Димитър Кирков
Любов в ада (11)

XI

Иначе любовният бит на двамата беше прост и еднообразен. Впрочем за странични хора всекидневието на споделената любов винаги изглежда просто и еднообразно, защото тия хора или са забравили, или не са изпитвали колко неповторимо е всяко докосване на влюбените, какви вълшебни светове разкрива всяко тяхно съзерцание, каква неподозирана магия извършва баналната на вид ласка. Тук всеки миг е нов, тук повторението е непознато и може би тъкмо във външното еднообразие любовта достига своята пълнота, защото за нея не съществуват други събития, освен самата тя.

Да вземем само пристигането на Дионисий. Понякога се случваше Юлика да го посрещне и на входната врата, но по-често го изчакваше в хола на горния етаж. Познаваше го по звъненето. Даже миг преди да трепне езичето на камбанката, трепваше нейното сърце и я тласкаше да се спусне по стълбището, но тя овладяваше порива си и тая минута, докато Дионисий сваляше долу шинела си и продумваше нещо неясно на Живка, докато дървените стъпала проскърцваха, тая обикновена минута Юлика успяваше да разтегне до предела й и в миниатюрната частичка време да вмести време достатъчно, за да се роди отново в душата й целият свят. През тая минута Юлика се изтръгваше от лепкавата материя на своето сутрешно очакване, гласовете възвръщаха звучността си и движенията — своята определеност, въздухът се избистряше и животът зашумяваше, както в своето праначало.

Обикновено в началото той беше леко скован и не успяваше да забележи тънката бледнина под ружа по страните на Юлика. Тя го чакаше права, опряна в гърба на фотьойла, а младежът приближаваше напористо и обгръщаше ръката й със своите студени и малко влажни от мъглата длани. Със сладостно усилие Юлика задържаше ответната ласка, която напираше да избухне, и само погалваше бузата му или плъзгаше пръсти по неговото рамо, сякаш досега бе размисляла за друго и гостът я изненадваше с нетърпението си. За мигновение двамата се разминаваха като комети, чиито силови полета се засичаха и откъсваха, а кометите продължаваха по своите си орбити, но вече беше очевидно, че тия орбити все повече ще се скъсяват, че силовите полета неизбежно ще се сближават и в скоро време ще предизвикат взривното сливане. А Дионисий побързваше да седне на дивана, за да прикрие ъгловатите си движения. След малко те щяха да се поизгладят, но преди това искаха покой и отпускане. Юлика също присядаше на ъгъл до масичката и неизменно питаше:

— Как си днес?

Дионисий въздишаше с отегчение, защото веднага си представяше гимназията, но весело започваше да разказва какво се е случило през деня. Отиваше му да се смее, изобщо всяка мимика на лицето му минаваше най-напред през усмивката. Юлика го гледаше малко косо отстрани и механично отваряше пирографираната кутия за цигари, побутвайки я към младежа. Той палеше, поднасяше огънчето и на нея, и докато издишваше дима и приказваше, докосваше я с някакви бегли и сякаш случайни движения, които все пак накъсваха думите с едва забележими паузи, кометите летяха една към друга, допирът ставаше по-продължителен и ученическият разказ секваше недоизречен — и ненужен, какъвто си беше от началото, а двете неизгасени цигари оставаха да тлеят самотно в пепелника, докато жената и младежът жадно притискаха телата си и се целуваха без дъх. С пресъхнала уста, подивял от възбуда, Дионисий в ни един случай нямаше силата да се откъсне пръв от обятията й, винаги Юлика се опомняше и гъвкаво се отдръпваше, положила длани на гърдите му.

— Полудял си! — казваше на пресекулки тя. — Нетърпеливец! Не прегладня ли?

За нея отдръпването също беше мъчително, но в усилието имаше и наслада, прекъсването някак подсказваше, че пред тях има много време и много възможности.

— Не искам да ям… Ела! — с гъгнив глас отвръщаше Дионисий и тъй като Юлика вече се беше изправила и подреждаше косите си, той посягаше към някоя от угарките, ако не беше изгаснала.

Никотинът бавничко го успокояваше, ясно беше, че е време за обед, че Милетко и Живка ги чакат долу, момчето усещаше глада, който го притесняваше от часове, и покорно тръгваше след Юлика към трапезарията.

А трапезата в дома на Антови беше необичайно богата за тая гладна по света година. Юлика се бе разпоредила пред Живка да не се пестят пари, да се търсят продукти, ако ще на черна борса, но всичко да остане изискано, както си е било. От своя страна, Живка не стоеше със скръстени ръце, имаше си изпитани снабдители от години — и градски търговци, и заможни стопани от селата. Килерът и мазето не оставаха празни, а Живка никога не се посрамваше в готвенето. Всеки ден на масата се слагаше супа и предястие, салата, топла гозба и десерт. На обед вино не се пиеше, а само сокове и сиропи, но това не пречеше на настроението. Четиримата се хранеха заедно, Живка честичко ставаше да принася блюдата, а Юлика сипваше и допълваше чиниите. Говореше се малко, ядеше се сито. Единствена госпожицата правеше изключение, деликатно докосваше супата и готвеното, плодове и компоти предпочиташе. Милетко гълташе, запотен и наежен, Живка дълго дъвчеше залъците със страдалчески вид на плоската си физиономия, а Дионисий кротко и старателно довършваше всичко, сложено пред него.

Пръв свършваше Милетко и неспокойно почваше да мачка топчици хляб, пушеше му се, а Юлика не търпеше дим, докато се храни. Я елате оттатък да си поприказваме на спокойствие, казваше той и се запътваше към хола, Живка също ставаше да вдига чиниите и за момент госпожица Антова и Дионисий оставаха сами. С пълен стомах на него трапезата му изглеждаше по-различна. Преди да седне, долавяше някаква ритуалност в обеда — затваряше се близкият кръг като във всяко добро семейство. Колосаните кърпи, прозвънването на приборите от алпака, парата от супника и леко затоплените чинии обещаваха малък празник, но за него всичко свършваше с еднообразно преяждане и сега вече изстиналите блюда и огризките му бяха неприятни. Леност се стичаше в краката му и докато разговаряше вяло с Юлика, си мислеше, че е добре да се поразходят. Понякога наистина излизаха, отиваха до киното, където Юлика за минути свършваше деловата си работа, после пресичаха градската градина и по околни улици се връщаха на Хълма. По-често обаче на Юлика не й се разхождаше. Тя приближаваше прозореца, колебливо се взираше навън и казваше, че е студено или че вали, и като се усмихваше разсеяно, питаше:

— Ще работиш ли днес?

Дионисий нямаше нужда да го подканят. Ако беше хапнал надве-натри, както беше свикнал, веднага би се хванал за палитрата, а въпросът на Юлика малко го дразнеше.

— Да поседнем при Милетко — предлагаше той и тримата заедно пиеха кафе.

Започваха случайни приказки, Дионисий отново подхващаше разказа си, който бе прекъснал горе при Юлика, Милетко го избиваше на спомени, като за всяка дума търсеше потвърждение от сестра си и тя се намесваше, неволно бъркайки случилото се със сцени от отдавна гледани филми. Макар и с периферното си зрение, Дионисий не изпускаше ни едно нейно движение, както беше и горе, и после на масата. Без да се обръща към него, тя усещаше настойчивите му погледи с всяка част от своето тяло, сякаш нещо материално се плъзгаше по кожата й и проникваше през нея. Ако срещнеха очи, Дионисий трепваше, може би от изненада, че е забелязан, и Юлика късо се усмихваше, като нормалната й зеница блясваше с весело насърчение, а от продълговатата се лееше меланхолна отдаденост. Взаимното следене не прекъсваше нито за миг, докато бяха заедно, то бе по-силно от разменяните думи, от наложените поради необходимостта движения, от целия видим за другите живот с неговите потребни реакции, оценки и жестове. Отдавна действителните интереси на двамата бяха пробили външния пласт на този живот и под него те като че търсеха друга своя същност — не оная, предназначена за всички, взираха се в загадките на глъбините си и чезнеха там.

Това прикрито съзерцание възбуждане у Дионисий и желанието му да я рисува. Ако Милетко не се сещаше да върви по своите работи, младежът ставаше да се разтъпче из хола и Юлика безпогрешно отгатваше настроението му. Качваха се на горния етаж. Тук, освен хола и спалнята на Юлика, а също оная гостна, която бе изчезнала заради гимнастическия салон, имаше още две стаи. Преди едната беше нещо като кабинет на Юлика, там държеше тя модните и филмовите си журнали, а сега я бяха пригодили за ателие на Дионисий. В следобедните часове двамата се усамотяваха в ателието. Още сутринта Христофор бе запалил кахлените печки и до среднощ из просторната къща щеше да се задържи равномерна мека топлина.

Младият художник бе направил стотици графични портрети на Юлика. Рисуваше я цялата, рисуваше главата й, безброй пъти бе скицирал всеки детайл и всяка връзка на елементите. Ухото и прехода му към бузата, носа и преливката към челото, брадичката и нежното й съотношение с шията — и после извивката към рамото, и профила на косите й, и деликатната издълженост на очите към слепоочията, и дори отделното око с неповторимия ъгъл на клепката и мястото му в релефа между скулата и надочната кост. Всичко това Дионисий упражняваше ненаситно и в много случаи бе постигнал съвършенство на линията. Щом усетеше молив в ръката си, той автоматично подхващаше все тоя сюжет. Не само скицниците, но и полетата на ученическите му тетрадки бяха изпълнени с къдрици, с част от ноздра, със сгъвка на лакът и с много още наглед безлични елементи от човешкото тяло, в които обаче опитният наблюдател веднага би узнал Юлика. Гледните точки се променяха, елементите изпълваха целостта на образа, от неподвижното изображение се раждаше възможното движение — и в крехката повърхност на гърба, и в свободната изпъкналост на гърдите, и в грациозната съразмерност на ръцете и нозете.

Приликата беше удивителна! Юлика често надничаше в блока на Дионисий, докато той скицира нейния образ, и всеки път се изумяваше от точността, с която ликът й изниква отново под въглена или молива. Младият художник обаче не беше доволен от своето изкуство и за нищо на света не искаше да спре дотук. Това не бе евтино кокетство, възторзите на госпожица Антова не го успокояваха, той или се усмихваше жално, или раздразнено се чумереше, а понякога — за ужас на Юлика! — изведнъж скъсваше скицата. Ала след малко — за удоволствие на любимата — създаваше нова и още по-вярна на оригинала. Китката му се движеше привично и бързо, моливът тутакси улавяше пропорциите и перспективата и все пак липсваше онова зрънце светлина, което отначалото се привиждаше на Дионисий и което въображението му поставяше на първо място. Неговото излъчване трябваше да се разстеле над повърхността на рисунката, трябваше да обгърне всичко и най-напред да стигне до очите на наблюдаващия. Тогава, през тая лупа от кристална светлина, линиите на изображението щяха да изглеждат различни. Надмогнали тежестта на телесното! Такава беше целта на младия художник и макар че тая цел засега му убягваше, той нямаше намерение да се предава.

Щом Юлика купи новите принадлежности за рисуване, между които пълен набор маслени бои, четки и платна, Дионисий започна едновременно два нейни портрета. Докато чичо Йона беше жив и можеше да се плаща, момчето вземаше частни уроци от гимназиалния си учител по рисуване и тоя човек го бе въвел донякъде в техниката на живописта. Сега Дионисий сам налучкваше по-нататъшния път, интуицията на таланта му запълваше празнините на познанието и само опитно око можеше да забележи усилията на самоучението и малките наивни грешки. Единият портрет фиксираше Юлика до кръста, другият я показваше цялата, небрежно отпусната на кожената софа в бившия й кабинет.

В следобедните часове Дионисий работеше обикновено над тия портрети. Плавно и ненатрапчиво Юлика заемаше своето място, той сваляше платното, с което загръщаше статива, и започваше да се съсредоточава. Мазките от предишния сеанс сега му изглеждаха несъответни, прекъсната му се струваше нишката на продължението и Дионисий внимателно диреше ония багри и линии, които позволяваха да се влее отново в картината. В началото той не вдигаше глава към модела си, остъргваше нещо, композираше боите върху палитрата, от време на време се затаяваше зад триножника и доста време очите му оставаха скрити за Юлика. А тя мълчаливо го следеше и не изпитваше досада от еднообразната си поза. Без да бяха говорили, жената долавяше, че насреща й започва някакво преобразяване, някакво неподвластно й отдалечаване на познатия Дионисий.

Най-после той я поглеждаше хладно и отчуждено. Емоционалният усет на Юлика й подсказваше, че вече е настъпил моментът на крайното им отдалечаване, който траеше може би час, може би двайсетина минути, тя не се сещаше за времето, защото в глъбините си почваше да се съпротивлява на хладината и отчуждението. Инстинктът й шушнеше, че сега тя не е онова, което беше преди малко за любимия и което трябваше да бъде, че се е превърнала просто в предмет за рисуване, в безличен обект, наблюдаван остро и някак враждебно от Дионисий. На госпожица Антова беше приятно да мисли и разговаря за неговото изкуство, но тя долавяше нещо заплашително в броените минути, докато Дионисий извършваше самия акт на рисуването. Тя усещаше, че е чужда на тоя акт, че художникът рязко се отдръпва от нея, забравяйки сякаш всичко, което ги свързваше вече в живота.

А животът продължаваше да присъства чрез Юлика в стаята, тихо се движеше в кръвта й и изпълваше със своите потребности душата й, но Дионисий като че временно ослепяваше за тоя осезаем и неунищожим живот. Някаква дива себичност изпразваше погледа му от обичайната топлота, от любовната жажда, от способността му за близост с друг човешки поглед, от естествената връзка със самия живот и това беше всъщност себичността на самотника-беглец, който без принуда е избрал своето отчуждение.

Но животът е силен, но животът не търпи подобна себичност, която му обръща гръб, животът иска участие, отдаване, разтваряне в него, той не допуска да бъде наблюдаван отстрани, а налага на всекиго да се влее в движението му. Към бегълците животът е суров, лишавайки ги от радостите си, но той винаги намира как да издебне и най-упоритите, за да ги притисне в обятията си и да ги повлече в своя кипеж. Частичката живот, въплътена в Юлика, не можеше да се примири с отдръпването на Дионисий, макар това отдръпване да беше временно. Разумът на жената оправдаваше моментното бягство, блазнеше се дори от неговия смисъл, но по-силен от разума бе оня неин инстинкт на живота, който трепваше обезпокоен при всяко отклоняване на съучастника й в любовта и го желаеше веднага — в същата секунда, и завинаги — до края на света.

Иначе, докато позираше, Юлика нито правеше, нито говореше нещо особено. Единствено скрито се вълнуваше от празния поглед на Дионисий и от своите смътни усещания, а също и от накъсаните, мигновени представи за очакващия ги час. Може би пулсът й се учестяваше, но толкова слабо, че бе нужен хронометър, за да се забележи, може би набъбналите й устни едва доловимо изпръхваха, може би нетърпеливото й вече тяло се стягаше от леко напрежение, но това беше обяснимо и поради дългата неподвижност. Само очите живееха на нейното лице, следяха младежа и постепенно блясъкът им се премрежваше от настойчиво желание. По време на сеанса не подлавяше разговори. Отговаряше, ако Дионисий й кажеше нещо, а той задаваше дребни и странични въпроси, повечето от които Юлика после забравяше.

— Помниш ли кога за пръв път си забелязала слънцето? — изненада я той веднъж.

— Кога беше?… — Жената се забави и после колебливо се усмихна, сякаш ставаше дума за тайна: — Бях момиченце… Голо момиченце…

Четката на Дионисий увисна във въздуха, той мръдна иззад статива, очаквайки продължението, и заповеднически рече:

— Кажи де! Как?

— На Манастирището. Едно ляято… — сладостно проточи Юлика. — Бяха ме разсъблекли на една полянка и ужасно изгорях, не искам да си спомням! Слънцето в балкана не пари, но не прощава. А инак кожата ми е мургава и неусетно почернявам. Но тогава… ужас, до кръв! Цялата се обелих. И сега вече кожата ми е друга… Нали? — Тя плавно скръсти ръце и погали нежните си рамене.

Дионисий не видя нейното ласкаво движение. Още преди Юлика да свърши, той се дръпна зад платното, недоволен, изглежда, от нейния отговор.

— Щом свърши войната, и ще се махна оттук! — заяви той един друг следобед. — Пеша ще тръгна. Сковавам си една количка, качвам си вързоп багаж и — сбогом!

Юлика учудено трепна:

— Къде ще идеш?

— Където и да е! Поне две години ще поскитам… Като чичо Йона — допълни след малко младежът.

— Като свърши войната, ще отидем във Франция — решително се обади госпожица Антова. — Един художник е длъжен да поживее във Франция. Известно е. Там и въздухът е друг, и светлината…

Дионисий бързо и недоверчиво я погледна, но замълча.

— Ще идем! — вдъхновено повтори Юлика. — Всичко ще ти покажа.

Той продължи да рисува, Юлика го съзерцаваше унесено, мина доста време и категоричният му глас я стресна:

— Защо ще е различна? Това не може да е вярно!

— Кое? — недоумяващо попита тя.

— Светлината! Важно е как я възприемаш.

— Ах! — засмя се Юлика. — Думата е такава. Има по-интересни неща в Париж.

— Изобщо, приказваме си — извиха се ироничните устни на Дионисий. — През лятото, най-късно есента, ще ме вземат в казармата.

— Ужасно! — изохка Юлика. — Обаче има спасение.

— Спасение ще има за нашите души, но отърваване от военните — хич!

— Ще постъпиш в Академията. И за нищо няма да се безпокоиш — спокойно каза Юлика, макар че и това щеше да е раздяла, а мисълта за бъдещото му заминаване не я радваше.

Всъщност Дионисий Ралев отдавна мечтаеше за столичната Академия, още преди да се запознае с Юлика. Решил бе дори, че ще продаде къщурката, ще пести парите, ще гладува, ако трябва, и ще учи. Е, най-напред му се искаше да поскита малко, но непременно щеше да постъпи в Академията. Такова беше желанието и на баща му. След неговата смърт единствено тая мечта уравновесяваше сирашките мъки на Дионисий и сега, като я чу от Юлика, се изчерви от удоволствие — и от стеснение: заради нейния намек, че ще го издържа.

Подобни разговори накъсваха сеансите за малко, но Дионисий млъкваше изведнъж, вглъбяваше се отново в своето отчуждение и отново Юлика начеваше безмълвната си борба да го върне при себе си. И ето че нейните погледи, а може би още повече скритото излъчване на нейната душа започваха доловимо да влияят на любимия й. Освен това, изглежда, той се уморяваше от своята работа, освен това зимните следобеди бяха къси и след три и половина часа светлината помръкваше. В движенията на Дионисий зад триножника се усещаше нервна разсеяност, той отиваше да оправи пердето зад гърба на модела си, стържейки припряно с дървените халки на транспаранта, палеше цигара и тутакси я гасеше, оная сила, която го караше да рисува и която го отвличаше и упойваше, пак се опитваше да го обсеби, но това бяха вече последни мигновения, тя се бе изтощила и малко по малко го отстъпваше на Юлика, на жизнените сили, които се възбуждаха и у самия Дионисий. Известно време той оставаше раздвоен, това бяха минути на болезнен преход, на скъсване с вдъхновението, което винаги е различно, няма да се върне същото, ала най-сетне младежът захвърляше четката.

Без да сваля новия си работен халат, купен от Юлика, той сядаше до нея на софата и тихо я прегръщаше.

— Терпентин… — сбръчкваше тя нослето си, намеквайки, че Дионисий се е вмирисал на бои. — Измий си поне ръцеете…

Това последно разтегляне на любовната игра едва се издържаше.

— Нищо… Чакай… — гъгнеше младежът, но Юлика, меко отпусната в ръцете му, се съпротивляваше: „Не, не! Иди!“ — докато с върховно усилие на волята Дионисий рипваше и се хвърляше към банята.

— Ще те чакам тук — догонваше го гласът й, а понякога тя казваше: „Ще те чакам оттатък“, което значеше, че ще се премести в спалнята.

В това отношение Дионисий не намираше съществена разлика. Различен обаче за него бе всеки ден на телесната им близост. Също и за нея. Случило се беше така, че тия млади хора, познаващи се сравнително отскоро, спонтанно бяха постигнали такава еротична хармония, каквато в най-нови времена е научен идеал на цяла армия изследователи, наречени сексолози, и тая армия се взира в индивида, чопли домашното му възпитание, комплексите и фобиите му, проучва неговите рефлекси, жлезите с вътрешна секреция и степента на възбудимост, пише умни книги и спори по конгреси, шуми и се вълнува от своя хуманизъм, и все не може да се спогоди за универсалната формула на секса, с която да дари човечеството. Жалко, жалко за науката, защото хора като Дионисий и Юлика едва ли биха се обърнали към нея, за да й помогнат, а друго е, когато ученият борави непосредствено със своя идеал, и съвсем различно — когато се основава на страдащи доброволци, смазани тъкмо от своята немощ да постигнат идеала…

И така, като се съвземеше докрай от мълниите на своето преживяване, госпожица Антова натискаше бутона на домашния звънец, вграден до кревата. Живка вече бе посвикнала с часа, запарила беше чая и след минутка се чуваше как изкачва стълбите, внася подноса в хола и веднага поема надолу.

— Не те пускам… — глезено мрънкаше Дионисий, а Юлика решително отмяташе завивката и без да пали лампата, притичваше — лека и гола — оттатък.

Изпиваха чая, но в понеделник и четвъртък не се бавеха, защото тия вечери бяха посветени на киното. Юлика беше наредила на касиерката да не продава ни едно място в ложата за вечерното представление. Двамата влизаха обикновено по средата на военната хроника, сядаха в дъното и сплитаха ръце. Докато се връщаха на Хълма, и после, докато вечеряха, Юлика подробно тълкуваше видяното. Това бяха лекции, или по-скоро, устни емоционални есета, от които Дионисий с изумление научаваше скандалните биографии на звездите, заплетените техни кавги и привързаности, познати на госпожица Антова така, сякаш бяха от едно семейство. Хранеха се сами — вечер Живка обираше обедното ядене в кухнята, а Милетко или беше с цирковите си другари, или, ако нямаше цирк в града, се веселеше нейде с приятели. Като свършеха вечерята, Дионисий и Юлика пак се качваха горе и ту се опитваха да четат, ту пускаха грамофона и разглеждаха стари илюстровани списания, ту бъбреха, отпивайки по малко коняк от тумбести чаши, а често играеха и една проста, но весела игра на карти.

Хълмът мрачно замираше в мразовитата нощ, вятърът, наситил се на страдания по широкия свят, усещаше, изглежда, че под тоя покрив се крият топлинка и щастие, увърташе се около комините и жално скимтеше. Милетко се прибираше и Живка долу майчински го гълчеше, по улицата оставаха единствено раздразнени от студа полицейски патрули. Късно и страшно бе да се излиза навън и Дионисий, разбира се, споделяше широкото легло на Юлика, за да стане рано, да отъпка пътека до бащината си къща и си вземе чантата — и да повтори отново тоя отминал ден.