Димитър Кирков
Любов в ада (38)

XII

Нека не си разваляме допълнително настроението с ония жестоки мисли, които ръфаха сърцето на Дионисий, докато той обикаляше тъмнините на града. Малко след полунощ младежът се върна на Хълма несъзнателно, каквото впрочем беше цялото му препускане по улиците, и стигна пак мястото на изчезналата му бащина къща. Лятото бе почнало горещо, но тая нощ небето беше облачно, нищо не се виждаше сред прораслия буренак и Дионисий опипом мина в дворчето на Милка Сърцайова.

— Лельо Мил… — откъсна се от пресъхналото му гърло и тоя измъчен звук отприщи сякаш нова вълна от срам — той бързешката, препъвайки се, налучка обратния път през камънака.

Какво се вре? Какъв смисъл има да я буди? Дионисий се притаи, ослуша се, някакъв закъснял минувач прошумоля край купчините пръст и младежът го изчака, после седна на ръба на ямата и внимателно се сурна вътре. Дъното беше сухо и като разчисти с длан по-едрите камъчета, той се сви на кълбо, положил глава на ръката си. Нищо, тук ще преспи… Ако се пресметне, помисли Дионисий, креватът му май стоеше на същото място, където е легнал. Само че два-три метра нагоре… Той стискаше очи да заспи, но не заспиваше, бучки го убиваха и трябваше да се намества между тях, уж му беше топло, а земята дъхаше коварен хлад и така мина може би половин час, може би повече, ръчният му часовник се бе повредил още докато гостуваше на професора. Изведнъж Дионисий се сепна и веднага пак зажумя — над ямата светеше фенер. Криейки очи, той се надигна и седна, и между пръстите си различи позната фигура — леля му Милка държеше фенера. Не беше усетил кога е дошла и колко време го е наблюдавала, превит като кутре.

— Излез! — спокойно, но строго се обади Милка Сърцайова.

Дионисий измърмори отдолу нещо гузно и неясно.

— Излез! — търпеливо повтори жената. Изглеждаше, че тя бе готова цяла нощ да изрича така безстрастно подканата си, но тоя път младежът послушно изпълзя навън.

Милка беше по нощница, загърната в шал, лицето й се криеше зад светлината и така тя приличаше на хладен ангел, който съвсем не се вълнува от съдбите на спасяваните души, ала стриктно изпълнява мисията си, възложена му свише. Жената постоя, докато Дионисий се отърсваше от пръстта, и без една дума тръгна към къщата си, държейки фенера настрани, за да се вижда и неговият път. Щом дворчето ги заварди от случайни нощни свидетели, тя спря и отново освети бездомника.

— Викам си, присънило ми се е — каза Милка, — ама не било тъй. Знаех си аз.

— Наложи ми се тая вечер извънредно…

— Чакай! Не ми разправяй сега — пресече го тя. — Представям си горе-долу.

Дионисий безпомощно преглътна, а по безизразните черти на Милка Сърцайова трудно можеше да се отгатне оня смут, който тя се насилваше да преодолее. Откак плати на Стефан Антов къщата със златната монета, мъж не бе прекрачвал вътре. Редките идвания на Дионисий не влизаха съвсем в сметката — момче бе още той преди две-три години. Ако пък някой й беше рекъл, че ще пусне мъж да преспи в стаите си, тя щеше да го нахока. По-далеч, по-далеч от нея… Всичко им познаваше Милка на такива, колкото и да се правеха на инакви. До погнуса ги беше изучила и с колкото мъже бе имала вземане-даване — все еднакви бяха. Ей го и тоя, преценяваше тя Дионисий, омекнал е като печен праз, готов е да се разциври — и за какво? Пак заради мръсните си мераци, пак заради ламтеж по женско, обаче оставеше ли го да се оплаква, други щеше да й ги наприказва. И сам сигурно щеше да си вярва, но леля си Милка не можеше да заблуди. Какво да го прави сега? Да го натири ли, в мазето ли да го пусне за една нощ? Прогонила ли го е Юличка и как тъй толкоз бързо? Сирак, пък глупак, помисли си тя. Мигар аз бях по-умна… Ама кой мен да съжали тогава?…

— Влез! — ненадейно каза Милка и се отмести да му направи път през вратата. В сърцето й обаче нямаше единствено жалост, както усещаше тя, а и любопитство към разпрата на Дионисий, и най-вече — неутолено желание да се намеси още веднъж в живота на Антови.

— В кухнята ще спиш — допълни Милка. — Ха̀ се измий най-напред.

Впрочем, освен кухнята, нейната къща имаше свързващо салонче, доста широко, и още една стая насреща, чийто ключ два пъти строго щракна в бравата, след като жената подреди на Дионисий за спане. И той бързо заспа, въпреки вълненията си, а на следния ден се събуди късно.

В първата минута не можа да осъзнае къде е и защо е тук, но мъката не се забави да му припомни и младежът зарови глава под възглавницата, не искаше да става, никого не искаше да вижда, собствения си образ в огледалото — също, ей така вечно да лежи сред меките завивки, в нищо да не участва, на мира да го оставят и ако успее, пак да заспи — да спи, да спи, докато премине или нещастието, или животът му. Милка Сърцайова обаче не допусна да се излежава. Тя бе излизала и щом се върна, почука на вратата му:

— Ставай вече! Облечи се да ти кажа две думи!

Тъмна възбуда тлееше в очите й, защото онова, което научи, надхвърляше нейните предвиждания. Рано-рано Милка задебна край дома на Антови, така че никой да не я забележи. Беше четвъртък, Живка трябваше да ходи по пазар, но Сърцайова не я засече веднага, разговорът нямаше да е кратък, проследи я и се обади чак като слязоха от Хълма. Всичко искаше да научи тя — от деня, в който Юлика я беше изгонила. Двете жени седнаха в една градинка, Милка извади пакетче бергамотови бонбони, за каквито Живка мреше, и докато смучеше ароматните охлювчета, слугинята чистосърдечно разказа онова, което беше чула, видяла и разбрала…

— Чакам! — Милка Сърцайова пак нетърпеливо потропа на кухненската врата.

И Дионисий открехна, навлякъл панталона и ризата си, а леля му Милка най-напред отвори прозореца, мятайки недоволно око на неприбраната, омачкана постеля.

— Спиш си ти! Пък те две недели си живеят! — с жестока прямота каза жената наумените предварително думи.

Едно тънко гласче пронизително писна да заглуши у Дионисий смисъла на тая привидна безсмислица.

— Кой? — попита той и седна с прашния си панталон на чаршафа.

— Кой?! — сърдито повтори Милка. — Оная с Тачо.

— Какъв… Тачо?

— Какъв? Циркаджията!

— Сеньор Фанучи ли? — продума Дионисий със същото онова тънко гласче.

— Сеньор за баламите! — тросна се Милка. — Видял е той сеньори през плет! На мен да дойде да рече, че е сеньор! Що не ми го видят очите?! Знам го аз Тачо от двайсет години, всичките му мурафети знам и хич не му се чудя на него!

Дионисий не отместваше посърнал поглед от обувките на Милка. Всичко знае, помисли той, рядко излиза, а всичко и всекиго знае. За миг младежът плахо вдигна очи, сега Милка му се стори хранителка на съдбовни тайни — затова сигурно бе мълчалива. Защото отвореше ли уста за този и онзи, на хората сърцата щяха да се спукат от ужас и срам, че и най-скритите им работи на нея са били известни. Сякаш Милка свободно можеше да се прехвърля от тукашния свят в някакъв друг, където всичко е явно, безсрамно оголено, както сега бе нахълтала в неговите мъчителни опасения, и при това си позволяваше да ги разкрива.

— Откъде знаеш?! Кой ти каза?! Забранявам ти да дрънкаш! — Дионисий яростно удари с двата си юмрука по миндера.

— Стига! — хладно рече Милка. — Че тя го прибира в спалнята си. Снощи пак.

— Млъкни! — отпаднало се примоли младежът.

Ала Милка Сърцайова нямаше намерение да млъква. На нея и през ум не й минаваше да щади Дионисий, ясно й беше, че тия неща той или ще ги научи рано-късно, или вече ги знае, но се гъне, сам опитва да се прави на сляп, да ги крие от други хора, че да остави една подла пътечка в душата си, по която някой ден да се върне при Юличка. А тъкмо тая пътечка Милка искаше да пресече завинаги.

Че го боли — боли го, преценяваше тя, ама по-добре един път да се сгърчи, отколкото да си разточва мъките. И да го прибереше сега Юличка, щом им се е случвала такава случка, пак ще се случи, и кой цял живот да утешава Дионисий, все Милка ли? Не! Такава смрад се чисти отведнъж, подсказваше опитът й, късай и хвърляй, ако ще мръвка да си отскубнеш от сърцето! Щеше да го спаси тя от унижението, щеше да го излекува, пък всяко лечение иска малко да търпиш, малко да стискаш душа в зъби — всяко чудо за три дни! Подивяло беше момчето по тая женска — Милка ли да й крие гадориите? Нека види той, че и други ги знаят, та сам да се отврати и отвърне от нея. Не, никаква пътечка за назад не биваше да оставя! Най-сетне, нека и Юличка разбере, че не може си игра току-тъй с хората! Ех, ще дойде видовден, помисли Милка, ще я срещна аз нататък и всичко ще й река…

— Знаех каква стока ще излезе на пазар — продължи Сърцайова, — ама тя фасон ми направи.

— Срещала си се с нея?! Кой ти каза да се бъркаш?! — гневът измъкна за миг Дионисий от унинието.

— Не сега. Миналата зима беше. Пък ти — притисна го Милка с дълбоките си очи, — вместо на мен да викаш, да беше я увардил от Тачо.

— Стига, казах…

— Нямаше да можеш! — все едно не го чу тя, приближи прозореца и се загледа навън. — Това им е обичай на Антови… Не ти е работа да ти казвам, но знаеш ли, че годеница бях аз в тая къща — потрепери гласът й от вълнение, за пръв път, откакто Дионисий я познаваше. — Бяхме се запътили за черквата вече, баща й и майка й щяха да ни кумуват, пък зад гърба ми сговор, клевети, предателство в последния момент… Защото им подуших кирливите ризи! А ми бяха длъжни — и злато дадох, и застъпничество имаше… Всичките ги спасих! Юличка на колене ми се молеше, в бяла рокличка беше облечена като ангелче, аз й я подарих. Пък после, като умря майка й… Стефан Антов искаше да се женим. Плака, обещава големи работи, ама как да простя? Как да забравя?…

Не, Милка Сърцайова не се беше готвила да лъже. Втренчила поглед нейде отвъд прозореца, тя сама не знаеше докъде може да стигне. Ако Стефан Антов възкръснеше сега и я чуеше, би потънала заедно с него в земята от срам заради измислиците си. Ала него го нямаше, според Милка изобщо вече нямаше свидетели за някогашните й връзки с Антови. Които бяха живи, тя не ги признаваше. В себе си дори се съмняваше Милка като свидетел на собствения си живот, сякаш някоя друга го бе живяла и сетне единствено й беше разправила нещо объркано, мътно и позорно. Може би оная лъжеше сега, а Сърцайова само искаше да успокои младежа, че и с други са се случвали нещастия и изневери…

— За дребна работа се скарахме всъщност… Аз я обидих — оказваше се, че Дионисий не я беше слушал, и Милка гневно се обърна.

— Късай и хвърляй! — протръби тя. — Къде захапе Тачо, лесно не пуща! Здраво май се е впил той в женичката ти! Пък те и набил отгоре! Снощи Юличка рекла, щом сам напуска дома, ще подам прошение в митрополията. За тебе рекла!

Дионисий примря — значи и за злополучното сбиване е разбрала… „Снощи пак го прибрала в спалнята си!… Пък те и набил отгоре!“ — бръмнаха отново в главата му отчайващите думи и той, отпуснал чело в шепата си, неволно отрони:

— Какво да правя? Какво?…

— Чисти се! Махай я! — внушително го насочи Милка. — Ще останеш тук, докато… стъпиш на крака. Голяма работа! То по хората ходи! Дръж се! По-весело гледай! Всяко чудо за три дни!…