Димитър Кирков
Любов в ада (23)

IX

В тъмни зори Милетко затрополи с тежката си обувка, гласът му сънено избоботи първото поздравление за рождения ден и като хапнаха на крак, двамата с Дионисий се запътиха през сумрачната гора към спирката пред хотела. Шофьорът — собственик на колата, преспиваше тук, за да тръгне рано към града и да подбере от селцата надолу пазарджиите. Неколцина пътници вече го чакаха. Планинското утро беше студено и влажно, макар че небето просветляваше безоблачно и предвещаваше горещ ден. На недоспалите хора не им се говореше, някои бавничко се разтъпкваха, старче клечеше до претъпкана раница и докато Дионисий палеше цигара, някъде отдалеч, откъм запад, ехото довлече глух тътнеж.

— Я! Гърми ли се? — тревожно попита Милетко.

Никой не побърза да му отговори, а планината отново протътна.

— Гръм от ясно небе — обади се подигравателно някакъв брадясал мъж и кратко, насилено се засмя.

— Карабина — рече един момък зад Дионисий.

— Тцъ! Бомба е — кисело го поправи брадясалият.

— Кой? Каква бомба толкоз рано бе? — веднага се лепна за него Милетко.

— Турския султан питай — недоверчиво отвърна мъжът и се загърби настрани.

Старчето до раницата зорко местеше очи към всеки от говорещите и се оказа, че познава Милетко.

— Добро утро, господин Антов — поздрави то.

— А! Бай Борко, ти ли си? Не те видях — зарадва се Милетко, а бай Борко приближи и поверително зашушна:

— Ти не чу ли? Още нощеска почна. Голяма пукотевица — как тъй не си чул? Загащили са шумкари някъде и… пази, Боже! Войска била минала, блокада, казват, имало, може и да не пътуваме…

— Кой кого е загащил, не се знае — подхвърли брадясалият, който уж се правеше, че не слуша шушненето. — Волът рие — на гърба му пада…

— Защо да не пътуваме? Объркваш ми плановете — наежи се Антов, сякаш бай Борко бе наложил блокадата.

— Ето — карабина! Пак! Шмайзер май че — продължаваше да гадае момъкът, а Милетко ядосано го скастри:

— Стига бе! Голям познавач се извъди! Я млъкни да чуя!

А планината бучеше и тътнеше, талазите на ехото се застигаха и се сливаха в едно общо стенание, сред което вече не можеха да се различат гърмежите на бомби, карабини и картечници.

— Далече е — поуспокоено рече Милетко. — Откъм Разлома някъде. Няма страшно…

И разговорът изведнъж се разтури, защото шофьорът се появи край автомобила.

— Хайде бе! Тръгваме ли? Да не се откажеш? — скупчиха се до него пътниците, а той в отговор неопределено изпсува, отключи синджира на вратата и ги пропусна да влязат, като им събираше парите.

Омнибусът беше престаряла, разбрицана машина, с двайсетина седалки вътре, която нетърпимо друсаше с омекналите си амортисьори и ситно-ситно трепереше с всичките си чаркове. Надолу все пак беше по-лесно, по някои отъпкани участъци на непавирания път колата дори лекомислено се засилваше, но след два-три километра на шосето се изпречи жандармерийски патрул. Гологлав, къдрав като астраганен овен поручик се качи да проверява личните карти. Той се бавеше, дълго се взираше в документите и физиономиите, шофьорът унило седеше на кормилото, но си личеше, че кипи от яд заради това разтакаване.

Докато поемаше картата си от офицера, Дионисий усети отровния дъх на препушил, каталясал до озлобление човек. Да не му падаш на тоя сега в ръцете, помисли той, ала поручикът не откри нередности и след двайсетина минути махна на шофьора да тръгва. Скованите до тоя момент хора се пооживиха, олекна им, но не се радваха дълго на избавлението си, защото втори пост, тоя път полицейски, отдалеч даде знак за спиране.

— Аах, таму нему! — изръмжа шофьорът тая рядко употребявана от него, прикрито-предпазлива ругатня.

Полицейските ги задържаха още повече, после омнибусът спираше из селата, по разклоните на шосето, докато се натъпка до пръсване, и в града пристигнаха с голямо закъснение. Изнервен, Милетко веднага се затика към изхода поради наложителната си работа. Каква е тая работа, той, за учудване, скри от Дионисий. На въпроса му се нацупи и омърлушено отвърна:

— Де да видим… Тия идиоти… с тия проверки… Нищо може да не излезе…

Бяха уговорили да се срещнат за връщането при омнибуса и Дионисий се упъти към търговското кафене. За късмет посредникът се беше настанил вече там и шибаше табла с друг зайкаджия като него. Неколцина сутрешни кибици тъпо наблюдаваха играта. С две думи посредникът посочи стол на Дионисий — да чака, докато свършат, и след малко спечели, другият се накани да заръчва задължителното локумче за победителя, но човекът на Дионисий го спря.

— Хѐ кой ще черпи — каза той и кимна към младежа.

Изведнъж на всички стана ясно, че е имало сделка и вероятно добра сделка е станала, зяпачите любопитно се размърдаха, на Дионисий душата изскимтя от нетърпение — за колко е продадена къщата, кога ще вземе парите? Чиракът принесе таблата с локума, пристигнаха и кафета в очукани филджани, а след по-малко от час, като брои уговорената десетпроцентова комисионна, Дионисий нареди в еднодневката си деветдесет и три хиляди суха пара. Посредникът се беше оправил с данъка и сега посъветва младежа:

— Внеси си ги на сметка.

— После, друг път — отказа Дионисий, на когото не му се щеше да се разделя така бързо с приятно твърдите пачки. — Кой я купи?

— Намериха се клиенти — горделиво рече посредникът, — ама повечето фукари. Тука кораб плува ли? — дръпна той долния си клепач. — На най-горното клонче се качих. На Тодор Тодоринов я дадох.

— Така ли?! Е, все едно — изненадан продума Дионисий.

— Не е все едно, най-много предложи човекът — уточни посредникът. — Щом е за маестро Ралев, рече, наддавам!

Двамата се разделиха, общо взето, доволни и Дионисий незабавно припна към гимназията, за да си вземе дипломата от канцеларията, защото, като ги връчваха тържествено, той вече бе на вилата. Свитъка пъхна при парите, от училището се завтече в магазина за напитки, откъдето навремето купи коняка за първото си официално гостуване у Антови. Тоя път поръча половин дузина шампанско, продавачът ги нареди в мукавена кутия, но остана място и за да не се лангъркат шишетата, притуриха вътре още едно. Преди дванайсет всички работи бяха свършени и на Дионисий му се пощя пак да зърне къщата, в която бе израсъл. Малко мъчно му беше сега, ако трябваше да си признае. Освен това багаж беше оставил — сандък с износени дрехи на чичо Йона, дюшек един, юргана си, старите учебници.

Той се изкачи на Хълма и още от началото на улицата забеляза, че край къщата се издигат високи купчини пръст. Както беше хлътнала навътре в полегатото дворче, и покривът й не се виждаше. По дяволите! Но покрив изобщо нямаше, следа нямаше от къщата — съборена беше и разнесена. Пръстта бе рохка — камъчета, счупени керемиди, парчета от някакви грънци се бяха изтърколили по насипа настрани.

С два скока Дионисий се метна върху купчината — на мястото на къщата зееше дълбока яма, а в дъното на ямата седеше самият Тодор Тодоринов. Почиваше си — до него бяха подпрени търнокоп и лопата. Тоя търси нещо, тоя затова е купил къщата, за миг съобрази Дионисий. Съвсем е полудял! Рови заради сбирка ли, монети някакви ли, дето чичо Йона му ги обещал и уж може би заровил в земята. Имане търси! Из дворчето бяха изкопани още две-три по-плитки дупки, в края му бе нахвърлян старият материал от къщата.

Див, необорим смях напуши Дионисий и той не можа да се сдържи. Без да поздрави дори, се закиска, зацвили с цяло гърло, подсурна се към трапа и приседна на насипа, като се давеше и риташе от спазматичните пристъпи на смеха. Тодор Тодоринов не беше чул, че някой приближава, скочи изплашен и мигом побесня — това кикотене, и то точно на Дионисий, дойде като капак на всичките му мъки и измамени надежди от две недели насам, откакто купи къщата и почна разкопките.

— Какво си се довлякъл тук бе?! Марш! Краката ти ще счупя! — ревна той от ямата.

Нов гръмък смях отвърна отгоре.

— Гавриш се! Хайванино! — предпазливият инак Тодоринов награби лопатата.

Ала Дионисий се бе забравил в смеха, малко нещо можеше да го обиди в тоя момент.

— Защо така бе, господин Тодоринов?… — хълцайки, заговори той. — За теб ли е тая работа бе, господин Тодоринов?… Чиновник човек — сам да копае!… Чакай бе! Успокой се! Нали приятели бяхме…

— Измамник! — кресна оня. — Като баща си! Виж докъде ме докарахте! — Тодоринов хвърли лопатата и вдигна ръце, на дланите му се бяха надули кървави мехури. — Изменти ме навремето той! За цял живот клетник ме остави! — Изглеждаше, че тоя изнервен човек аха-аха ще се разплаче.

Все още ухилен, Дионисий изпита жал, сякаш наистина бе подвел тоя човек със скрити недостатъци на имота си.

— Развалям сделката — като ядосано дете, безпомощно и глупаво изтърси Тодоринов.

Дионисий намести еднодневката с парите на хълбока си. Какво ли да взема сега да му изсипя пачките на главата, помисли той, но издевателски каза:

— Бива ли така да приказваш? Опитен човек! Че аз къща продадох — не дупка! Пък ти какво — копай си. Може нова къща да строиш, с мазе. Я не се сърди! Я да вземем да пием по едно вино! А?

— Не вино, отрова ми даде ти! — с изнемощял глас рече Тодоринов.

Той се беше съвзел вече от първия гняв. А съседите тук наистина смятаха, че къща ще се строи, за брата Евстати, и че затова се прави изкопът. Ако Дионисий се разприказваше друго, за смях щеше да стане на хората. Да му се кискат над главата като сега. Трай, не чопли повече! — рече си той и се изплю.

— Екстра вино — отново го покани младежът. — Повод имам. Рожден ден.

От една страна, Дионисий му бе станал противен, откакто отмъкна от брат му госпожица Антова, от друга — устата му се беше слепила от бъхтане и от жегата, едно винце добре щеше да му дойде.

— Хайде сега! По пладне вино — примирено каза той.

— Елексир! Една глътка — Дионисий вече развързваше кутията и скочи в трапа.

— Охо! Шампанско! С моите пари, а?

— Не връзвай кусур! Нищо не се губи в природата… — Тапата гръмна, бутилката се обля с пяна и младежът я подаде на Тодоринов: — Наздраве!

— Щом ти е рожден ден, честито и всичко хубаво! — поздрави го той и така в каменливата яма, където по-рано над главите на двамата бе антикварният дюкян на чичо Йона, се вдигна първата наздравица за двадесетилетието на Дионисий Ралев.

Двамата приседнаха на сухото дъно и докато си прехвърляха бутилката, Тодоринов обясни, че в началото много се ядосал, стреснал се от шума — какъв бил тоя смях? Широко му на Дионисий около врата, пък мястото тук излязло съвсем каменисто, да знаел, изобщо нямало да купува, измамил се, защото братът Евстати искал дълбоко мазе, химическите си опити да прави, парфюма да изглажда още, а на маестрото багажът бил под старите греди на къщата, на сушина. Тодоринов саморъчно бил завил всичко в юргана. Не ми трябва на мен юрган, отвръщаше Дионисий, нов живот почва и само му е до юргани, заминава, в столицата отива, иначе къщето не беше лошо, но бутайте, копайте, стройте, ваша си работа, вие сте собственици вече…

Задушно беше и газираното вино веднага го удари в главата. Дионисий усещаше езика се натежал, внимателно изговаряше съгласните, щеше му се да викне и събере цялата махала, всички шишета да изпият. Нови ще вземе, пари има, за черпене е тоя ден… Лека сянка трепна над изкопа — Милка Сърцайова се бе изкачила на купчината и мълчаливо ги гледаше.

— Лельо Милке! Здрасти! — зарадван скочи Дионисий. — Едно вино? Ще удариш ли? Черпя! Рожден ден имам!

Тодоринов също се бе изправил:

— Заповядайте, госпожице Сърцайова, влезте! Много ще ми е приятно! — Той нескопосно приклякваше и пѐреше ръце, като че правеше реверанс. — Извинявайте за обстановката… Това засега е приемната… Не е френско шампанско, но… празнува момчето…

Милка Сърцайова с погнуса ги гледаше и не отговаряше.

— Чакай! Аз ще дойда! — Дионисий се сети, че на Милка няма да е удобно да рипне в дупката. — Чакай! Една глътка…

Но докато издрапа от рова, жената чевръсто мина разрушената ограда на дворчето и се скри в къщата си.

— Сърди се! — викна след нея Дионисий и размаха бутилката. — Защо се сърди, да я питаш?! Какво съм й направил? Човек не може да диша свободно между вас! И ти се сърдиш! — обърна се той към Тодоринов. — И ти ровиш и се заканваш! За какво? Паскалев също се сърди. Гогица, говедото, и той се заяжда. Какво искате от мен? Една душа имам — вземете я! — Виното шумеше в ушите на младежа, а Тодоринов го гледаше любопитно отдолу. — Бандити! Мразите ме! И аз ви мразя! Оставям ви и никога няма да се върна! Потискате душата ми, като ви гледам из вашите дупки, но зарязвам тоя свят! Щом се сърдите, и аз се сърдя! Захвърлям ви окончателно. Път ми предстои! — Той прилепи устни в шишето, опъна няколко едри гълтока и го захвърли.

И без да се сбогува с Тодоринов, Дионисий грабна под мишница кутията: по-бързо, по-бързо при Юлика, при Живка дори, при Милетко — единствените близки хора, които имаше…

Милетко Антов обаче го нямаше на спирката. Може би заради сутрешното закъснение шофьорът задържа колата, хора прииждаха и се тъпчеха вътре, а Дионисий нервозно пушеше до стъпалото и чакаше спътника си. Чак когато шофьорът завъртя манивелата и викна, че потеглят, момъкът реши да тръгва сам и в последния момент се наблъска в навалицата.