Димитър Кирков
Любов в ада (4)

IV

А сутринта госпожица Юлика още дълго лежа, като в просъница от време на време се сещаше, че се налага да каже нещо на брат си. От пет години, откакто умря баща им и двамата с Милетко живееха сами, такава конфузия не се бе случвала в техния дом. Впрочем с Юлика никога не беше ставало подобно нещо, и то не само в смисъл брат й да се вмъкне просташки в спалнята и да я завари с мъж, но и въобще тя да подхване такава случайна връзка, която сякаш й беше паднала от небето следобеда, подир унизителното обяснение и окончателното скъсване с Евстати Тодоринов.

Наистина, Юлика не се боеше от брат си, нито се срамуваше особено от стореното. Макар да бе по-малка от него, тя се беше нагърбила и с грижите за дома, и с деловата отговорност за общите им пари, и с отговорността за самия Милетко, когато Живка не се оправяше сама и плачливо я молеше за помощ. Такова нещо обаче се случваше рядко, защото Юлика не желаеше да се бърка в пристрастията на брат си, нито пък Милетко помисляше да се меси в увлеченията на Юлика. Двамата се погаждаха като добре възпитани деца, всяко прехласнато в своите си играчки, и тъй като неприкосновената свобода и взаимната толерантност бяха основа на разбирателството им, никой не сочеше недостатъци в играта на другия, дори да ги виждаше. Забележки, упреци, сръдни и пререкания между брата и сестрата Антови не се чуваха, нямаше съперничество и корист и ако Юлика бе получила някакво първенство в грижата за имотите и за ценните книжа, то беше всъщност отстъпено драговолно от Милетко, за да се предаде той изцяло и спокойно на своите забавления.

Не може да не се признае, че към тая търпимост ги приучи баща им и че тя бе една от големите ценности на тяхното наследство. Е, търпимостта може би щеше да понамалее, може би щеше да има недоволства и дрязги, ако не беше останалата част от наследството, а тая част включваше доходни акции в няколко предприятия из града, включваше още модерното кино „Астра“ и една четириетажна постройка край гарата, която Стефан Антов бе вдигнал, за да я дава под наем, включваше, най-сетне, вилата в Манастирището и собствената им просторна къща, в която братът и сестрата имаха свои независими покои.

Добре се беше погрижил Стефан Антов за своите деца, осигурявайки им твърда рента и възможност да притурят към наличното, макар да бе умрял млад, ненавършил още шейсет години, и особено като се има предвид, че веднъж, след Европейската война, беше стигнал до нулата.

През първите години на века той започна с малко мая, но реши да замеси голям хляб и хвърли всичките си пари в евтини гранични земи. Историческият идеал тогава стоеше пред него, националните задачи го подкрепяха и предприемчивият дух на Стефан Антов не се съмняваше, че лелеяната справедливост на историята ще му върне десеторно всеки вложен грош. Той беше патриот и с цялото си същество усещаше как пукат и се огъват границите на Балканите, тирански наложени от вероломната Европа. Поробените братя стенеха оттатък, отечеството трябваше да живее под едно небе и въпросът, мислеше си Стефан Антов, не е само до купените земи, макар тия земи също да влизаха в сметката му.

И когато прочете още мокрия манифест за началото на войната, втурна се без колебание в мобилизационния пункт и се записа доброволец за фронта. И замина — редник в пехотинската колона. На Хълма оставяше новата си голяма къща, вдигната със зестрата на Анастасия, оставяше самата Анастасия с болнавия си невръстен син, оставяше всички свои търговски кроежи, хитрости и сметки, готов да помете вековния враг и да умре за справедливостта, както бе готов всеки един от войнишките редици.

Първата катастрофа поколеба духа му и разклати паричните му дела. И докато се мъчеше да спасява останките, тресна изстрелът в Сараево, завлече ги новата война и вече държавата не чакаше доброволчеството на Стефан Антов, а строго го призова, обмундирова го и го прати преводач в щаба на Трета тракийска дивизия, тъй като той налучкваше малко френски. След втората катастрофа Антов загуби до сантим някогашните гранични земи, които влязоха в друга държава, а спечели единствено подофицерски чин и това, че покрай пленниците и вражеските документи поизучи сносно френския. Нищожна придобивка му се беше паднала, както нищожен му се виждаше и целият свят, и курвенската история, и политиканите отляво и отдясно, и ненужно голямата къща сега, и куцият син, и повяхналата Анастасия. Няколко месеца той живя вцепенен, с трохите от предвоенно имане, радваше го рядко малката Юлика, която трудно свикваше с него.

Но Стефан Антов изведнъж се отърси и беше спасен тъкмо от френския език. Съюзническата контролна комисия в града търсеше преводач, който да върши също нисша чиновническа работа, и бившият земевладелец извади голяма печалба в лотарията на ония объркани години, попадайки пред погледа на френския комисар. Твърде скоро капитан Роган отстъпи капрата на своята власт на отракания и сръчен българин, а Стефан Антов шибна конете и препусна напред с гола дързост и храбро измамничество. Прозорците на голямата му къща светнаха, зад тях забълбука френски говор, лицето на Анастасия се поизпъна, слуги припнаха с табли в ръцете, Милетко щапукаше с ново моряшко костюмче, а Юличка въртеше чуждите думи като бонбон в устата си, докарвайки до възторг елегантните офицери.

Въпреки че хич не му беше работата, Стефан Антов се докосваше и до снабдяването на сенегалците, и до мерките за ликвидиране на злощастната ни войска, и до най-хубавото, най-примамливото за него — до репарационните вноски. Може би капитан Роган го допускаше до тия свръхважни дела на френската република поради своето лениво благодушие или може би поради огромната си душевна заетост, защото точно тогава офицерът откри в „Двата гълъба“ Милка Сърцайова и макар логичният му ум да не си правеше никакви илюзии, сърцето му се бе увлякло пламенно по тая чаровна блудница, която в мигове на романтично замайване той наричаше пред Антов „енигма на Ориента“. Разбира се, капитан Роган бе измъкнал енигмата от публичния дом и бе поел изцяло простата й издръжка, а Стефан Антов се понасили, но широко отваряше вратата на дома си пред Милка, и на Анастасия нареди да не се цупи, защото проститутката инак беше тиха и внимателна, влюбила се беше сякаш в Юлика и веднага подари на момиченцето ефирна муселинова рокличка.

Немислимо беше преди погрома такава жена да стъпи на прага на тяхната фамилия, но какво да се прави, всичко бе застанало с главата надолу — ония общи стремежи и нрави, които преди десетина години Стефан Антов смяташе, че обединяват хората и ги правят народ, сега му изглеждаха прогорели и разнищени. Поне унижението му не беше безплатно като за другите, защото с два-три рисковани удара той бе отклонявал златния поток настрани и вместо да изтече през девет земи в десета, бе останал тук и бе станал негово богатство, а в крайна сметка и богатство на отечеството. Под носа на капитан Роган победеният сътрудник бе грабнал част от ограбеното със съзнание за своето пълно право и с мъка в душата — та нима такива като капитан Роган не бяха откраднали собствените му родни земи и не ги бяха подарили на чужденци?

Мръсно право, според Антов, беше правото на кражбата, а и опасността бе голяма, тъй като скритите стоки и суми оставаха отразени в документи и ако някой проследеше внимателно тия книжа, той щеше да получи бърз куршум на острова, където преди цигани колеха бракуваните кранти, а сега чернокожите войници гръмваха с карабините си и изкопаваха трап между купчините конски черепи. Наистина смъртоносна бе опасността, защото преводач-чиновникът не мислеше само за себе си, а и за въоръжението на разформированата армия, което окупаторът унищожаваше или завличаше според позорния договор. Седем вагона с гаубични снаряди измъкна той веднъж от коловозите на Сточна гара, заличавайки ги от контролния опис, като преди това се уговори със запасния майор Аладжиджиев, а майорът прихвана вагоните нейде между Пазарджик и Саранбей и ги укри. И друг един път Стефан Антов ликвидира по документи цял склад с разглобена планинска артилерия, експедира товарите с ешелон 0017, но такъв ешелон нямаше, просто за една нощ хората на Аладжиджиев потулиха всичко.

След пет-шест години, когато контролната комисия, а с нея и капитан Роган се бяха измели, когато Милка Сърцайова пак приемаше гости, а Стефан Антов ходеше вечер през вечер при нея, веднъж тя му каза, че капитанчето е подозирало шашмите, но къде от мекушавост, къде заради нейните молби се е правило на разсеяно.

— Що ти трябваше? — взря се той в дълбоките очи на Милка, мъчейки се да разбере лъже ли. — Ако е вярно — продума, — да е жив и здрав!

Вярно беше. Но капитан Роган не беше вече жив, защото преди три години в един парижки департамент бяха проверили документите, изхождащи от тоя град, и чиновникът бе изумен от грубите злоупотреби. И тъй като капитан Роган отричаше да е ползвал облаги, но не доказваше невинността си, и тъй като трябваше да се щади честта на победоносната армия, оставиха на офицера служебния му револвер, с който той си пръсна черепа, заплащайки изцяло кратките сладости на Хълма.

По същото време Стефан Антов чу благодарност за своя патриотизъм от водача на запасното войнство в царството, но сърцето му остана студено, какъвто беше и домът му. Вече бе погребал жена си, а Юличка изпрати в пансиона на френския колеж, в къщата прибра старата си леля, която заедно със слугинята се мотаеше подир Милетко. Тежко беше на бащата да гледа момчето си и макар че бе поръчал да не му отказват нищо, сам трудно се прибираше нощем. Но не му се пиеше, не му се и събираше с чужди хора и ако не беше при Милка, с часове стоеше сам на някоя маса в Гражданския клуб, потопил поглед в недопития вермут. Неохотно вадеше парите си наяве и вместо да ги завърти, както можеше, предпазливо ги влагаше на такива места, че да не искат много грижа тия пари, когато него нямаше да го има. Обидно малодушие го притискаше, необяснима апатия смучеше силиците му и като се размисляше за себе си, той не можеше да си отговори дали само смъртта на Анастасия го пречупи и отврати от всичко, или и недъгът на Милетко, или и крахът на отечеството, дето бе направил дребни и криви някогашните му големи мечти и почтени намерения.

— Жена ти трябва! — обади се веднъж леля му. — Вземи се ожени, Стефко! Какво си се отпуснал такъв?!

— Жена… — махна Антов и се скри в спалнята си. Окуцял му се виждаше неговият живот и никаква патерица нямаше да го оправи, пък за жена в такъв живот и Милка Сърцайова му стигаше. Цял народ поменуваше с огризки, че той ли?!

Ала един божи ден Милка изчезна от квартирата си, разчу се, че с глупака Пангулов е забягнала, и макар Стефан Антов да не повярва на приказките, не пита за нея и не я търси. Самата Милка го потърси след година, тоя път строга и сдържана, личеше си, че пара държи в ръката си и с това започна тя — че с пари разполага, че всичко, което е било, е свършено, каквото е имала да дава, го е дала, и каквото е трябвало да вземе, си го е взела, и че само едно нещо иска от Стефан: да й продаде другата си къща на Хълма, бащината, която Антов даваше под наем след войната на бежански семейства.

Той недоверчиво слушаше и подпита как така се е замогнала, а Милка отвърна, че има хора, дето държат на нея, па нищо че са далеч, и уж неохотно, но намекна за превод на добра сума, от Роган санким, в сигурни пари, които не евтинеят всеки ден като нашенските. „Лъже! — рече си Антов раздразнено. — Лъже, че да откопчи нещо от мен“, но заговори за друго и изведнъж предложи да й подари къщицата, сякаш да не падне по-долен от капитана. Отдавна бях решил, каза, и това ще е моят спомен в новия ти живот. Милка Сърцайова обаче се дръпна, не искала подарък, самостоятелност искала и да не си въобразява Стефан, че пак ще я карат постарому. Обиден и хладен, Антов се съгласи, но реши да не пипа мръсните й пари, като подпишат договора при нотариуса.

И щеше да го направи, когато отидоха двамата в къщата, за да въведе той Милка във владеенето, ала жената се вкопчи зло и отчаяно в реверите му и изсъска да не я мъчи, да не я унизява повече, а да си вземе своето и да се маха, и Стефан Антон усети, че няма преструвка тук, че болезнена гордост има и мътно страдание — жалка, но единствена възможност за Милка да брои веднъж пари като хората, покрива над главата си да плати за цял живот, и че тъкмо него и бащиния му дом беше избрала тя за разплащането, сякаш чрез Стефан Антов щеше да се откупи завинаги от върволицата мъже, които бяха минали през кревата й в „Двата гълъба“, от пияните касапи, от пъпчивите ръкоблудци, от имотните селски потурлии, скотски ръфащи тялото й, сякаш чрез Стефан Антов тя щеше да им върне кирливите гологани, вмирисаните на пот и ракия банкноти, които Милка сигурно беше оправяла с нежната си ръка, диплила ги беше сигурно под дюшека си, скверни пари, предназначени сега за Стефан Антов.

Той се свъси от погнуса и съжаление, но каза: „Дай!“, а Милка Сърцайова забърника в чантата си, където вече лежеше крепостният акт за къщата, и вместо мазна пачка, пристегната с ластик, подаде му голяма тумбеста монета. Това имам сега, рече. Не отказвай! По-добра е от книжните пари. Не поевтинява, пък и от мен спомен.

Без да поглежда монетата, той я стисна и си тръгна със скованата походка на рано застарял човек. По тежестта в дланта си чувстваше златото, а като се прибра вкъщи, пусна жълтицата в едно чекмедже и никога не я потърси.

Да, Милка Сърцайова плати и надплати бъдещия си дом и наистина не отвори вратата му повече пред Стефан Антов. Но не го беше забравила. Година след продажбата прати при него бабичката, която бе прибрала при себе си за дружина, да пита дали господин Антов не ще да направи добрина, да вземе за слугинче едно сираче, работно и послушно, защото деца имал господин Антов, а тия деца искат гледане. Момичето било от далечно село, нийде никого си нямало, пък нали душа храни, търсело къде да се подслони. То стърчеше насред стаята, грозничко и покорно, но в разкривените кундури стояха стройни крака. Стефан Антов мереше плоското като чиния, поруменяло лице и дръпна бабата настрани:

— Да не е таквоз… от „Двата гълъба“? — заплашително рече той.

— Чумата да те ръгне! — пръсна го с плюнка дъртофелницата. — Не видиш ли, че е дете, не е барвано!

— Добре, добре! Ама че божо лице носи… — махна й да мълчи той и се обърна към селянчето: — Как ти викат?

— Живка — плачливо отвърна то.

От втория ден Живка вече топлеше леглото му. Антов не освободи старата слугиня, защото Живка не му трябваше за шетане, а за какво му трябва, той не криеше ни от леля си, нито от сина си, нито от Юлика, като си идваше тя вкъщи от пансиона. И всички свикнаха, разбраха го, както той разбираше капризите им. Живка поналя снага, изучи домакинството и най-важно — не омръзна на господаря си до неговата смърт, а като го погребваха, тя рида и би глава в ковчега му, но в завещанието името й не беше споменато за пари, казано бе само, че Живка има право да живее в дома на Антови, колкото тя пожелае. Навлязла беше в години Живка, минаваше трийсетте, привързала се бе към къщата и нямаше къде да ходи, а и децата, макар пораснали, искаха още гледане — нали за тая работа кака й Милка я проводи навремето в богатата къща. Освен това, преди да умре, старият Антов й бе заръчал да се грижи за тях, както за него се беше грижила, и най-вече за Милетко, за Милетко да се грижи, защото имаше нужда той от наглеждане и милувка. И както го разбра Живка, така и направи, а Милетко я прие като всяко друго удобство от бащиното му наследство.