Робърт Б. Паркър
Огън и лед (8)

8

Карах към центъра на града по северната страна на реката и минах на отвъдния бряг по моста Лонгфелоу. В три часа седях в кабинета на Хал и съзерцавах през прозореца бреговата линия южно от Бостън. Гледката беше чудесна, но достъпът до нея се ограничаваше до хора, желаещи да стоят цял ден в офис на висок етаж. Хал седеше зад бюрото си в пълна униформа — бяла риза с колосана яка, червеникавокафява вратовръзка с дребни златисти шарки, широки червеникавокафяви тиранти. Копчетата за ръкавели сияеха в приглушено самодоволство. Сакото на тъмносиния му костюм висеше на закачалка от вътрешната страна на вратата. В своя кабинет, в работно облекло, Хал изглеждаше просто завършен. Не бях стъпвала досега тук. Бях се срещала с него най-вече на семейни тържества и там той беше извън своята естествена среда. В извънработно време изглеждаше някак половинчат, сякаш непрекъснато очакваше нещо. А тук, в своя кабинет, бе по-едър, дрехите му седяха по-добре, усмивката му бе по-лъчезарна, погледът — по-пронизителен.

— Ооо — възкликнах аз, защото знаех, че иска да чуе реакцията ми, — с кабинет като този да не би също така и да ти плащат?

— Не достатъчно — отвърна той. — Искаш ли кафе? Сок? Нещо газирано?

— Кафе. С мляко и захар.

Хал се приведе над интеркома на бюрото си.

— Дейзи — нареди той, — донеси ни две кафета, сметана и захар. Благодаря.

После се облегна щастливо назад в своя кожен стол с висока облегалка.

— Как е Ричи?

— Добре е — отвърнах.

— Често ли го виждаш?

— Веднъж седмично.

— Наистина ли?

— Да. Как е Елизабет?

Той вдигна рамене. Аз чаках. Стройна жена със силно опъната назад коса влезе в кабинета на Хал с поднос. Усмихна се, наля ни кафе от кана, предложи захар и мляко, сложи подноса на масичката пред прозореца с изглед към южния бряг и се оттегли.

— Двамата с Ричи се разбирате, така ли?

— Много добре. Далеч по-добре, отколкото през последните дни от брака ни.

— Мислиш ли, че ще се съберете отново?

— Зависи какво искаш да кажеш. В известен смисъл ние сме заедно. Струва ми се, и двамата знаем, че всеки от нас има свое място в живота на другия. Изпробваме различни сценарии.

— Така ли?

— Да.

— Какви например?

— Каквито не ти влизат в работата. Не мисля, че ме повика, за да си побъбрим за Ричи.

— От време на време забравям каква си, Съни. — Хал се усмихна. — Благодаря, че ми го напомни.

— Искаш да говорим за Елизабет ли?

— Да.

— Е, давай.

— Съни, тя ме преследва.

Отметнах глава назад, втренчих се в елегантния таван и въздъхнах.

— А, да, голямата сестра — казах.

— Следва ме по петите, когато съм с Нанси, понякога идва тук и виси във фоайето пред асансьорите.

— Ти изнесе ли се от къщи?

— О, по дяволите, да.

— При Нанси ли отиде?

— О, по дяволите, не.

— Мислех, че я харесваш.

— И аз навремето мислех, че харесвам Елизабет.

— Хубаво е да си предпазлив.

— И така, какво ще правим ние с теб с Елизабет?

— Какво е това „ние с теб“, бледолики?

— Съни, трябва да ми помогнеш.

— Хал, ти си съдружник в най-голямата юридическа фирма в града. Издействай си заповед жена ти да не се доближава до теб или пък се разведи.

— Преди два дни сутринта излизам от дома на Нанси и гледам, Елизабет паркирала точно зад моята кола. Не казва нищо, просто седи там.

— Крий се.

— Искаш да кажеш мотели под фалшиво име, плащане в брой на рецепцията?

— Да.

— Така не може да се живее.

— Процедурата по развода в ход ли е?

— Не знам.

— Не знаеш ли? При цялото ми уважение към теб, Хал, ти си един скапан адвокат. Без да те обиждам.

— Възнамерявах да оставя на нея да подаде молба за развод. Мислех, че е — той вдигна рамене, търсейки думи — по̀ джентълменско.

Не свалях очи от него.

Изглеждаше възможно най-неловко в своя голям кабинет със своята колосана бяла риза и златните копчета за ръкавели.

— Не… не знам. Мисля, че се чувствам виновен — промърмори той.

— И какво искаш да направя?

— Можеш ли да поговориш с нея?

— Предполагам.

— Ти ме забърка в тая каша.

— Добре. Ще говоря с нея. Но и двамата знаем кой те забърка в тая каша.

Той кимна печално.

— Май фактът, че мисля с оная си работа.

— Именно — отвърнах.