Димитър Кирков
Любов в ада (35)

IX

Когато се върнаха в хола, Милетко се почувства изтощен, отпиваше от кафето, пафкаше цигарката, а Дионисий и Юлика заговориха за плаката на киното. Той не ги слушаше, тихичко в себе си продължаваше да се любува на въображаемия спектакъл, но изведнъж… изведнъж откри малка пукнатинка.

— Фанто — тревожно рече братът Антов, — пропуснато е нящо!

Върху лицето на сеньора изникна красноречив въпрос.

— Щукна ми — нови сили се надигнаха в Милетко с новата идея, — че големите циркове преди задължително са представяли я пантомима, я феерия някоя. Или по-модерно — картини от живота на народите. Нали сме век на науката и образованието! Иначе къде ще види публиката туй африканско село, ескимоско иглу, индианците от прериите или австралийски аборигени? На кино, да речем, ама друго си е на живо! И показва се примерно Африка. Колиби от палмови листа, баобаб насред манежа, излизат ония ми ти татуирани негри с тамтамите и копията си — че танци, че лов на лъвове, точ в точ, както си е в действителност. Хем забавно, хем поучително! Дава се значи нагледен урок по география и тая наука там…

— Етнография — подсказа Дионисий.

— Тъй! Етнография. Е? Че ти с твоя цирк няма все тук да седиш. Ще свърши войната, ще тръгнеш по света… Абе защо да не се покаже нещо от нашия живот, от нашето село? Нали викаш, че в Америка не знаят где е туй България. Нека видят, нека се поучат, че народ има тука и живота си живее! А?

Приел непроницаем израз, Фанто Фанучи мълчеше.

— Днеска се връщам от село. Картини, картини — колкото щеш! — посочи Милетко челото си.

— Ах, това диво Самунджи! Просташко е, Миле — възнегодува Юлика, но брат й не се предаде:

— Абе едно е да го гледаш отблизо, друго е да го извадиш на манежа. Ще има да се пулят чужденците, няма да си стискат кесиите за представлението. Национален цирк — национална програма! Какво да вземем, каква картинка да вземем? — зарови се той в пъстрите си впечатления от селото. — Ами да! Разбира се! Колене на прасе! Голям празник става, цяло село може да се завърти край прасето. Напрежение и веселие — есенция на народния живот!

— Ооо…

— Чакай, чакай! — Милетко не се остави да го прекъсне сестра му. — Знаеш ли каква феерия ще направим — и екзотика, и зрелище! Селска къща значи, двор, кочина, събират се колачите, жени и деца за сеир, квик до небето, блясват ножовете, предава богу дух прасето и веднага се друсва едно мъжко хоро около трупа… Така! После пърлене, стържене — през жаравата от пърленето може да мине нестинарка, гайда писва, бъклица се вдига, на малчуганите им режат от препеченото ушенце да не им стане нящо… Ех, майка му мечка! И песни, и етнография, и натурални изпълнители ще ти намеря, Фанто! Цочо, Цочо например, нашият хазаин! Обича Цочо такива работи, хем и парици ще спечели… Пък през антракта в бюфета на цирка ще се продават свински специалитети, нашенски — кървавица, ако щеш, бабек, луканка — да разберат и накрай света за какво се е колило туй прасе!

— Милетко — вмеси се скептичният Дионисий, — то какво ще излезе? Ако всяка вечер се коли по едно прасе, в тоя цирк свинарник трябва да има. Може ли образцов цирк — и свинарник?

— Ха̀! — незабавно бе отбито възражението. — Защо да се коли?! Може да се дресира едно прасе. На теб известно ли ти е, че прасето е най-интелигентното животно? Дурови все прасета дресират. Като му дадеш знак — квичи, втори знак — прави се на умряло. Пък Цочо ще дупне мехур с червена вода — все едно кръв.

— Ами пърленето? Ами препеченото ушенце? — злорадо попита Дионисий.

— Че и да се коли бе! — измъкна се пак Милетко. — Ти не бери грижа, има кой да го изяде — и артистите, и на Фанто тигрите. И Дженифер ще се облажи…

— Загрява — проговори сеньорът и кривна глава към Дионисий. — Прасе — не!

Преди Милетко да отвърне нещо на тоя ненадеен отпор, Фанучи вдигна нагоре показалеца си и допълни:

— Но…

И само по голия пръст почитателят му отгатна, че ако Фанто е против сценката „Колене на прасе“, това не означава, че той изобщо отхвърля картинките от народния живот, ала трябва да се помисли за феерия по-изискана и богата на събития, и вероятно — по-достъпна в техническо отношение.

— Тъй да бъде бе, Фанто. Добре де… Чакай, чакай да си спомня — замая се какво друго да избере Милетко от селския си опит, но не се колеба дълго, за половин минутка само тръсна новото предложение: — Селска сватба! Селска сватба — и нищо друго! Чудничко! — разтърка от радост той коравите си пестници. — От сгледата почваме значи, после годявка — тътрят се и се пазарят стари сватове; момци, моми — шарени сукмани всякакви; песен се пее за извеждане на булката — с майка се прощава тя и сълзи лее за стар тейко; пък момъка го бричат седем бербери; тъпани, кавали — хора̀ се вият и пищов гърми; младоженецът чекне една котка — ей така, на две я къса, че да изплаши с лют нрав младата си невяста, а кумът рипа ръченик с жив петел в ръката… Цоча ще вземем за кум, пак Цоча — съвсем натурален тип е, дяволът му! Нали, сестричке?! После какво? Какво следва?… — Милетко нетърпеливо завъртя очи, очаквайки да му подскажат, и като съгледа Юлика и Дионисий един до друг на дивана, за миг му мина през ума, че двамата чудничко могат изигра ролята на младоженците — хем млади и хубави, хем опит имат, но капка благоразумие го възпря да каже гласно хрумването си. Доще време, ще видим, помисли той и колебливо продума: — Май че таковата… блага ракия се пие… И така нататък…

— Престани! — Юлика се бе изчервила и рязко отметна коса назад. — Не ми се слушат селски дивотии!

— После следва да покажете със сеньор Фанучи Чирпанското земетресение — ядно се изправи Дионисий.

Наставаха и другите, но преди да се разпръснат по стаите, Юлика подхвърли да видят Дженифер, да не би зле да й се е отразила храната. И, няма как, Живка и Дионисий — с досада, останалите — охотно, влязоха в гимнастическия салон. Като заобиколиха сандъка, Фанто Фанучи пипна вцепенената си възпитаничка по корема и каза нещо сърдито и двусрично на Милетко.

— Живке — веднага разтълкува той посланието, — утре заран, щом станеш, да стоплиш вода, тъй — повечко. Хладка да е, като за бебе, че Дженифер е за къпане. И голямото корито да приготвиш. Че без вода животинчето съвсем го хваща съклет. Ама да не я изкъпеш ти! Забранявам ти да я докосваш!

„Господ да го убие тоя крокодил!“ — прокле в себе си Живка, но рече:

— Притрябвало ми е.

А Юлика донякъде се беше овладяла. Без да ще, брат й я засегна на болно място, припомняйки й нейната венчавка, нейната — представете си! — селска сватба. Убедена бе — от Самунджи черпеше материал той за бръщолевенето си, украсено тук-там с подробности, чути от селяните. Юлика всъщност не знаеше дали и Милетко не се бе помъкнал в онова горчиво утро заедно с Цочо да пие блага ракия. Какъв срам! За блага ракия ще й намеква на нея! Която бе жертва, която бе опозорена и унизена… Феерия! О, Боже!

Тя не се учудваше на грубостта на брат си, но същевременно не можеше да не признае, че с нетактичното си прямодушие той докосна истината. Да, Юлика чувстваше вече, че нейната сватба бе жалко и смешно приключение, евтино зрелище за Самунджи, като номер в пошъл цирк беше то, само че на Милетко номерът му харесваше, а на нея категорично не й харесваше. Като си спомнеше още пресните подробности, тя хапеше устни от срам и не пестеше укорите към себе си, че бе допуснала да я подведат и въвлекат в позора.

И тук брат й не беше виновен, напротив. Ако се беше посъветвала поне веднъж с него, може би щеше да я спре, защото Юлика забеляза — когато дойде той в попската къща, бе смутен и малко недоволен. Доволен тогава беше Дионисий — и той, той всъщност е виновен! Той се възползва от слабостта й и предложи да се венчаят тогава, той после прие Цочо да им бъде кум, той я подбутваше да се съгласява с мизерните обичаи, които селяните й натрапваха, за да я разиграват като маймуна. Сега Юлика не се съмняваше, че и Дионисий е наблюдавал с хладна отчужденост как я правят на маймуна, защото се бе оказало — сам той си беше признал! — че откакто го допусна при себе си, винаги я е наблюдавал отчуждено и неискрено…

Тогава, непосредствено след сватбеното тържество, емоционалните импулси на Юлика Антова се бяха изтощили и не обгледаха докрай събитието. Неизвестно бе какви подтици в каква посока можеха да поведат тия нейни емоционални импулси, но до обеда на следващия ден те си свършиха работата и брачната шумотевица получи окончателна оценка. Сдържано казано, тя бе отрицателна — собствената сватба на Юлика зае достойно място сред другите й неприятни преживявания в село Самунджи. Безспорна връзка с тая оценка имаше нощната изповед на Дионисий, но Юлика не желаеше да анализира дали изповедта е причина за мрачния характер на оценката, или отношението към самата сватба засилваше противния смисъл на Дионисиевото признание. Подобна диалектика не й беше нужна, защото резултатът бе налице — и сватбата, и обяснението на младия й съпруг бяха еднакво отвратителни, или по-точно, изповедта на Дионисий бе елемент сред всичките гадости в Самунджи, но елемент особен, увенчаващ тия гадости.

За съжаление така се случи, мислеше Юлика, че тяхната първа брачна нощ се превърна в последна нощ на любовта им. Уморила ли се беше от свободата си да обича, твърде делнично ли стана всичко и дали разочарованието от Дионисий не се бе натрупвало незабележимо, тя не искаше да знае, защото знаеше сърцето си, а то бе обидено и незадоволено. Днес следобед, докато прелистваше книжа в малкия си кабинет в киното, изведнъж й се стори, че просто нищо не я свързва с Дионисий, че не е имало венчавка в Самунджи — било е сън, кошмар, някаква измислица, в която тя не би могла наистина да участва. А и кой всъщност я познаваше в Самунджи, кой щеше да докаже, че всичко не е било игра, дръзка шега на свободни хора? Нима Цочо бе достоверен свидетел за нея, нима онзи къс хартия, подписан от поп Танас, и беше ли в действителност свещеник той, а не див колач на прасета?

Илюзията я увлече, даде кратък отдих на душата й, но все пак фактът си оставаше факт — ако любовта бе умряла, бракът беше несъмнен. Само че емоционалните импулси на Юлика не бяха открили нови приемливи основи на тоя брак, които да я успокоят, и сега тя стихийно се бе насочила към едно временно държание — да изпълнява напълно съпружеските си задължения, да не нагрубява Дионисий, но да дозира и охлажда всичките си чувства, докато може би свикнат, докато съжителството им укрепне на мястото на мъртвата любов, както бе ставало с много познати на Юлика…

Ето защо, като се качиха в спалнята, на нея не й се приказваше излишно. Съблече се, метна хавлията и влезе в банята, мислейки, че Дионисий веднага ще заспи. Когато се върна обаче, лампата светеше, той я чакаше, подпрян на възглавниците, и сам почна:

— Какъв е тоя Фанучи? — попита с изтънял нервен глас. — Като крадец влиза в къщата — проверява стаята си, крокодила. Ей така се изтърсва в хола — ни поздрав, ни обяснение. Вероятно Милетко му е дал ключ! Защо изобщо го е прибрал?! Не разбирам!…

— Ах, ето какво било! — с премерена хапливост рече Юлика и седна пред тоалетката си. — Забравяш може би, че Милетко ми е брат и че има права в този дом.

— Не оспорвам — огъна се Дионисий. — Но ти сама си казвала, че иска юзда понякога…

— Юзда?! Каниш се да му ставаш попечител? Оо, много бързаш! Значи ти можеш да каниш Цочо, чух те днес, а той не бива да приема гости?

— Поканих го… от учтивост. И то да се отбие, не да живее тук. Освен това Цочо ни е кум.

— Ах, стига! — Юлика припряно разплескваше крема по лицето си. — Сеньор Фанучи е артист! С Цочо ще го сравняваш…

— Ха-ха! — насилено се засмя Дионисий. — Вярваш ли?! Изгонили са го от цирка и сега се чуди къде точно да си забива ножовете.

— Завистта ме отвращава! Особено между хора на изкуството. — Юлика се въздържа да каже по-остри думи, макар че и така болезнено бодна съпруга си.

— Добре — рече след малко той. — Да живее…

— Това вече брат ми го е решил.

Дионисий бе забелязал, че тая вечер Юлика кокетничеше с Фанто Фанучи, но не дръзна да я упрекне направо — странна му изглеждаше тя напоследък, а на всичко отгоре се чувстваше гузен пред нея. Той замълча, наблюдавайки я крадешком в огледалото, и простодушно помисли: „Показвам недоволство от брат й — предизвиквам я да бъде зла. Ето че я разстроих. Ако пък й кажа… Отново се налага да крия.“

Въпросът беше, че днес Дионисий сам потърси Милка Сърцайова.

Той излезе, за да се срещне със своя колега и съгражданин Кръстьо Ласков, същия онзи студент, чиято картина професорът бе харесал на последното събеседване. Бяха си разменили адресите и лесно го откри, поприказваха си, Дионисий разправи патилата си през бомбардировката, Ласков съобщи, че всякакви учебни занимания в столицата са прекратени, в Академията също, но че двамата ще трябва да отидат там, да потърсят професора си и ако не го намерят у тях, да влязат в дирите му — къде се е евакуирал, да го посетят, както ги е поканил, та поне насока да им даде за самоподготовката, докато се възстановят занятията. Двамата се уговориха да заминат в най-скоро време, после излязоха да теглят два тегела по главната улица и влязоха в сладкарница „Монблан“.

— Ще черпя една боза на първо време — рече Дионисий. — С мен станаха и други промени — ожених се.

— Невероятно! — облещи се Ласков. — Не даваше такива данни!

Дионисий сви презрително рамене.

— Не си ли избързал? Няма ли да ти пречи на следването?

— Защо? Даже ще помогне — намръщи се Дионисий.

— Кое е момичето?

— Ще те запозная. Юлика се казва. Юлика Антова…

— Фюю! — подсвирна от удивление Ласков. — Твоята работа голяма…

— Ами! — отрече Дионисий. — Отдавна се познаваме.

— Аха, аха… Сега се сещам на кого ми приличаше портретът. Нали?

— Нали — кисело отвърна младоженецът.

— Е, в такъв случай те разбирам… — с неприятно за Дионисий снизхождение каза Ласков, сякаш му опрощаваше сторен грях.

Разделиха се малко сковано — на Дионисий изведнъж стана ясно, че тепърва ще се налага да обяснява защо и как се е оженил, особено на хора, които познаваха Юлика. Обясненията щяха да приличат на оправдания… И какво имаше предвид Ласков, какво бе разбрал? Дали причината за спора му с професора, или предполагаше корист в женитбата, но го извиняваше? Не посмя да попита. Уточнението предполагаше унижение, рискуваше да предизвика обида.

Той замислено крачеше по стръмните улички на Хълма и краката сами го отведоха до мястото, където беше бащината му къща. Купчините пръст се бяха слегнали, снеговете и дъждовете — подронили ръбовете на ямата, нямаше и следа братя Тодоринови да са започвали строеж. Той се поразходи наоколо, подритвайки счупени керемиди, и като стигна рухналата ограда на леля си Милка, мина по камъните в двора й. Повика тихичко, потропа — пердетата останаха спуснати, къщата мълчеше. Дионисий запали цигара и безсмислено се застоя. „Защо вися?“ — попита се той, но продължи унило да чака и вече беше хвърлил угарката, когато щракна резе и от пролуката предпазливо надникна Милка.

— Ти ли си? Усетих, таи се някой в двора — равнодушно каза тя, сякаш сутринта се бяха виждали.

— Чуках — уточни Дионисий. — Как живееш?

— Болна съм. — Милка стоеше зад прага, държейки вратата полуотворена. — Корем ще ме изяде. Бях полегнала.

— Лекуваш ли се?

Жената изкриви уста като за нещо досадно и безнадеждно. Откакто не се бяха срещали, тя бе отслабнала и очебийно застаряла.

— Няма ли да ме поканиш? — попита Дионисий.

— Не — вяло каза Милка. — Болна съм.

Той се сконфузи, пак извади цигара и рече:

— И аз пострадах. От взривна вълна. Лежах в болница.

Ни звук на съчувствие или поне на любопитство не излезе от Милка, тя мълчеше отнесено, спуснала угаснали очи в земята.

„Не чу“ — прецени Дионисий и повтори:

— И аз пострадах. От взривна вълна. В болница лежах.

— Нали си студент? — обади се тоя път тя.

— Бомбите не подбират — опита да се пошегува младежът. — Там стана. В София.

— Видях белега. На челото.

Разговорът замря, но Милка не помръдна да се прибере, като че чакаше да чуе нещо, което да я извади от тежката апатия. И Дионисий беше любопитен как ще се отнесе тя към новината — като Ласков ли ще го заподозре, или ще се зарадва.

— И друго стана — поде той. — Ожених се.

Милка само отмести поглед и се загърна в шала си.

— За Юлика Антова! Няма ли да кажеш нещо? — нетърпеливо допълни Дионисий.

— Нищо няма да кажа — все така безжизнено отвърна жената.

Той не показа, че се е огорчил, преглътна безчувствието й, съжали я, не е добре тя, рече си, като го боли човек, нищо друго не го интересува, и смени темата:

— Кажи какво да ти помогна? Не се стеснявай! Кажи! Имаш нужда!

— От нищо нямам нужда — вяло продума жената. — Ще си легна. Върви си сега.

И Дионисий вече бе тръгнал към срутената ограда, когато го застигна изнемощелият й глас:

— Като ти потрябвам, ела. Не се бой.

Той й махна и излезе на улицата с натежало сърце. Милка нямаше да му трябва, на самата нея й трябваше помощ. Ще идвам, мислеше Дионисий, каквото и да казва Юлика. Ако се наложи, ще взимам храна от гостилница, доктор ще й доведа, лекарства ще купувам. Дано не се залежи… Че тя може и да умре, без никой да я усети, може да вампиряса в самотията си. И Юли ще разбере — горда е тя, но е милосърдна. Още тая вечер ще говоря с нея…

Ала в началото на същата вечер Дионисий бе лишен от възможност, а преди да си легнат, вече бе лишен и от кураж да заговори със съпругата си за Милка Сърцайова.