Димитър Кирков
Любов в ада (22)

VIII

През последната седмица на юни Дионисий Ралев приключи с гимназиалните си науки и на 3 юли двамата с Юлика заминаха на вилата в Манастирището. Милетко и Живка щяха да дойдат по-късно, така че първите десетина дни влюбените прекараха сам-сами.

Двуетажната каменна постройка беше клекнала в края на обширна, леко наклонена поляна, оградена отвред с борова гора. От чардака най-напред се виждаше светлозелената вълна на тазгодишните върхари, по-нататък короните на дърветата придобиваха постепенно маслена наситеност — до чупката на хлътващия склон, зад който се издигаше нов рид — и там боровете вече синееха, гористите хребети се пресичаха, като слизаха стъпаловидно надолу и уплътняваха хладните тонове, а в дъното на картината изведнъж се издигаше високата планинска верига на Разлома. Добро място беше избрал Стефан Антов за своята вила и докато закусваха на чардака, Дионисий съзерцаваше могъщия хаос от възвишения и гори, от който небесната светлина изтръгваше с неравномерна сила формите и цветовете.

Юлика с удоволствие сервираше сама на Дионисий. В автомобила, който наеха да ги превози до Манастирището, шофьорът натовари три кафеза със зеленчуци и други продукти, а масло, кашкавал и прясно месо тук им доставяше без купони един близък прекупвач на Антови, и Юлика показа, че по изтънченост в кулинарното изкуство не отстъпва на Живка. Е, менюто беше донейде ограничено, съобразено беше с условията на кухничката в приземния етаж и все пак, поради своята взискателност, Юлика отделяше много време на готвенето. Дионисий непохватно й помагаше, цепеше дърва и поддържаше печката, после двамата правеха слънчеви бани на поляната, излегнати върху одеяло, четяха, дремеха и се боричкаха, разхождаха се наблизо край вилата и най-вече се наслаждаваха на своята самота и близост през тия тихи за тях дни.

Юлика ни веднъж не помисли да посети някой от познатите си из Манастирището, нито покани гости. Хората, изглежда, също не смееха да нарушат щастливото уединение и докато не пристигна Милетко, не се намери нахалник да ги безпокои.

Впрочем мнозина от старите приятели на Юлика тая година не бяха дошли на курорт. Капаците на десетки вили стояха заковани, коприва бе доближила праговете. Времената ставаха все по-несигурни, още в града адвокатът Тороманов им беше казал, че край Манастирището се навъртат шумкари и човек, според него, трябваше да е доста безразсъден, за да ходи в планината. А горе всъщност се оказа спокойно, само веднъж във вилата се отби горският стражар — забелязал, че коминът дими, и решил да види как са се настанили Антови. С дебелашки подпитвания той подразбра що за птица е Дионисий, пи една ракия и втори път не се вести.

Спокойни бяха и разходките на двамата. Те минаваха по отъпкани пътеки в околността на вилата, вървяха бавно, за ленивите им разговори имаше много време и както често ставаше в близкото присъствие на Юлика, Дионисий не обръщаше особено внимание на нещата край него. Когато изостанеше случайно, той бързаше най-напред да открие между храстите червената й блуза, сякаш това цветно петно беше центърът на планината. Разходките с Юлика бяха приятни на Дионисий, но други, съвсем различни бяха неговите самотни скитания.

Той не познаваше планината. Чичо Йона не го беше водил извън града, за чичо Йона природата предлагаше много неудобства. Наистина като момче Дионисий бе ходил на няколко излета със съученици, но тия излети бяха само повод за игри. И с Юлика пролетните им екскурзии представляваха нещо подобно — за младия художник най-важна бе самата Юлика, а също новият й портрет, който скицира на открито. За пръв път сега Дионисий стъпваше в истински вековни гори, в средоточието на необгледна планина, чиито заоблени масиви се гънеха и разстилаха сякаш до безкрая. Като гледаше сутрин от чардака тая дълбочина от върхове и долове, неизпитвано вълнение го караше да тръгне веднага, нещо тайнствено, необяснимо го мамеше да потъне и се загуби в далечините. Може би това беше гласът на някакъв атавистичен авантюризъм, може би душата усещаше насреща си материализацията на нечия гигантска воля и неволно желаеше да се докосне до нея, може би просто физическата енергия, която достигаше вече своя връх у младежа, търсеше да се измери с нещо наистина огромно. Дионисий не знаеше къде точно иска да ходи, а и занимавките край Юлика бързо го отвличаха. Един ден обаче, допивайки си кафето, той рече:

— Ще поскитам малко. Разрешаваш ли?

Милосърдната усмивка на Юлика сама отговори: „Иска ли питане. Кога съм те спряла?“

— Да не се загубиш? — каза тя.

— Черен гологан губи ли се? — нехайно отвърна любимият.

Той я целуна и след секунди крачеше през поляната, а Юлика извика отгоре:

— Ще те чакам на обед.

Ала Дионисий се върна към четири и завари приятелката си разтревожена.

След два дни момъкът пак заяви, че ще скита, и тоя път Юлика загърна сандвичи, сложи ги в новата му еднодневка, а Дионисий се прибра чак към заник-слънце. Докато останаха в Манастирището, той предприе още няколко самотни обиколки и всеки път си идваше изподран, със сплъстени от пот коси, но ободрен и весел.

Дионисий тръгваше в буквалния смисъл на думата накъдето му видят очите. Избягваше пътеките, бързо изоставяше местата, в които личаха следи от човешко присъствие, не си поставяше никаква предварителна цел — някой връх, къшла или околно село примерно. Всъщност той не знаеше, а и не се интересуваше как се наричат местностите, през които минава, нито изпитваше потребност да ги назовава с нови имена, както правеше Милетко. Вървеше напряко, спускаше се по главоломни склонове, като оставяше след себе си бразда във втвърдената покривка от окапала букова шума, стигаше стъмнени долове, в които едва ли бе стъпвал нечий крак, защото човек там работа нямаше, прескачаше поточето — някъде разлято и на вид неподвижно, друг път едва църцорещо под пластовете клечки и листа, после с криволичене поемаше по стръмнината, като често си помагаше и с ръце, пълзеше на четири крака, ловейки се за провиснали клони и окелавели фиданки, оставяйки се на някакъв инстинкт да го води.

Гората се разреждаше, Дионисий газеше папрат до гърди — винаги нащрек, защото тук не виждаше нищо в краката си, прехвърляше изгнили стволове и се озоваваше на закътана полянка, обрасла с дълга мека трева, оттам — примижал, свил шия в раменете си, се преборваше с гъстака на някой млад елшак, докато пред него изведнъж се откриеше планинска ливада, осеяна с хилядите жълти свещи на мечото ухо. Той вървеше по билото, от време на време се озърташе да определи посоките и неусетно наваляше надолу по южния склон, пресичаше малинак, късайки в движение розовеещите, недозрели зрънца, сурваше се по сипей и отново хлътваше в непозната гора. Игли на хвойна бодяха голите му колене, с туристическите си обувки подритваше гъби, по-нататък, под разперените клони на редките борове, свежо зеленееха листицата на боровинките. Без да бърза, Дионисий минаваше падини, изкачваше сухи ридове, посипани гъсто с бял равнец, скриваше се в мрачните тунели на вековни елаци и продължаваше, продължаваше все през нови и винаги приличащи си поляни и гори, свивайки постепенно пръстена към Манастирището.

Той не се заблуди нито веднъж, макар че преплетените ридове на планината не позволяваха да се ориентираш лесно. Преценяваше единствено времето — на колко часа се е отдалечил и ще успее ли да се върне преди смрачаване.

Когато тръгваше сутрин, гората още дремеше, тревата бе натежала от роса, тънко бяло облаче се гушеше в края на небето. Дионисий се възбуждаше от спорния ход, усещаше необичайна пъргавина и телесна сила, радваше се несъзнателно на своите здрави и гъвкави членове, които без усилия се нагласяваха към промените на релефа. Понякога погледът му падаше върху мокрите крака, възел от мускули над коленете автоматично се свиваше и разпускаше, като леко пренасяше тялото по стръмнините и го сдържаше по нанадолнищата. Чрез движението той остро усещаше своята обособеност от всичко, което го заобикаля. Това бе чувство за съществуване, за сигурност, за отделно присъствие сред природата, то бе ново, неизпитвано от него в града, където винаги се долавяше намесата на други хора.

Тук Дионисий не срещаше никого, притежаваше пълна свобода сам да избира посоките, не зависеше от улици и минувачи, а крачеше сред една първозданна обективност, която именно чрез своята ненакърнена цялост подчертаваше отделното, обособено съществуване и на човека. Сред ласкавата тия дни планина чувството за обособеност успокояваше младежа, допълнително усилваше и физическата, и духовната му енергия, защото в момента то бе неразделно от неговата самостоятелност и волност. Но по някакви неведоми пътища на душата това чувство лесно преминаваше в нещо различно, в нещо наглед противоположно, което съвсем не променяше бодрото, радостно настроение на Дионисий.

Всичко започна като игра, като някаква момчешка „криеница“. Дионисий слизаше по необикновено стръмен скат, обрасъл с рядка букова гора. Забиваше нозе в многогодишната шума, ореше наляво и надясно, но се задържаше трудно, политаше надолу, засилваше се и за да убие опасната инерция, прибягваше от дърво до дърво. С протегнати напред ръце той омекотяваше удара в ствола, отблъскваше се и по същия начин се спускаше към следваща бука. По средата на склона вече малко се бе задъхал и тоя път прегърна дънера, прилепяйки буза към хладната кора. В началото чуваше тупкането на сърцето си, но за няколко мига дървото сякаш пое в себе си глухия звук. Дионисий можеше да продължи, за почивка беше рано и все пак той остана, притиснат о ствола, прекара леко длан по гладката, приятна на пипане повърхност и замря.

Гората също немееше, като че още се вслушваше ходи ли някой чужд под нейните клони. С едно око младият човек виждаше сивобелезникавите колони на дърветата, ръждивата жълтевина на покривката от миналогодишни листа, тук-там слънчев лъч се провираше до земята и някои шумки грееха яркожълто, така че отдалеч приличаха на току-що порасъл пачи крак.

Клепачът се затвори и окото се премести по-наблизо. Малко над бузата на Дионисий върху кората на бука бе останало петно от мъртъв лишей, зеленикавокафяво, потъмнелите му пипалца бяха изсъхнали, поолющени, но обувчиците им още дълго щяха да останат впити в дървото. Окото внимателно разгледа петното, както бе разгледало цялата гора. Мравка някаква се бе запътила нагоре, поспря пред човешкия палец, усещайки, изглежда, телесната топлина, но се качи, повъртя се малко из късите косъмчета и спокойно продължи пътя си към върха. Дионисий не мърдаше. Прелитна птица, не го усети, полюшна се на вейка и след миг се стрелна в клоните. И гората зашушна, сякаш вече не забелязваше човека. Съчка пукна, отрони се листо, клон о клон се отърка високо над главата му.

Стаен, с напрегнати сетива, момъкът постепенно се отдаваше на едно томително усещане. Както бе прегърнал дънера, стори му се, че се слива с него, че възглавничките на пръстите му прилепват към кората, подобно лишея, че е способен да се превърне във вейка или в изсъхнал лист, или в прехвръкналата птица, все едно беше в какво, защото всичко сега му изглеждаше еднакво близко и цялостно в своето съществуване. И едновременно той не преставаше да чувства себе си, да се вижда в момента като стаено и наблюдаващо същество, отделно от ствола, от лишея и вейката, обособено в своята обективност, както бе и обособено, и слято всяко нещо в гората. Тия две изключващи се уж представи не си пречеха, може би общ корен имаха те някакъв и еднакво вълнуваха душата на младежа, докато най-сетне той се откъсна от дървото и шумно се понесе към дерето.

Това бе кратко екстазно състояние на чувствителния момък, подпомогнато от пълната му самота. През тия юлски дни планинската природа навлизаше в своя най-буен живот и беше способна да увлече, да извади от разумно равновесие дори човек с по-кротко въображение. Дионисий забеляза, че лесно може да постигне изживяване, подобно на онова в буковата гора, достатъчно бе да се стаи, да се сниши, да задържи дъха си. Играта го привличаше, особено когато спираше да почине на някоя ливада или горска поляна.

Тревите цъфтяха — милиони цветни венчета и камбанки бяха открили лица към небето. Той падаше на колене, сякаш изумен се прекланяше пред хаоса от багри, търкулваше се и изчезваше сред високите стръкове. Леко го убождаха втвърдени, прерязани от минали коситби стебла, близо до корените тревите се сплитаха и бореха по-бързо да се измъкнат към слънцето. Две буболечки със слепнати коремчета бяха замръзнали в свивката на дълго листо. Очите проследиха нагоре дръжката на това непознато цвете — нежна виолетова чашка се полюшваше на върха и скриваше половината небе. Така погледнати, и крехкият цветец, и безмерната твърд на небето изглеждаха еднакви. Дионисий замижаваше, отпускаше се, дори не се бранеше от малките лъскави мухи, които се полепяха по краката му. Влажна топлина се стелеше из тревата. Ухото чуваше бръмкане на дива пчела, движението на собствената си кръв, едно далечно безкрайно ечение, предизвикано може би от милиардното стържене на щурците, може би от допира на тревите? О-уу-о, о-уу-о, о-уу-о — равномерно се пластяха кръглите вълни и младежът усещаше с цялото си същество, че това е всъщност гласът на живота, който растеше, разпукваше цветове, щъкаше и се плодеше сред ливадата, че в този глас намираха общата си граница всички отделни твари и движения, а заедно с тях — и тихите шумове на неговото тяло, сливащо се с песента на природата.

Ала не само животът увличаше. Веднъж Дионисий попадна в горолом — потискащо, малко зловещо място, което околната млада гора не бе успяла да превземе. Смерч беше покосил дърветата навярно преди десетилетия, те лежаха безразборно кръстосани, оглозгани от времето, острите клони стърчаха като ребра на допотопни чудовища. По щръкналите във въздуха корени висяха повесма сиво-зеленикави лишеи, тук-там на дънерите многоетажно се бе натрупала праханова гъба. Дионисий пристъпи навътре, дебелият пласт изсъхнали съчки пращеше под краката му и за мигновение той видя как плесна опашката на пепелянка и като мълниеносна струя се втече под клонака.

Момъкът побутна с тоягата си, огледа се и седна на близкия побелял ствол. Слънцето прежуряше, миришеше на чисто, нагрято дърво. В края на горолома коприва вдигаше тъмнозелена стена, в яма от коренище на повалено дърво червенееше гнездо горски ягоди. Дионисий никога не беше виждал подобно нещо и все пак почувства, че всичко тук му е познато, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, най-малко, това мъртво пространство изглеждаше посвоему необходимо, неизбежно бе да го открие сред горите. Но защо мъртво? Нима вече бе умрял дебелият дънер, върху който се бе разположил? Или ония възлести корени? Или вкаменелите дървесни гъби, по които почукваше с тоягата? Не притежаваха ли те — разбира се, под друга форма — оная обективност и цялост на съществуването, която имаха виолетовата чашка сред ливадата или шумящия с върхарите си бук, или изплашената пепелянка? Толкова удобно беше да почиваш върху топлата гладка повърхност, че на Дионисий не му се ставаше. Колко можеше да седи? Дали докато тялото му не се вкостенеше подобно тия стволове? Докато от пръстите му не прораснеха гъвкавите лишееви пипалца? Докато пепелянката не изпълзеше от дупката си и спокойно не се навиеше да се пече върху коленете му?

Сянка на птица мина в краката на младежа и го събуди от унеса. Нейде отдалеч се чуваха хлопки на стадо. Трябваше да върви. Тоя ден доста се бе отдалечил от Манастирището, а там го чакаха. Иначе… Като излизаше вече от горолома, Дионисий се обърна, отново огледа цялото това покойно място и се раздели с него, както се разделяме с непроумяна докрай тайна.

Той пресече ливада, в която някой бе започнал да коси, и се насочи право към насрещната рътлина. Дъх на младо сено, на бор, на свежа трева преливаха упоително. В прозирния планински ефир всеки аромат трептеше дълго и дълго запазваше границите си сред десетките други миризми. Зряла ягода, съхнеща капка смола, прашец от разцъфтяло цвете; стъпкан стрък чубрица, мащерка, жълт кантарион; влажен мъх, сутринта избила манатарка, зелена елова шишарка — леко и весело Дионисий разсичаше пластовете въздух и по уханието им, дори да стиснеше очи, знаеше къде се намира.

Вече се беше измъкнал от върлото на дола и вървеше, следвайки високия бряг на потока, когато тънка зловонна струя пресече пътя му. Той я отмина, след миг пак усети краищата й, но се качи метър-два нагоре и я избягна. Тоя мирис му беше познат, подушвал беше тази невидима змия, която след пладне понякога се гънеше из влажни, но огрени от слънцето дерета. Вонеше на спарено, на тление, на нещо гниещо и разлагащо се и когато за пръв път я усети, Дионисий помисли, че наблизо има мъртво животно.

Той любопитно прерови гъсталака, върна се надолу, като душеше непрестанно и ту изпускаше, ту налучкваше следата. Но не, леш наблизо нямаше, не идеше от едно място зловонието, което бързо се разсея и изтече нанякъде. От много места, изглежда, се бе събрала тая смрад, безбройните пори на земята може би я изпускаха и това не беше знакът на една нечия смърт, а на милион смърти, постигнали милиони твари — на спаружено листо, на омекнал корен, на скапан червей и изсъхнало бръмбарче, на всички ония растителни и животински твари, които падаха върху кафявата горска пръст, трупаха се, гниеха и се превръщаха в пръст, за да пораснат отгоре други твари, излъчващи благоуханието на планината. Дионисий не знаеше дали е точно така, това си беше негово обяснение, но то му се стори правилно, защото чрез него сякаш се закръгли обективната цялост на тоя нов за младежа свят.

А миризмата всъщност бе неприятна за обонянието, гороломът също не беше красива гледка за очите, но Дионисий се вълнуваше не единствено и дори не толкова от хубостта на природата. През тия дни той не изпита желание да рисува някое прелестно кътче от Манастирището, сякаш се бе свило и замряло онова негово спонтанно художническо чувство, което инак непрестанно го караше да възпроизвежда нещата или да ги преценява според качествата им да бъдат възпроизведени. Може би на това чувство беше нужна малка дистанция, отдръпване някакво, за да се съживи, но планинската природа се бе стоварила така върху младежа, че не му оставяше нито време, нито изход за отдръпване.

Природата го въвличаше в себе си, или по-точно — природата го съединяваше със себе си, и Дионисий смътно долавяше, че неговото младо, силно тяло очертава една обща граница с могъщото тяло на природата. И той доверчиво проникваше все по-дълбоко в нейните недра, а в този случай любуването на външните хубости не беше най-важното. Отделните сетива като че губеха предишното си значение, притъпяваше се техният скептицизъм, който разделя красиво от некрасиво: хармонията — от монотонието на багрите, грозният грак на орела — от сладкия ромон на ручея, гниенето — от уханието на живота. Тия противоречия неусетно изчезваха, изравняваха се, превръщаха се в нова хубост, която се усещаше и от ново сетиво, от обединително, средищно сетиво — може би направо от сърцето. Обикновените сетива досягаха повърхността, кожата на нещата и не че не вършеха своята ценна разделителна работа, но сърцето на Дионисий съединяваше всичко, като по този начин надхвърляше естетическото съзерцание и се изпълваше с обожание и любов към единното, свято тяло на планината.

Той се връщаше в Манастирището спокоен и ведър. Заглъхнали бяха ония негови момчешки терзания, тровещи го в града, мъчителните му внушения, че е пълен роб на низшите си инстинкти. Може би промяната на мястото му влияеше, може би му въздействаха преживяванията сред природата, а най-вероятно навикът и опитът в общуването с Юлика незабележимо бяха загладили предишните остри чувства. Освен това Дионисий бе порасъл, възмъжал бе през тия месеци в къщата на Антови, зрял човек ставаше вече и всички във вилата му напомняха, че го чака голямо събитие.

Наближаваше неговият рожден ден, на който щеше да навърши двайсет години. Милетко обясняваше какво велико време настъпва за Дионисий: цветя и рози, нова ера, оттук насетне — шапка на тояга. Той гръмко обещаваше някакъв сюрприз за празника, с който на всички щял да напълни душите, но какво бе замислил, не споделяше нито с Юлика, нито с Живка. От своя страна, Живка също тайничко се заканваше да изненада своите хора с такава торта, че да си оближат пръстите. И Юлика загадъчно се усмихваше — подаръците й отдавна бяха готови. Напитките чакаха в килера на долния етаж, пъстърва щеше да налови горският, заръчано бе на един каракачанин кога да коли агнето. Сред приятните дни за компанията рожденият ден се задаваше като най-приятен, а Дионисий малко се притесняваше ще успее ли да отговори на всеобщото внимание.

Един ден преди събитието обаче се получи писмо, адресирано до вилата на Антови. Милетко побърза да го отвори, но то се оказа за Дионисий, пишеше му посредникът, на когото бе дал пълномощно да продаде бащината му къща. С два телеграфни реда човекът го призоваваше да слезе незабавно в града във връзка с общата им работа. Пазарлъкът ли се бе затегнал, друга пречка ли се явяваше, не можеше да се разбере, и Дионисий бе склонен да отложи заминаването си след празника, но Милетко се намеси:

— Давай, утре заран. И аз чаках едно потвърждение — заговорнически подмигна той, — ама не дойде и сам ще се оправям. Двамата ще вървим — дружинка. С ранната кола.

Така и решиха, като си правеха сметка да вземат на връщане същия омнибус.