий щеше да бъде заровено, а след време забравено и момчето напразно щеше да се влачи по тяхната улица. Блюдата на везната се бяха изравнили, случайна песъчинка можеше да ги наклони на едната или на другата страна и Юлика небрежно подхвърли тая песъчинка:

— Довечера ще ви запозная… Нали ще вечеряш вкъщи, Миле? — каза тя и така, без да бъде споменато името му, осмокласникът, самоукият млад художник Дионисий Йорданов Ралев получи входна легитимация за дома на Антови.