Димитър Кирков
Любов в ада (3)

ІІІ

Стреснатият в дрямката си разпоредител остана да се кланя зад тях в коридора, а на стъргалото блъсканицата бе понамаляла, защото беше минал ученическият час, и Дионисий остро огледа улицата. Пред изхода клюмаше някакъв господин, позната градска физиономия, и щом ги видя, той подскокна към Юлика.

— Госпожице Антова, научих от Живка, че сте тук и ви чаках — жалостиво рече господинът и свали меката си шапка. Като пристъпяше по тротоара и принуждаваше човека да върви ребром до нея, Юлика сбръчка нос:

— Учудвате ме, Тодоринов. Толкова приказки следобеда…

— Но, Юлике, умолявам ви! — сниши глас оня, а Дионисий мрачно обърна глава, но наостри ушите си. — Юлике… като ви съпроводя сега, ще ви обясня пак. Не придиряйте на брата Тодора. Случайно е станало!

— Ох, напразен труд, Тодоринов! Уморена съм, разберете! Направо си лягам. — Юлика провлачваше гласните и късо, неохотно произнасяше останалите звукове, така че речта й получаваше една небрежна мелодичност и същевременно — когато се поудължеше повечко някой вокал — върху отделни думи падаха нелогични ударения. — В една посока сме със съседа — продължи тя и извърна лице към момчето. — Нали се прибираш вкъщи, Дионисий?

— Естествено! — някак заплашително рече той. — Ще те изпратя!

Господинът смаяно изгледа опърпания ученик, защото госпожица Антова не допускаше да й говорят на „ти“, нито сама си позволяваше такава близост с другите, и докато отвори уста и каже: „Утре заран…“, Юлика се вряза сред хората и Дионисий я последва.

„Тоя ще е брат на онова говедо! Един грош не плати за етикета мошеникът!“ — скришом се обърна назад момчето, но нищо не попита жената. Беше краят на октомври, мирис на пресен дим се хлъзгаше по склона на Хълма, новата луна се бе изтеглила нагоре и пуснала под себе си в безоблачното небе пълна шепа със звезди. Макар и светла, нощта бе многосенчеста и тия рехави сенки трептяха, незабележимо сменяха местата си, сякаш им беше омръзнало да си играят сами и сега лукаво се прокрадваха след двамата замислени спътника.

Още в подножието Дионисий бе опитал да заговори нещо за филма, но Юлика единствено въздъхна, като внимателно избираше къде да стъпи по калдъръмената улица, кръстосала ръце високо на гърдите си и обгърнала рамене. Движението по неравната стръмнина скриваше неловкото мълчание, а покрай жената и Дионисий долови хладината на есенната нощ. Той размърда плещи, за да се стопли, но вече не можеше да спре бяга на издайническите тръпки и пред дома на Антови едва се сдържаше да не се разтрепери. Стомахът го присви от глад и хем му се искаше да грабне багажа си и да тръгне, хем усещаше, че нещо стана с Юлика, че някаква празнина се появи в скорошното им познанство, която той бе длъжен да запълни.

Докато чакаше да отключи пътната врата, младежът гледаше в колебливата светлина загасналото й, бледо лице и изведнъж ясно почувства, че откакто госпожица Антова пусна ръката му, той не успява да задържи мисълта си на нищо друго, че всичко, което се случи след това — и срещата с господина, и няколкото разменени думи с жената, и всичките му усещания по пътя, са всъщност една празнина, нещо ненужно и несъществено, безсмислено разтягане на паузата между мига тогава и мига сега, когато трябваше да й пожелае най-сетне „лека нощ“.

Юлика обаче го изпревари.

— Рано застудя — каза тя и бутна едното крило на вратата. — Ела! Хвани се за мен!

Преди да хлътнат в тъмнината на двора, под стария разклонен бряст, Дионисий зърна тънката осмица на тялото й. Предишната уплаха и колебание лумнаха в него, още щом чу първия звук от гласа на Юлика, но заедно с тях и някак, независимо от тях, наедряваше една решителност да върви след нея, уловен за ръката й, пък каквото ще да става. И тая решителност не беше нито на плахите мисли, нито на смутените му чувства, а беше сякаш самостоятелна храброст на олекналото тяло, което изведнъж спря да трепери, премина под мрачния покров на бряста, изкачи петте стъпала до входната площадка и без да изпуска Юлика, стигна едно помещение на горния етаж, в което имаше кахлена печка, ниска маса и двойни дивани като долу, а на пода, близо до печката, бяха проснати две кожи от мечки, чиито препарирани глави зяпнаха насреща му. През цялото време тая сляпа решителност се редуваше с боязливото стеснение, като че играеха на прескочикобила и взаимно определяха пътя си — едното се сгърбваше и присвиваше глава, другото излиташе високо през него, после и то се снишаваше, за да подпре и изхвърли над себе си първото, и това мъчително за Дионисий непостоянство вървеше пряко волята му напред, в своята си посока, без той да може да го овладее.

Когато Юлика каза, че няма да буди Живка, а сама ще приготви сандвичи, когато му предложи коняка и наля чашите, когато запали свещите, угаси електричеството и седна до него на двойния диван, той се свиваше от неувереност — какво да прави и да говори нататък? — и от страх, че ей сега ще сгреши нещо непоправимо. Същото беше и в мига, когато ухото й се изплъзна изпод устните му и чу, че е твърде дързък, и по-късно, когато тя каза зад гърба му — „Не се обръщай, глупчо!“, а в същия момент един от илиците на ризата му заяде и той усети как копчето отхвръкна в тъмнината, и далеч след полунощ, когато станаха от мечите кожи и докато се местеха в нейната спалня. Но тия кратки болезнени сепвания вече се бяха опрели на мускулестия гръб на неговата решителност, а гърбът се изправяше рязко като пружина, отмяташе от себе си колебанието и тогава Дионисий възбудено следеше как жената минава през стаята, жадно поглъщаше разлятата зеница, докато чукаха чашите, стремително се накланяше към Юлика и непохватно я прегръщаше през раменете. Тогава по бедрата на момчето плъзваха топли и разслабващи струи и всички членове на тялото му се задвижваха в удивителна съгласуваност, без каквито и да е мисли, съображения и предвиждания, и независимо че не бяха придобили още никакъв свой опит. Тогава на сдържаните в началото ласки на Юлика тялото на младежа отвръщаше с енергия, чиито връхчета той ясно бе долавял, но никога не беше подозирал действителната й мощ, и тая енергия изтриваше буквално всичко в него, оставайки само тя единствена като нещо, което трябва да съществува и има смисъл да съществува. Тогава нищо повече не можеше да се разчлени и да се възприеме само за себе си, а всичко — и нежно откликващото тяло до него, и собственото му тяло, защото за момчето в ония минути това беше целият свят, — всичко се стапяше и се превръщаше в единосъщна топла магма, неделима и всепроникваща, която едновременно се изливаше и се вливаше в себе си, и това свръхразумно движение единствено имаше правото на безкрайност.

Блаженото движение обаче не беше безкрайно. Онова единосъщно вещество, което инстинктът усещаше така, сякаш то бе изпълнило някакъв вечен океан, бързо изтичаше и дъното на океана се озъбваше пред младежа. Дионисий лежеше отмалял и раздвоен, чувстваше допира на чуждата кожа и лек гъдел от косите на Юлика, докато океанът пак започваше да прелива, двамата пак се разтваряха без остатък в него, зашеметени от своята неочаквана страст, и така океанът се пълни и изпразва няколко пъти, докато призори госпожица Антова и ученикът Ралев заспаха прегърнати.

Пръв се събуди Дионисий от тропане на вратата, напълно изтрезнял от страстта и ужасѐн. Преди да помръдне, дръжката безшумно се задвижи, някой понатисна отвън и се чу пресипнал подмазващ се глас:

— Ку-ку! Юлии!

И веднага мъжът оттатък забърника в бравата, ключът се изхлузи и звънна на паркета, а в тесния процеп се показа върхът на бомбе, зад което човекът криеше лицето си.

— Ку-ку! — игриво повтори той, без да сваля шапката и разтваряйки все повече вратата, а Дионисий стремглаво се мушна под завивката.

— Кой?! — Юлика сънено скочи в леглото и мургавата й гърда перна момчето по носа. — Милетко! Как смееш?!

В същия миг вратата се затръшна и отвън припряно заскърца ортопедичната обувка на Милетко Антов. Самата Юлика беше объркана от нахълтването на брат й, а Дионисий светкавично премяташе купчината дрехи, намъкваше ги как да е и не чуваше ни дума от успокоенията на жената. За секунда погледът му падна върху часовника на тоалетката — минаваше десет и половина, значи бе започнал третият час, по психология, в който щяха да го изпитват за адаптацията. В бързината той едва изрече: „Довиждане…“, забравил за статива и кутията си, изхвръкна от стаята, литна по стълбището надолу и връхлетя в първата врата, която му се стори изход на къщата. Тя обаче го вкара във вчерашния хол — сред него сега се бе разположил Милетко. „Мигар…“ — зина братът на Юлика и понечи да стане, а Дионисий нелепо пробъбри: „Добрутро…“, и тутакси се хвърли към друга една врата, помитайки подноса на слугинята, която тъкмо се гласеше да внесе закуската на своя господар. Сподирен от дрънченето на съдове, младежът най-сетне напипа спасителния излаз, сурна се по петте стъпала и притича през двора.

Цял ден щеше да има той на разположение, за да преживява отново и посещението си в кино „Астра“, и нощта, и пъзливото си бягство заранта, цял ден щеше да бъде свободен да се адаптира към неочакваното събитие в своя живот и ту да застива в блажено доволство от себе си, ту малодушно да пламва от срам, да слуша мъмренето на класния заради невъзможното закъснение, да дреме в бащината си къщурка и после да скита самотен по Хълма, целият бистър есенен ден лежеше отпреде му, за да го мъчи с видения и сурови съвети, докато на смрачаване Дионисий не се потътрузи по уличката на Антови и докато Живка — убита да дебне от пристройката край вратата — не го пресрещна и не съобщи, че госпожица Юлика го вика при себе си…