Димитър Кирков
Любов в ада (2)

II

А в самото начало на тая история Дионисий бе нагласил статива си близо до къщата на Антови и рисуваше порутен зид с надвиснала над него стряха. Залязващото слънце плъзгаше лъчите си по керемидите, оттам светлината се изливаше по зида и вече повторно, восъчнозагасваща, капеше върху отломъците по земята. Това движение на светлината искаше да хване Дионисий — в последния отрязък от нейния живот, макар че горе, от невидимото на картината небе, все още бликаше сила и топлина.

Труден опит, труден и почти невъзможен за акварелните бои, с които си служеше младият художник. Иначе формите на стряхата, зида и отломъците бяха чисти и точни и ако човек не знаеше какви са намеренията на младежа, щеше да каже, че рисунката е чудесна. Или малък подтик трябваше на наблюдателя, за да усети, че във всяка капка умираща светлина все още грее окото на слънцето и дори най-долу, където лъчът се превръщаше в тъмнина, оставаше раждащо зърно, защото зад плътните покривала на сенките се пазеше искрица от горния светъл свят. Но тъкмо подтикът не се появяваше. Дионисий можеше да го обясни, но за кой ли път вече не успяваше да го внуши чрез картината, въпреки че много пъти бе рисувал това ъгълче в различни часове пред смрачаване, и сега се мръщеше, недоволен и от себе си, и от износените четки.

— Чудесно! — чу зад себе си той нисък женски глас и като мръдна глава, видя блестящата Юлика, върху чиято ефирна тъмнорозова рокля залязващата светлина за миг се възраждаше. Дионисий се разтъпка и изсумтя, но не отвърна и жената продължи сериозно и провлечено: — Отдавна гледам упоритото ви вдъхновение. Простете, полюбопитствах… Може ли?

— Е, да, разбира се — заядливо каза момчето. — Поне улицата е на всички.

— Ах, пардон… — Полите се огънаха и светлината се разсипа на всички страни, ала преди жената да си тръгне след грубия отговор, Дионисий отстъпи от статива и някак церемониално протегна ръка:

— Моля!

Юлика се поколеба, но приближи, присвивайки кръглите си очи.

— Чудесно! — повтори след малко тя. — Веднага бих познала мястото. Артистично…

Дионисий вече бършеше четката, без да сваля поглед от тънката игра на светлосенките по роклята, и отстрани се виждаше само как той се е вперил жадно в жената. Тъкмо това забеляза тя за миг и като разтегна глезено устни, рече:

— Много искам да я имам. Истинска прелест…

— О, преувеличавате! — поласкан смотолеви Дионисий. — Опити, опити на прохождащ… — Обаче чевръсто измъкна ножчето си, свали кабарчетата и подаде още мокрия картон на Юлика:

— Ваша е.

По-късно той стотици пъти щеше да бъде покоряван от изкуството на Юлика да иска и да получава леко и естествено онова, което пожелаеше. Това беше дарба някаква нейна, в която нямаше хитруване и умилкване. Юлика умееше просто и ясно да назове необходимия й предмет, или каквото й беше хрумнало, и много рядко се случваше да не вземе назованото. Според обстоятелствата и хората гласът й се изменяше, а също изразът на лицето й — кадифени или копринени отгоре, сладки и обайващи или по-остри и категорични понякога, но в каквото и да беше обвита сърцевината на нейното искане, вътре присъстваше нещо твърдо и непреклонно, една будна и зорка воля, която не изпускаше целта си. И не само Дионисий отстъпваше. Всички обикновено отстъпваха, макар по-късно някои да се укоряваха за своята слабост и лекомислие.

Юлика държеше за ъгъла рисунката, разперила грациозно настрани изцапаното си кутре.

— Мерси! — щастливо продума тя. — Но аз ви оставам задължена… — И докато Дионисий се опитваше да обясни цялата нищожност на подаръка си, жената възкликна: — Ах, сетих се! — подаде отново картона на момчето и деликатно откопча мънистената си чантичка.

— Гледали ли сте „Любов в ада“? — попита тя и измъкна два от големите зелени билета за ложата на кино „Астра“. — Мой малък реванш! За представлението тая вечер са. И приятелката ви ще бъде изненадана…

Дионисий не беше гледал филма, нито бе стъпвал в ложата на киното, само през прозорчето на касата беше виждал кочан с такива билети — немислим и непотребен за него лукс.

— Излишно! Няма нужда! — възпротиви се от кумова срама той. — Пък и няма кого да водя…

— Да не сте зает? Може би уроците за утре… — съчувствено рече жената.

— А, глупости! Не е там работата — с предишната грубоватост отвърна момчето и за пръв път погледна отблизо лицето на Юлика. И веднага забеляза, че зеницата на едното й око не е кръгла като на всички хора, а се е разляла настрани в теменужения ирис, очертавайки неправилен овал. Той бързо отмести поглед, защото му се стори, че го е задържал неприлично дълго върху чуждия недостатък, но тутакси се върна на неестественото око, като си мислеше, че утре по психология имат урок за адаптацията и че тъкмо свиването и разширяването на зеницата е примерът за привикването на човека към различната сила на светлината. Интересно, отговаря ли на теорията? — разсейваше се Дионисий и същевременно не преставаше да слуша какво вълнуващо зрелище е „Любов в ада“, каква изключителна творба, а и сам, взел вече билетите от ръката й, вяло отвръщаше на детинския възторг на жената.

— Завиждам ви! — каза Юлика. — И ме съблазнявате. Иска ми се пак да го видя. Но местата са вече ваши… Ще ме приемете ли, ако нямате друго наум? — лукаво изгука тя.

— Каква скромност! — ухили се и Дионисий. — За мен е чест да ви поканя в собствения ви кинотеатър.

— Така ли? Вие ме познавате?! — усмихна се продълговатата зеница. — А сам не се представяте! — И Дионисий усети в ръката си хладна тънка длан, която бързо и леко се измъкна от пръстите му.

Тъй като нямаше много време до прожекцията, Юлика се разбърза, покани го да остави у тях статива и кутията си и като прекрачиха в хола на долния етаж, попита:

— Значи вие сте синът на чичо Йона? Жалко! Бог да го прости! Един коктейл?…

— Мм… с удоволствие, да не закъснеем… — неуверено рече Дионисий.

— Един коктейл на господина, докато се преоблека — поръча Юлика на слугинята, която ги бе посрещнала в преддверието и мълком се беше вмъкнала след тях.

Жената донесе чашата, но не си тръгна, застана до отсрещната стена и обърна като тава срещу Дионисий бялото си плоско лице. През открехнатата врата на съседната стая, където влезе Юлика, се дочуваше шумолене на плат, потракване на закачалки и стъкълца, а от време на време и гласът на младата господарка, която питаше нещо Дионисий, дреболии всякакви — в кой клас е, отдавна ли рисува, обича ли да ходи на кино, но въпросите се късаха насред думата, а после Юлика доизричаше останалите срички и момчето неволно си представяше каква е причината за това прекъсване и заекване, какво пречи на жената да изговаря гладко думите, представяше си как тя издърпва роклята през главата си, навежда се да оправи чорапа си, извива се, протяга се, извръща се, навлича другата дреха, приглажда гънките й — и от тия представи, а също и от коктейла, той се потеше, още повече защото му се струваше, че плоското лице насреща го дебне враждебно да не би да залее нещо с напитката.

Дионисий отвръщаше гръмко и отсечено, сякаш за да заглуши и шумоленето на платовете оттатък, и шумоленето на кръвта в собствената си глава, но тъй като не можеше да помръдне сред меките възглавници, излизаше, че приказва на слугинята. И действително, в тоя момент неговите механични отговори бяха отправени еднакво и към слугинята, и към всеки един неодушевен предмет в хола, защото истинското му участие в разговора с Юлика беше тайното шумолене на момчешките представи за нея. Най-сетне тя се появи в тоалет от тъмносиня тафта и Дионисий, изпразнил неусетно чашата, се изтръгна от прегръдката на фотьойла.

— Живке, какво правиш тук? — учуди се Юлика. — Имаш да казваш нещо ли?

— Господин Антов взе файтон от пяцата и замина… — плачливо, въртейки глава, слугинята назова едно близко градче в полите на планината.

— Подир цирка ли?

— Ъ-хъ!

— Ще се върне! — небрежно рече Юлика. — Не му е за пръв път. Ти яж и ако закъснея, не чакай. В салона съм.

После двамата с Дионисий се спуснаха от Хълма и миг преди да загасне осветлението, разпоредителят на балкона им отключи ложата.

А филмът наистина беше потресаващ. По някаква пълноводна река, край която се простираха джунгли, се носеше весел параход. Сред гъмжилото на палубата бяха Той и Тя, красиви, загорели от слънцето и, естествено, влюбени. Всичко беше прекрасно, но при завоя на реката се мярна кану с отвратителни туземци и скоро се оказа, че те са направили клопка от дървесни стволове. Параходът налетя върху тях, проби се и коритото му взе да се накланя, пасажерите изпокапаха от борда и течението ги отнесе надолу, а туземците с цялата си ярост се нахвърлиха тъкмо върху Него и Нея. Плениха ги, но бързо се скараха за плячката и се разделиха, отвеждайки Него на север, Нея — на юг. Двамата обаче не се примириха с разлъката и когато всичко изглеждаше безнадеждно, те се изплъзнаха от своите похитители, оставяйки се на мощния любовен инстинкт, който ги подгони един към друг през ада на джунглите.

И оттук нататък потекоха главоломни приключения. От една страна ги заплашваха дивите зверове, от друга ги преследваха не по-малко дивите туземци, опасностите и спасенията следваха с поразителна бързина, а Юлика беше впила пръсти в плюша, с който бе облечен парапетът на ложата, наклонила се бе напред и не сваляше очи от екрана. Дионисий, седнал малко зад нея, я поглеждаше присмехулно от време на време и си мислеше, че жената има странен вкус, щом отново се вживява в тоя глупашки фарс. Все едно му беше всъщност, филмът забавляваше и него и той се канеше да разкаже на приятелите си утре, че го е гледал от ложата, и то със самата собственица на кино „Астра“.

А междувременно изпитанията на платното стигнаха своя връх. Последна пречка делеше Него и Нея, някакъв не много широк водоем, но тоя водоем пъкаше от крокодили. Двамата се виждаха, страстно простираха ръце и все пак на мъжа бе по-лесно, защото той беше пречукал вече своите врагове. Ужасни колебания изпитваше жената — по петите й търчаха диваците, от джунглата долитаха грозните им крясъци и за няколко мига тя трябваше да избере или зъбатите муцуни на крокодилите, или хищните ръце на преследвачите. „Крокодилите, крокодилите по-добре!“ — подсказа й провидението и за миг жената притисна сърцето си, завъртя се замаяна и се бухна във водата.

„А-ах!“ — простена Юлика и раздвижи ръце по парапета. Още по-чевръсто движеше ръце нещастната влюбена, плувайки към отсрещния бряг, но от тинестото дъно се отблъсна огромен крокодил и уверено тръгна да пресича пътя й. „Край, свърши трагедията“ — рече си Дионисий, ала сгреши, защото онзи на сушата се разтъпка, кой знае защо засука ръкавите на дрипавата си риза и с шампионски плонж разсече водата. И започна дълга надпревара между животното и човека, крокодилът въртеше опашка, мъжът пердашеше с ръце и крака и само на метър от прекрасната плът на любимата Той пресрещна зловещата уста. Тракнаха челюстите, но мъжът също не си поплюваше, сграби ги под лявата си мишница и в бясно кълбо крокодилът и любовникът се забъхтаха из водата…

Дионисий се беше поувлякъл в тоя върховен момент, едва чу как Юлика прошушна — „Божичко!“ — и в същия миг хладните й пръсти стиснаха здраво ръката му. И момчето се вдърви, сякаш го беше захапал крокодилът от екрана и всяко помръдване щеше да го завлече по-надълбоко в зъбатата паст. Пред погледа му се сменяха несвързани картинки, но Дионисий нито разбираше, нито искаше да разбере какво става във филма. Без да помръдне глава, той бавно изкриви очи към Юлика, двоумейки се дали жената се залови за него от вълнение и уплаха, или друга някаква беше работата…

За градската младеж в ония години стъмнените киносалони бяха естествено поле на всяко любовно начинание. Според неписаната конвенция на ухажването киното се явяваше задължителен елемент в сърдечния ритуал. Да поканиш момиче на кино, вече беше знак на признание, а да хванеш ръката му в полумрака и да допреш пламнала буза до неговата коса, означаваше, че и двамата сте подпечатали скрижала на вечната любов. През киното минаваше пряката пътека към душата на избраницата и Дионисий знаеше за съществуването на тая пътека, макар сам да не бе минавал по нея. Той предполагаше също, че птичи песни се носят по пътеката, че сладък ефир гали челото и розови облаци те пренасят като с криле над стръмнините и сега, след допира на Юлика, целият този цвъртеж, ефирът и облаците рукнаха и се завъртяха в главата му, но, от друга страна, Юлика съвсем не изглеждаше такова девойче, дето ще го водиш на кино, за да му пипнеш ръчичката, още повече че Дионисий бе вковал поглед в профила й и виждаше по него ужас и напрежение от любовния ад, който още трещеше на екрана.

Тя нито се извръщаше към момчето, нито отпускаше пръстите си и по никакъв друг начин не подсказваше като как да се приема постъпката й, докарвайки колебанието на Дионисий до отчаяние. Десницата му лежеше като цепеница на коляното, отгоре беше кацнала женската длан и момчето взе да съобразява, че ако си измъкне полечка ръката, ще обиди някак госпожица Антова, ако пък остане така, тя ще усети скритите му мисли, в които самият той се виждаше като вулгарен нахалник, наслаждаващ се потайно поради чуждата слабост. Положението ставаше нетърпимо, от пълното обездвижване гърбът го заболя и като си повтаряше тромаво: „Ще я успокоя! Ще я успокоя! Каква дивотия!“ — Дионисий се пресегна, потупа с лявата си ръка ръката на Юлика и чу как от пресъхналото му гърло глупаво се отрони: „Не се бой.“ „Няяма“, проточи „я“-то жената, без да го погледне, и тутакси пръстите й се гушнаха в неговите потни пръсти. И чак сега гимназистът Дионисий Ралев истински се уплаши.

Никакво удоволствие нямаше за него в тия минути, а само едно мъчение, и преди да светнат лампите, когато вече любовта в ада ликуваше, тя го пусна и се изправи.

— Хайде да преварим публиката — гальовно каза Юлика и тази простичка подкана звънна в момъка като сребърна камбанка.