Димитър Кирков
Любов в ада (34)

VIII

Той попрехвърли срока, отпуснат от сестра му, и камионът изпърпори пред Цочови едва в петък. Багажа стегнаха за час, Цочовото домочадие излезе да изпраща, самият Цочо — ни лук ял, ни лук мирисал — дълго друса ръката на Милетко.

— Не ни забравяй, куме — рече Дионисий на прощаване. — Като се качиш на Хълма и питаш за къщата на Антови, всеки ще ти я покаже.

През тая седмица той бе досадно внимателен към Юлика, гледаше я в очите и живееше сякаш единствено за да отгатва желанията й. А и тя не му се глезеше — на другите изглеждаше, че след венчавката е овладяла нервите си. Като чуплива вещ я нагласи и сега Дионисий до шофьора, Живка също се нагмезди в кабината, мъжете скочиха в каросерията и дружината завинаги се раздели със Самунджи…

Когато стовариха багажа в двора, Юлика изприпка по стъпалата на къщата като девойче, отключи и влезе в антрето. Вълнуваше се как ще завари дома си и облекчено въздъхна пред голямото кристално огледало. Тримата я следваха, натоварени с куфари и денкове, радостни и те като младата стопанка, но изведнъж нослето на Юлика се сбърчи, тя задуши, надникна в хола, а след това изчезна зад отворената врата на Милетковия гимнастически салон.

— Ау! Миле! — долетя оттам изплашения й глас и Дионисий пръв се втурна след нея.

Насред салона стоеше сандък, над който Юлика бе замръзнала, а на дъното му, поръсено със слама, лежеше крокодил. Е, не съвсем крокодил, по-скоро крокодилче, малко нещо над метър, и не можеше да се разбере влечугото живо ли е или препарирано — изцъклените му очи не мигаха и нищо не помръдваше по него.

— Богородичке… — изпъшка Живка, която заедно с Милетко също бе застанала край сандъка.

— Но какво е това? — изумено попита Юлика.

— Как да ти кажа?… — рече Милетко. — Крокодилче. Само че ти не се бой. То такова… не хапе.

— Но живо ли е?

— Живо, живо! Само че му е студено, защото е раждано в топлите страни — добросъвестно разясни той.

— Ох, нов измѐт трябва да чина… — пак изпъшка Живка.

— Ти трай! Кой те закача теб?! — сопна се Милетко, като притеснено поглеждаше сестра си.

— Но твое ли е? — продължаваше да възклицава Юлика.

— Как да ти кажа?… Не е мое. На един приятел е… Ама вие го знаете! — оживи се той. — На Фанто, на сеньор Фанучи е. Нали го помните? Той сега го дресира…

— Но защо си го взел?

— Как да ти кажа?… Не съм го взел — пак се умърлуши брат й. — То си е заедно с Фанто… Той и Фанто живее тука…

И Милетко обясни, че докато търсел камион по пиацата, срещнал там сеньор Фанучи, който здравата бил загазил. Тъпите бомбардировки се отразили и на цирка, в който Фанто демонстрирал изкуството си, и тоя цирк се разпаднал под натиска на обстоятелствата — то нали и транспортът оскъден, и интересът на населението спаднал в тая военна суматоха, но така или иначе, артистите се разпръснали като пилци и ненадейно знаменитият сеньор Фанучи се оказал без препитание и покрив над главата си. По тая причина той освободил от ангажимент и оная храбра жена, госпожица Лучия.

А междувременно, преди още да се разпилее циркът, Фанто купил туй крокодилче и започнал да го дресира за манежа. Впрочем по-точно е да се каже крокодилка, а не крокодилче, защото животното е женско, Дженифер му е името. Както и да е, това не е важно, важно е, че сеньор Фанучи останал на улицата с личен багаж, с професионален инвентар и с Дженифер като добавка. Е, не точно на улицата, защото Фанто наел стая в хотел „Глория“, но съдържателят цял звяр, вдигнал таксата кажи-речи двойно заради Дженифер, сякаш тя заема отделен креват и ден през ден й сменят постелките. И никой не се интересува, че сеньор Фанто Фанучи е световно име! Можел ли е при това положение, попита Милетко, можел ли е той да остави един такъв бележит свой сънародник в мъки и лишения? Не е можел! Сърце не му е давало! Така той го поканил в бащината си къща, настанил го, скромно, разбира се, в малката стая под стълбището. Никому няма да пречи човекът — той само преспивал тук, големи планове крои Фанто за бъдещето, крокодилката също няма да пречи в салона, нали в края на краищата тоя салон е Милетков?!

Докато братът Антов държеше тая предварително подготвена от него реч, настроението на Дионисий тъмнееше, Живка също се бе навъсила, а Юлика слушаше разсеяно и неочаквано каза:

— Но то всъщност е симпатично, Миле! Виж какви нежни нюанси има на гушката си. Особено светлозеленото.

Дионисий рязко се обърна и тръгна да пренася изоставения багаж. Без да го погледне, увлечена от крокодила, Юлика допълни към брат си:

— Но когато се канят гости, човек трябва да е любезен. Защо си го сврял под стълбището? Защо не му предложи ъгловата стая?

Зарадван от успеха си, Милетко тупна Живка по гърба:

— Живе, да приготвиш ъгловата стая! Ще помагам!

Само това й липсваше на Живка тоя ден. Всичко чакаше нея — и багажа да нареди, и стаите да почисти поне отгоре-отгоре, и прилична вечеря да сервира. За помощ — никой не й помогна. Като се нагласи след пътуването, Юлика веднага излезе да задвижи работата на киното, Милетко и Дионисий също се запиляха навън и чак привечер тримата се прибраха.

Юлика не попита младия си съпруг къде е ходил, но каза, че прожекциите за съжаление ще започнат с позната лента и между другото подхвърли как няма да е лошо, ако поне рекламният щит на киното е нов, щом филмът ще е стар. Тя не предложи направо на Дионисий да го нарисува, но намекът беше ясен и докато си пиеха аперитива в хола, той се зае да нахвърли проект за плаката. Въпреки умората Юлика преглеждаше делови книжа, Милетко, смучейки по обичая си коктейла през сламка, зяпаше в блока на Дионисий и най-сетне Живка подви крак край тях — сипала беше и на себе си малко вишновка.

Това обичаше тя — да си е изшетала къщата, тихо да е, чистичко да е, мир и спокойствие да има. Днес й оставаше само да сложи вечерята, после да измие паниците и нищо друго няма да се иска от нея, рано ще си легне, че краката й коват, а гърбът я наболява. Макар никой да не я беше питал, тя одобряваше Дионисий като зет на къщата. Вярно, сиромашко бе момчето, никакво още не бе — ни занаят, ни положение, младо беше и не се знаеше няма ли да се промени то към нея, но сега-засега Дионисий я облекчаваше от тайните й опасения. Отдавна Живка тръпнеше за какъв господин ще се омъжи госпожица Юличка. Ако, да речем, в къщата дойдеше зет някой див петел, неизвестно бе дали няма да мърмори: не мога да я трая аз тая Живка, знам я аз що е вършела тя тука — и като нищо ще вземат да я прокудят. И да не я прокудят, такъв човек ще й се мръщи, накриво ще я гледа, пък Живка ще трябва да му трепери и ни мир, ни спокойствие ще има за нея.

Ако пък Юличка идеше снаха нейде, нямаше да я вземе — къде ти! Да беше младо слугинче — иди-дойди, пък то старо бунище — лесно рине ли се?! А да останат сами с Милетко не беше сигурно. Вятър го вее Милетко на бяла кобила! Ако не е сестра му тук, завчас ще напълни къщата със скитници и пройдохи. Опразни ли се нейният дял, току-виж — и жена се довлякла. Нищо му не е на Милетко! Заради голямата къща ще замижат, че е куцичък. Я някоя циркаджийка, я тукашна повлекана… И тогава вече Живка ден не може стоя. Ще си стегне бохчичката тя, ама къде ще ходи?… Ей от всички тия грижи, една от друга по-лоши, Дионисий я спасяваше изведнъж. Нищо не променяше той в Антовата къща. Тя лизна от чашката и като посегна да я остави, хлъцна от уплаха. До вратата на хола стоеше човек, миг преди това го нямаше, Живка беше гледала натам, а сега стоеше… Дух ли бе, фантом ли и как се беше омъкнал, без да го чуе?! Другите, улисани в заниманията си, също се сепнаха, а Фанто Фанучи рече:

— Госпожо… — И с котешка гъвкавост плъзна през хола, хвана ръката на Юлика и с дълбока почтителност наведе глава да я целуне.

— Ах, господин Фануучи! — пропя тя, без да успее да се надигне от креслото. — Как ме изненадахте! Заповядайте при нас!

— Простете, госпожо — още веднъж преклони глава той, но на поканата не се отзова, дръпна се настрани и опря тъмните си очи в Милетко.

— Влез бе, Фанто. Ела седни… — бе пробъбрил преди това домакинът, но като хвана погледа на приятеля си, понамръщи се миг-два, сякаш се насили да разчете загадъчен йероглиф.

— Ела, ела! — с весело облекчение повтори той, отгатнал очевидно укорния знак на сеньора. — Куфарите са в друга стая. По-хубава. Всичко е наред, оставаш си у нас…

Фанто Фанучи обаче не се трогна от тия успокоителни думи, а пророни:

— Приемала е.

— Как приемала?! Не може да бъде! — рипна от изненада Милетко.

Фанучи кривна глава — и непосветеният можеше да разбере тоя жест: „Неприятно, но факт.“

— Кой е давал на крокодила да яде?! Нали ви казах, че само от Фанто приема храна! — викна Милетко.

— Не си казвал — сърдито се обади Живка. — Много важно! Гледам го, лежи на голата слама — дожаля ми. Слама ли ще яде?!

— Казах! — побесня братът Антов. — Глуха ли си?! Казах, че Фанто го дресира! Как си я мислиш — че ти ще го храниш, пък той ще го дресира! Какво му даде?

— Какво му дадох? — обърка се Живка. — Хляб му дадох, кокалци му дадох…

— Ооо! — зави Милетко, стискайки глава в шепите си. — Убивам те! Кокалци…

— Миле! — овладя Юлика чувствата на брат си и веднага закачливо се обърна към госта. — Дано не сме объркали методата ви, господин Фанучи. Но ние нищо не разбираме. Идваме си тук и — представете си! — изведнъж виждаме Дженифер. Да си призная, в първия момент малко се стреснах, но като я разгледах внимателно — тя просто красавица. Представих си я намалена сто-двеста пъти — че тя би била бижу, великолепна брошка би била, която с удоволствие бих носила. — Юлика пипна ъгъла на деколтето си, показвайки къде би закачила миниатюрната Дженифер, и сеньорът проследи движението й. — Живка също я харесва. Живка има вкус. И от добро сърце й е дала храна, повярвайте. Може би е сгрешила, но…

— Безспорно е сгрешила — намеси се Дионисий. — Животното е специално, тропическо. Живка има вкус, но и то си има вкус. Свикнало е сигурно я на антилопска плешка, я на бутче от фламинго. Какво е туй, хляб и кокалци?! Че то разстройство може да хване…

С гнуснав укор Юлика погледна съпруга си и въздъхна, а гневният още Милетко тракна чашата си:

— Абе, това е изкуство — какво говорите и двамата?! Основите му се поставят сега. Ос-но-ви-те! Тънкости има, хватки има, волско търпение се иска, та да влееш ум в главата на влечугото и да му събудиш душата. Влечуго е това, даже не е бозайник! Тъмни сили има в него още отпреди потопа. Мозъкът му мъничък! Какво си мислите?! Дженифер още не е порасла, ама е зла като усойница. Логика има в обработката й, равновесие и пропорции. Кога ласка — кога бой, кога храна — кога наказание! И туй Живка изведнъж — хляб и кокалци! Диващина! Епоха е Фанто Фанучи в дресурата, звезда от първа величина! Живка ще му се меси! Безсмъртно ще остане това име и вовек ще се нареди то до великия Карл Хагенбек, до Томас Бати и Юлиус Зет… Живе, сипи още по едно! И на Фанто! — сдържа за миг вдъхновението си Милетко и продължи: — Ако преди сто години Анри Мартен за пръв път извади зверове на манежа само за да ги покаже — Фанто Фанучи създаде спектакъл и художество! Ако Томас Бати ръгаше животните с тризъбци — Фанто Фанучи като истински артист разкри душите им! Ако Юлиус Зет въведе кръглата клетка и за двайсет години дресира триста лъва в нея — Фанто Фанучи ще я премахне, та да почувства зрителят, че е част от природата и да не се бои от нищо!…

Дионисий бе оставил блока с недовършената скица, клатеше умислено глава и не можеше да отвърне на тая възхвала. Юлика обаче каза:

— Исках да попитам сеньор Фанучи, но преди малко ме прекъснаха… Не е ли опасно нашето съжителство? Да не се случи нещо непредвидено? Да не произтече нещо трагично?

Тя го гледаше с лукава недоверчивост и сеньорът зина да каже нещо, но само присви очи, криейки огъня в зениците си.

— Между кои вас? — рече вместо него Милетко и несигурно задвижи показалец между Юлика и Фанто Фанучи.

— Ах, за Дженифер ми е думата — тутакси поясни сестра му. — Сам ти намекна, че е зла… Няма ли опасност да се измъкне от сандъка? Като си представя, че може да пропълзи по стълбите, да се вмъкне в спалнята ми… Брр! Ужас ме обзема!

Юлика театрално разтърси коси и сбръчка нослето си, а гостът пестеливо се усмихна.

— Имаш си мъж. Ще те пази — разтълкува Милетко усмивката.

— Оо… — Юлика категорично отхвърли тая възможност, като едновременно се разбираше, че тя нито желае да се стига дотам да я пазят от Дженифер в спалнята й, нито вярва в способностите на съпруга си да я опази, ако се случи страшното.

— Не се безпокойте, госпожо. Аз съм насреща — проговори Фанто Фанучи.

— Но може би трябва да се сложи капак на сандъка? Или предпазна мрежа?

— Отговарям — твърдо се зарече звероукротителят.

Междувременно Живка бе доляла чашите, поднесла бе питие и на госта, който сега си позволяваше малко алкохол поради факта че не упражняваше изкуството си.

— Щом вие сте насреща — весело поде Юлика, — да пием за ваше здраве! Желая ви успех с Дженифер и твърдост пред несгодите!

Тя първа поднесе чашата си към него, другите се присъединиха, на Дионисий вермутът се услади и той пое напитката на едри глътки.

— Разбрах за трудностите ви, сеньор Фанучи — добави Юлика. — На всеки голям артист се случват… Но вие знаете, естествено, че със страдания артистът плаща своите успехи. Ех, трудно е изобщо за човека на изкуството… — въздъхна тя и се натъжи. — Пречки, унижения…

В съгласие гостът угрижено кимна.

— Съчувствам ви — продължи тя. — И аз съм в подобно положение, но никой не се интересува… Налага се да въртя стари филми — и нищо вълнуващо. Зле е киното и то е зле… Упадък и ограничения. — Юлика замълча, съвземаше се, изглежда, от скръбните мисли, защото попита с по-бодър глас: — Да си пожелаем ли кураж? И да не се предаваме?

На свой ред сеньор Фанучи вдигна чашата.

— Академията също е затворена. Ще трябва да замина, да видя какво става. Поне професора си да намеря — обади се Дионисий, но никой не успя да му обърне внимание, защото Милетко троснато рече:

— Няма такова нящо, Юли. Не се е предал Фанто! Да не мислиш, че стои със скръстени ръце?! Ходи, действа, голяма работа е замислил.

— Но тайна ли е? — оживи се Юлика.

— Хм, не е тайна, ама такова… той не обича да се приказва. Да не го урочасаме. Все пак… — поколеба се Милетко — свои хора сме. А? Фанто?

Сеньор Фанучи неспокойно се размърда в креслото.

— Ще кажа пък! — не можа да се удържи приятелят му и решително изплю камъчето: — Свой цирк ще прави Фанто! Велико нящо се готви! Размах, мащаб, смел поглед към класиката! Няма да се остави на капризи и глупости той, ами сам ще хване юздите, че да видят и слепите как се прави изкуство. Най-широко възраждане на традициите!

— Зооцирк ли? — полюбопитства Юлика.

— Казвам ви, широк мащаб — не слушате! — пламна Милетко. — Пълен регистър на жанровете! Програмата ще се мени всеки ден — никакви баналности. Като почнем от конната част — началото на всички начала! Известно ли ви е на вас, че допреди сто години конят е главният герой на манежа? Туй въздушна гимнастика, клоуни, партерна акробатика — всичко, дето го знаете сега в цирка, го е нямало. Конят, конят преди всичко! Е? Ще вземем, значи, основните видове: конна акробатика, жокейска игра и такова… да речем, dressage de quantitè. Ех, като излязат десетина коня, с ония ми ти щраусови султани на челата, главите прибрани, изтимарени, че като плесне Фанто с оня ми ти бич, шест метра дълъг — виж тогава стойки на два крака, валс, карусел покрай бариерата. Движение и блясък! Ама, Фанто, нали с мярка? — обезпокоен се обърна Милетко към сеньора. — Че туй романската школа е бая кекава — все на танц я избива, на сценки и тем подобни.

Фанто Фанучи притвори клепачи.

— А̀ така! — зарадва се Милетко. — Суровият мускул по̀ се тачи! Повече атлетика, по-малко декорация и пастел. Тѐ затова Фанто залага на конната акробатика — мощ, енергия и воля. И трудна езда, с препятствия! Специални хора ще ги държат на манежа, ще поднасят пред ездача ту обръчи, ту тунели до три метра дълги — и както препуска акробатът, хоп през тях, хоп през тях! Че салта ли не щеш, че преобличания ли не щеш! Представяте ли си?! Ама, Фанто, много важно е да намериш добър щалмайстер за туширането. Защото — обясни той на несведущите слушатели — конят трябва да бяга равномерно и затуй следи отделен човек, набито око се иска, точна ръка — да пошибва от време на време с бича.

— Интересно! Но жокеите какво представляват? — увлече се Юлика.

— Жокеите носят жокейски шапчици — опита да ги разсмее Дионисий, но шуреят му го засече:

— Глупости! Отгоре-отгоре схващаш! Жокей без кепе не може, ама не е там работата. Да не мислиш, че на Джеймс Филис са му гледали шапката? Специалитет планира Фанто, макар че жокейството не ще промени — нали английско създание, има си твърд ред и традиция. Иначе си прав, Диска. И кепе носи жокеят, и копринена куртка на райе, бял брич и лакирани ботушки без токове, жълти гамаши. От пръв поглед се познава. Излиза значи жокеят в галоп, на седло, ботушите — в стремена, но седлото е имитация, на него то не му трябва, гуртата е важна — има едно такова приспособление, с кожени дръжки, ей тук стои, на ремъците — Милетко се шляпна по корема, — та да има човекът къде да се хваща при триковете. И веднага се изправя на гърба — с лице напред, с гръб напред, ха̀ — салто, ха̀ — челна стойка, при пълен галоп, разбира се, и в движение разседлава коня. Играй, играй още — и почивка. Конят да отдъхне. Следва антре, ето ми ги клоуните и августите — реприз, майтап малко и пак почва жокеят. Току легне на гърба, току се мушне под корема, слезе на манежа, дай пак отгоре със скок — че така, че инак, докато на животното му се отнеме дъхът. И тук вече почва главното! Сваля жокеят гуртата, гол-голеничък остава конят. Че като го подгонят! Пък жокеят му сече път кестерме през манежа — и хоп на гърба, хоп на гърба! На два крака, на един крак застава, тъкла напред, пак рипне долу, пак горе — и летят, летят човек и кон, мама му стара, летят като вихър и око ги не стига!… — Милетко се задъха, умори се, защото, докато приказваше, до болка бе стегнал мускулите на краката си, сякаш и той се бе вкопчил в летящия кон.

— Ужас! — вълнението на брат й неволно се предаде и на Юлика. — Великолепен замисъл, сеньор Фанучи! Друго е да си самостоятелен. Какво въображение имате само!

— Пари няма! — мрачно прокънтя басът на артиста.

— Цирк за милиони, но милиони иска — уточни Милетко. — Огън-кон трябва за жокейството, Фанто, ти си знаеш. Намериш ли, за три месеца ще го обучиш. Има тук един руснак, Аркадий Николаевич, заприказвахме веднъж, питах го, самия Джеймс Филис гледал някога в Петербург, момче бил. Помни го! И конете му помни! Какви коне — имената им като чуеш само! Поверо! Жерминал! Маркир! Маестозо! Щастлив човек! С очите си ги виждал! Такъв кон да намерим! Еех…

— Да не изстине? Сложено е — обади се Живка от вратата и огладнялата компания се премести в трапезарията.

Трудно вече можеше да бъде спрян Милетко, особено защото той подуши интереса на сестра си, и докато се настаняваха край масата, нямаше търпение да продължи разказа си за мечтания от Фанто цирк.

— Какво съм се захванал с конете?! — проломоти той, поглъщайки първата хапка. — Конете са част — да речем, една шеста от програмата. Пък останалото…

И той заразнищва мащабния замисъл на Фанучи, като почна от въздушната гимнастика — най-близкия на сърцето му дял. Милетко описа колко трапеца ще има в цирка на Фанто — подвижни и неподвижни — и как ще бъдат подредени, какви ще са мостикът за отблъскване и батутът, и най-важно, какви полети ще позволява снаряжението, сериите и пресечките им, прехвърлянията и смъртоносните скокове. Десетина минути траят въздушните полети, горещо приказваше Милетко, но те са върховна изява на цирковата стихия — гимнастикът владее подкуполната сфера, както птицата небето.

От време на време той търсеше съгласието на приятеля си, а Фанто Фанучи или кимаше, или отпускаше морни клепачи, но строгото му изражение не можеше да прикрие, че слуша внимателно и с удоволствие.

Като свърши с въздушното пространство на цирка, Милетко слезе долу, на манежа. Дресурата на едри хищници най-напред стоеше тука — Фанто бе насреща, а, разбира се, и на Дженифер ролята бе предопределена. Следваха многобройни партерни номера: почти пълен набор акробати се предвиждаха в цирка на Фанто, антиподисти и икарийци, играчи на лост се включваха също и от трите вида жонгльори — еквилибристи, силови и салонни, дислокатори, дето си вадят ставите и гънат телата си, подобно змии, велофигуристи и ексцентрици, и няколко по-дребни присъствия като илюзионист, човек-оркестър и имитатор.

Всичко знаеше за тях Милетко. Кой как ще бъде облечен и с каква походка ще се яви на манежа, как ще започне номерът и по какъв начин ще се стигне до кулминацията, връзките на триковете, подемите и падовете, докато се дойдеше до финала, до поклоните и целувките към публиката. Той бе оставил гозбата си недоядена, ръкомахаше, пѐреше се, току скачаше от стола да маркира детайл и да покаже движение, зачервил се бе, целият в пот беше плувнал, защото безподобно представление изнасяше сам на своите плещи. Живка слушаше с половин ухо, Дионисий кисело се усмихваше, но Милетко не гледаше тях, на сестра си главно разправяше той, защото сега тя съчувстваше на страстта му, както много рядко се случваше. „Ах, каква фантазия притежавате! Ах, каква изобретателност имате!“ — още няколко пъти възнагради тя мечтанията на Фанучи, препредавани от брат й, а сеньорът по същия начин загрижено откликна: „Пари няма… Пари няма…“

Пък Милетко, щом приключи с артистичната програма, залови трудната тема за организацията на цирка. В какъв състав ще бъде постоянната трупа, съобщи той, и кои ще бъдат с временни контракти, кой къде ще спи и какви извънманежни задължения ще му се възложат…

— Еех! — въздъхна човекът. — Навремето семейният принцип е крепял цирка — родът, фамилията са му били стожерът. Да можехме и ние да помогнем! — Той изпитателно прошари с поглед своята фамилия, насядала край масата, но само за да се увери със съжаление, че ни Дионисий, ни Живка, нито пък Юлика стават за такова гигантско начинание като Фантовия цирк.

Да, нямаше съмнение, че начинанието е обмислено изчерпателно, обаче една загадка възникваше — кога мълчаливият сеньор бе успял да разкаже всичко това на Милетко. Тайна си оставаше дали знаменитият артист не беше осеняван понякога от словесни изблици, които разкриваха бляновете на душата му, или Милетко притежаваше таланта тънко и подробно да чете в очите на своя кумир съкровените му планове, или пък трябваше да се допусне, че Фанто Фанучи нищо подобно не бе споделял с приятеля си, че това си бяха собствени бълнувания на Милетко, че не Фанто му беше напълнил главата с тях, а в момента сам господин Антов дръзко обработваше звероукротителя, за да събуди амбициите му и го тласне по-нататък из трънливия път на изкуството?… Ако това последното беше вярно, Милетко правилно се бе ориентирал, защото сеньор Фанучи май бе влязъл в играта, слушаше, попиваше, не спореше и не допълваше — приемаше той щедрия подарък от идеи на своя поклонник.