Димитър Кирков
Любов в ада (24)

X

Щом излязоха от града и поеха стръмнините на предбалкана, омнибусът се развихри с пълна сила. Той се хвърляше храбро в трапищата със зурлестата си муцуна и изскачаше оттам като жаба, истерично мяташе издутия си търбух наляво-надясно по шосето, подрипваше и се сепваше, ревеше и виеше, така затрептя с джунджуриите си, че Дионисий усети сърбеж чак под езика. Раници и чували го подпираха отвсякъде, ръбест кош мачкаше бъбрека му, самият Дионисий стискаше долу между краката си кутията с виното и все побарваше еднодневката — на място ли е и закопчана ли е каишката. На всичко беше готов рожденикът — само по-бързо да се прибере и да не гръмнеха от друсането тапите на шампанското.

Изглеждаше, че ни едно човешко ходило не може да стъпи вече в омнибуса, но като преполовиха пътя, тумба селянки се изтъпани отпред и го спря. Къде се бяха понесли тия жени с бохчите и цедилниците си, един господ знаеше, а шофьорът се развика зверски: „Назад! Сгъсти се!“ — селянките се юрнаха и настъпи люта схватка за преразпределение на пространството. Дионисий го хласнаха, забутаха, извъртяха, той се местеше като истукан, с прибрани крака, защото вече само с пети приклещваше кутията, и като тръгнаха, насреща му, гърди в гърди, се оказа едра стрина от новодошлите. Тя крепеше нещо в невидимите си нозе, а на двата й разголени лакътя висяха черешарски кошници, натъпкани и завити с платно. По неволя, от една педя, Дионисий взе да изучава лицето й — бърнесто, носесто, просто лице без излишни заврънкулки, по което в началото се четеше задоволство, че е успяло да се качи в колата, но скоро на него се настани общата мъка от друсането и прахоляка.

А возилото сякаш се бе разсърдило, че му трупнаха нов товар, и съвсем се разбесня. То хвърляше къчове, лашкаше хората, никой никого не поглеждаше, всеки стискаше да се закрепи някак и да изтрае до края. Дионисий беше вдигнал ръце над главата си, прилепил бе длани в тавана на омнибуса и криво-ляво се държеше, ала стрината току връхлиташе отгоре му, защото и отзад някой я буташе. Тя в него, той в нея — той в нея, тя в него: така от завой в завой двамата мълчаливо се блъскаха, докато изведнъж Дионисий забеляза, че едната гърда на жената се е измъкнала от пазвата и е провиснала чак до пояса й. Мощна гърда беше, нашарена със сини жили като гайтани, зърното й — напукана шикалка. „Леле!“ — успя да възкликне Дионисий в себе си, но да мръдне и се завърне нямаше възможност. Той крадливо бялна очи към стрината и веднага срещна умолителния й поглед:

— А бре, момче — с измъчен глас рече жената, — вземи натикай тая пущина обратно, че са ми отнети ръцете!

И момчето — що да стори? — пусна тавана на омнибуса, подбра с две ръце пущината и шльоп! — върна я пак в пазвата. И пак лепна длани горе, а от вибрациите ли, от нещо друго ли, всичко затрептя вътре в него, загъделичка корема му, застърга гърлото и той не знаеше смее ли му се, или му се плаче.

Повече не размениха дума с жената. Няколко пъти Дионисий плъзна смутен поглед към нея, но не забеляза по лицето й ни срам, нито притеснение, нито желание да обяснява нещо и с шега да се оправдава. Браздулици пот се бяха спуснали по това прашясало лице, долавяше се единствено страдалческа упоритост да устиска докрай возенето. И всичко е готова да устиска, преценяваше Дионисий, нищо не може я стресна, нищо няма да я обърка! Божичко, каква дива природа! Каква дива пущина — точно в гората израсла! Свещена тайна… Неприкосновеност… Божествено тяло… Трепет и благоговейна строгост… — мярнаха му се отнейде тия думи, да, май Паскалев високопарно ги приказваше. Дърт глупак! Какви глупаци сме само! — някак на пресекулки мислеше младежът, според тръскането на омнибуса. — Че защо да се срамува? Кой знае що деца е отгледала с тая гърда. Живее народът, хич не му е до глупости… Ох, с колко глупости си блъскам главата…

Главата отдавна го наболяваше и сега едновременно два огнени шиша я прободоха отгоре, стигайки стомаха. На Дионисий му се пригади. Дотук беше издържал на пиенето, тежкия въздух и непрестанното друсане. Дано да са запалили бойлера, два аспирина и ще се оправя — успокояваше се той. — Ще им разкажа за стрината, няма да повярват… Ох, да не е тая глава…

Преди последните стръмнини към Манастирището шофьорът спря до дърварски път, който хлътваше в гората и вероятно водеше към близка махала. Селянките се заблъскаха да слизат, стрината на Дионисий също натисна заднешком към вратата и миг преди да изчезне, в очите й блесна лек присмех някакъв, успокояваща закачка, като че през цялото време тя бе следила смущението на младежа и на раздяла му казваше да не се сяпка толкоз от малко голотия и да я прощава.

Поразредиха се, хлуйна прясна прохлада, но ония шишове вече се бяха превърнали в чукове, които млатеха направо върху мозъка на Дионисий, сякаш щяха да коват палешник от него. Като слизаше в Манастирището, той внимателно се крепеше, защото всяко по-рязко движение усилваше боя на чуковете, от болка му идеше да я отреже тая своя глава и да я хвърли насред площадчето пред хотела. Между омаломощените пътници се мярна сутрешното старче, познатият на Милетко бай Борко, който пак влачеше сутрешната си раница.

— В града ли остана господин Антов? — любезно заговори старчето. — Не го виждам. И вас не ви открих вътре, млади момко…

Дионисий отвърна, че господин Антов не е имал намерение да остава, напротив, наложително е тая вечер да бъде в Манастирището. При изговора на всяка сричка чуковете яростно фраскаха и докато приказваше бавничко, иззад височинката край хотела се чу бучене на камион. От площадчето натам почваше коларски път, който на места се стесняваше, колкото да мине натоварено магаре, изтъняваше до пътека и се губеше из дебрите на Разлома. Както бяха тръгнали да се разотиват, пътниците поспряха, бученето премина в рев и скрит все още до половина, на коларския път се показа тъмнозелен „Опел Блиц“. След него изпълзя втори и трети, камионите тромаво напредваха и един по един свиха към площадчето. Някой притича да им направи път, всички вдигнаха глави към войниците в каросериите.

— Виж! Виж! — бай Борко се вкопчи в еднодневката на Дионисий.

И той видя. В каросерията на втория камион прав стоеше къдравият поручик, който сутринта им беше проверявал личните карти. Държеше върлина — малко наклонена, настрана от рамото си, а на върлината бе набучена човешка глава. Сгъстъци кръв бяха протекли надолу — черни и алени… Дионисий не мигаше. Докато камионът пропъпли край него, от два метра само, той срещна очите. На астраганения овен — пак гологлав, подстриганото сплъстено руно обхващаше като каска черепа му, а очите гледаха право напред — и не виждаха, тежки овнешки очи, зад които не се прониква. И на другия — никой не бе затворил клепачите му и той още гледаше към гората с лека почуда. Млада глава беше — до края сигурно не бе повярвала, че ще мре…

В облака прах зад камионите Дионисий не помръдваше от мястото си и бай Борко го дръпна:

— Хайде, момче! Какво зяпаш?! Беж да бягаме оттука!

Дионисий безволево тръгна, старчето крачеше под раницата като бит малчуган.

— Позна ли изрода? Запомни ли го? — попита то, като навлязоха в гората.

— Да. Патрула…

— Патрула! — опули се бай Борко. — Туй е поручик Янчев, в жандармерията се прехвърлил. Миналата година се жени за щерката на Трошков. Бях на сватбата. Краката ми да изсъхнат! Не си ли го срещал долу?

— Не съм. По-добре — вяло рече Дионисий.

— По-добре, по-добре — съгласи се старчето. — По-добре настрана стой. Няма вече скрито-покрито. Ти чий син си?

Дионисий не отвърна и след малко бай Борко се обади:

— Петдесет хиляди! Петдесет хиляди на глава им дават. Не са много, като помислиш. Живот е това, ей! Изяждат ги и ги изпиват! Как им се услаждат бе?

Младежът не подхващаше приказката и бай Борко продължи:

— Рязал, кълцал — пък да го видиш как танцува, ръце как целува, чистофайник такъв един, деликатно хапва… И какво? Петдесет хиляди. Ще си стопли ръчичките. Не са много, ама ние с теб накуп не сме ги виждали…

— Виждал съм — Дионисий спря и с потните си пръсти разкопча еднодневката. — Ето!

Старчето надникна и веднага отскочи като опарено:

— Откъде бе?! Ти да не…

— Остави ме! Върви си, моля те, не мога да слушам… — Дионисий не успя да довърши и шумно повърна на пътеката.

Бай Борко нещо се въртеше край него, нещо питаше, младежът зло му изкрещя нещо, втори и трети, и още един пристъп го сгърчиха, зелена лига се точеше по брадата му и той я размазваше в безпаметство с треперещите си ръце, и пак се разтрисаше, и пак мъчително се напъваше, плюеше и се давеше в стомашния сок, но утробата му яростно продължаваше да изхвърля всичко, всичко от себе си.

Когато белият ден отново просветна за Дионисий, той се видя, че е облегнал чело в един бор. Беше сам. Чувстваше се съвсем без сили, но му беше олекнало. Какво стана? Какъв бе тоя ужас? Защо му се стори, че някой е натъпкал в еднодневката отрязана човешка глава? Оня, изглежда, също се изплаши. От пиенето ли дойде тоя кошмар? Дионисий извъртя торбата на хълбока си — парите и дипломата си стояха вътре. Кой беше тоя човек? Какво толкова му каза? Май някакъв познат на Милетко, припомняше си, сякаш бе сънувал Дионисий. Чистофайник — рече за някого, чистофайник…

И младежът ясно видя зад затворените си клепачи как овенът държеше върлината наклонена настрани — да не би да капне кръв върху рамото му, да не би да оцапа с кръв мундира, защото по върлината беше протекло и се беше съсирило… Как може? Защо? Кой го е научил? Нищо не ще се поправи вече — отрязали са главата… Безнадеждна, смъртна мъка сви душата на Дионисий. А тялото са оставили някъде, където той може би е минавал. В някой дол или в някой папратак са го захвърлили. Святото тяло, Боже Господи, поруганото тяло… Разкъсаното, без цялост тяло, което с нищо вече не може да има обща граница. И цялата планина разкъсва, всичко под небето раздробява едно само такова тяло. Див свят! Демонски свят! Горгонски свят! — отчаяно мислеше Дионисий. — Мрак и светлина го разполовяват… Как да живееш в него? Какво да правиш? Всичко с всичко се мрази и отрича, разединено всичко, раздвоено и разпаднато — откак го има тоя свят, главата му е отсечена от тялото…

Той се размърда, намери кутията с шампанско край пътеката и с омекнали нозе се затътри към едно близко изворче до вилата на Антови. Докато жабуркаше уста и плискаше лицето си, реши да не разстройва и Юлика. Днес поне…

А Юлика вече се беше изкъпала, свършили бяха приготовленията с Живка и сега оправяше маникюра си за вечерта. Изнервена беше от закъснението на мъжете, от гърмежите цял ден, от безсрамното подвеждане на горския, който не бе донесъл никаква пъстърва.

— Дииди! — скочи тя насреща му. — Ще умра! Защо си такъв жълт? Къде е Милетко?

— Нищо, малко ми призля — опита да се усмихне Дионисий. — Лошо е, че се разминахме. Изпусна колата.

— Ах, какъв развейпрах! — плесна ръце жената. — Ами сега?! Специално го предупредих. Изобщо не биваше да тръгвате. И какво толкова си притрябвал на посредника?

— Да си прибере комисионната.

— Значи успех?!

— Успех — Дионисий отново мъчително се усмихна. — Това е положението — той изсипа пачките на масата. — И дипломата си взех, в кутията има шампанско.

— Божичко, колко събития днес! — възкликна Юлика. — И рожден ден, и зрелостно свидетелство, и продажбата стана както искаше! Щастливец! Заслужаваш шампанското! — Тя обви ръце на врата му и го целуна. — Но ти не си добре, Диди! Пил ли си? Съблечи се бързо, ще поспиш малко!

Той се остави да му помага като на дете, изкъпа се с останалата в бойлера вода, пи два аспирина, както се канеше, и тутакси заспа. Събуди се бавно и сладостно. Прозорецът в стаята беше притъмнял, кучета лаеха далеко. Юлика бе приседнала до него, без да я усети, и нежно милваше косата му. Нещо майчинско, закрилящо имаше в тая тиха ласка, Дионисий се стапяше в благотворната топлина, чезнеше в мекото лоно, унасяше се, потъваше в спокоен и равен мрак, като перце се спускаше — надолу, надолу, после плавно изплуваше, издърпван от любещата майчина ръка, която пак закътващо го докосваше, пак трепетно го люлееше, подобно новорожденик, подобно мила рожба. Душата му простенваше от щастие и блаженство, умилително й беше за самата себе си, уютно и радостно до сълзи й беше така — обливана с обич и сигурност.

— Събуди се, мили — шепнеше Юлика и устните й леко докосваха страните, слепоочието, челото му. — Стани, скъпи. Ще си проспиш деня. Събуди се, избръсни се… всичко е готово…

Дионисий плъзна ръка и усети гладката коприна на гърба й.

— Ти си се облякла — с удебелял глас продума той.

— Облякох се, мили. Готова съм, скъпи. Чакам те, момчето ми.

— А Милетко… дойде ли?

— Няма го, мили. Не е дошъл, скъпи — все така ритмично като в люлчина песен продължаваше Юлика. — Само двама с теб ще бъдем. Само двама ще празнуваме. Не е ли хубаво? Не е ли хубаво?

— О, Юли! — Дионисий импулсивно я прегърна, силно притисна буза в скута й и наистина благодарствена влага напълни очите му, но Юлика не я забеляза, тя рошеше косите му, леки целувки като пеперуди кацаха по гладката стройна шия, която свързваше тая предана й глава с мъжествените плещи…