Робърт Б. Паркър
Огън и лед (34)

34

Денят беше мрачен. По всичко изглеждаше, че ще завали дъжд. Бях с ефектния си сребрист тренчкот. Преди да тръгна за работа, изтеглих от банката две стодоларови банкноти. Стотачките са много ефикасни за подкупване. Намерих Джърмейн Листър на Кълъмбъс авеню. Беше се облегнал на предния десен калник на най-големия произвеждан някога мерцедес. Колата беше сребриста, с тъмни стъкла. Джърмейн беше в скъпо палто от туид с колан и тъмнокафява мека шапка. Говореше си с няколко проститутки. Бях паркирала своето субару зад ъгъла на Мас авеню. Проститутките ме изгледаха злобно.

— Джърмейн Листър? — доближих се до тях аз.

Той кимна.

— Съни Рандъл — представих се възможно най-учтиво.

Той пак кимна.

— Праща ме Тони Маркъс.

Ново кимване.

— Познаваш ли жена на име Гретчен Крейн?

— Бяла жена?

— Да.

— Разбира се. Тони ми я прати, точно както и теб.

— От какво се интересуваше тя?

— Искаше да разбере всичко за про-сти-ту-ци-я-та — отвърна Джърмейн.

— Защо?

— Може би си търсеше работа — каза Джърмейн и намигна на проститутките. Те се изкикотиха. — И ти ли се интересуваш? Ще изкараш много повече мангизи от Гретчен.

— Впечатлена съм — казах. — Какви въпроси задаваше?

— Не знам. Прехвърлих я на моя… ъъъ, персонал.

Джърмейн пак намигна на проститутките. Те пак се изкикотиха.

— Някой от твоя персонал да е тук?

Най-високото от момичетата погледна към Джърмейн.

— Не — отвърна той.

— Къде мога да намеря човек, който е говорил с Гретчен?

— Всъщност не знам. А вие, дами на нощта, знаете ли?

Те пак се изкикотиха. Никоя не призна, че знае. Пейджърът на Джърмейн иззвъня. Той го провери.

— Извинявай. — Извади мобилния си телефон и набра номер. Известно време слушаше, после каза „Джей е“ и пак се заслуша. Гледаше ме, докато слушаше, сетне се отмести, за да не мога да го чувам, и след като измърмори нещо, изключи телефона.

— Никога не мога да избягам от бизнеса. Та докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо ми казваше как си пратил Гретчен да говори с някои проститутки, но не знаеш кои.

— Това тук е подвижен бизнес. Дамите идват, отиват си. Ония си заминаха. Не мога да ти помогна.

— Гледай ти, Тони каза, че си можел.

— Опитвам се. Но нищо не знам.

— Е, благодаря за опитването.

— Няма защо — отвърна той.

Проститутките се изкикотиха. Аз се върнах на Мас авеню.

Бях паркирала доста по-нагоре, така че не можеха да ме видят, когато се качих в колата. Отлепих се от бордюра и подкарах надолу по Хънтингтън авеню към Копли Плейс, завих надясно по Дартмут, пак надясно по Кълъмбъс и спрях до един пожарен кран, откъдето се виждаше ъгълът на Мас авеню. Колата на Джърмейн стоя там около час, преди да тръгне по Кълъмбъс, за да обиколи той другите си обекти за търговия на дребно. Извадих от чантичката си стодоларовата банкнота и я сгънах по дължина, така че да се вижда ясно цифрата. После слязох и се върнах на същия ъгъл, където същите проститутки стояха все така на група.

Сгънатата стотачка беше в ръката ми. Една малка част от мозъка ми се чудеше защо всички, и аз в това число, размахват банкнота, преди да натопят някого.

— Мога ли да купя пет минути от времето ти? — попитах високата проститутка, която беше разменила поглед с Джърмейн.

— Не чукам жени — отвърна тя.

— И аз. Просто искам да ми отделиш пет минути за едно кафе и няколко приказки.

Високата проститутка погледна стоте долара.

— Всякак. Ама трябва да се навъртам наоколо. Чакам един човек.

— Добре. — Облегнах се на стената до нея, като се потупвах леко с банкнотата по бедрото.

— Чупка — извика високата на малката група проститутки, мотаещи се безцелно наоколо. — Трябва да говоря с тази жена.

Те се отдалечиха. Изглеждаха неспокойни и малко напрегнати, сякаш очакваха нещо лошо.

— Името ми е Съни.

— Джуъл — представи се високата.

Не ме гледаше. Беше нервна и се озърташе раздразнено по улицата. Дали се притесняваше заради Джърмейн? Ако беше така, нямаше ли да се махне оттук и да предпочете да отиде на място, където да не я виждат? Джуъл преглъщаше нервно и аз изведнъж се досетих.

— Наркотик ли чакаш? — попитах я с разбиране.

— Не си ченге, нали?

— Не съм.

— Един трябваше да е тук с малко трева.

— Колко често ти трябва?

— Два-три пъти на ден.

— Надрусваш се, а?

— Не, по дяволите. Просто ми е нужно да се почувствам на кеф, нали знаеш, а не за да се чувствам като парцал. Оня каза, че до това време ще е тук.

— Сигурно скоро ще дойде. Бялата жена, за която питах. Ти си говорила с нея, нали?

— Защо мислиш така?

— Женска интуиция — отвърнах.

Дъждът беше завалял. Долепихме се колкото се може към стената. Усмихнах се мило и вдигнах стотачката. Тя я взе и я прибра, а очите й продължаваха да изучават внимателно улицата. На няколко метра от нас, на ъгъла, една от другите проститутки измъкна голям чадър, който сигурно беше крила някъде на сигурно място, и тя и две други момичета се сгушиха под него. Чадърът беше на ярки червени, жълти и зелени райета. Като странно цвете в мрака.

— Оная рече, че прави проучване — каза Джуъл. — Искаше да види как е на улицата.

— Защо Джърмейн я прати да говори с теб?

— По същата причина, поради която не те изпъди.

— Тони Маркъс?

— Аха.

— Тя обясни ли защо прави проучване?

— Каза, че работи за някаква женска организация. Каза, че те се опитват да научат нещо повече за взаимното съгласие.

— За съгласието, значи.

— Аха.

Джуъл се вглеждаше внимателно във всеки мъж и от двете страни на улицата. И другите момичета правеха същото. Не дебнеха за клиенти. Чакаха Годо. Дъждът се лееше неспирно. Беше топло за сезона, но студено, ако стоиш на дъжда. Сградата не ни предпазваше кой знае колко.

— Да седнем в колата ми — казах. — Пак ще виждаш.

— Къде ти е колата?

— Там, при пожарния кран.

— Добре. Можеш преди това да вземеш кафе в дрогерията. Две сметани и много захар.

Съгласих се, влязох и взех две големи кафета. Едното с допълнителна сметана и четири захарчета. Излязох и го подадох на Джуъл.

— Орлийн — извика тя към групата жени под чадъра. — Ще съм в колата ей там. Дойде ли оня, повикай ме.

— Ще те повикам.

— Непременно, чуваш ли, момиче.

— Непременно.

Седнахме в колата. Запалих мотора, включих отоплението на слабо и пуснах чистачките, за да може Джуъл да вижда ясно ъгъла.

— Каква е тая кола? — попита тя.

— Субару.

— Ако някога си купя кола, ще е кабрио.

— Имах такава — казах. — Но косата ти се вее, а имам и куче и трябва да треперя да не би тя да изскочи от колата.

— Никога не съм имала куче.

— Много лошо. Разкажи ми за онова там със съгласието.

— Тя ме попита искам ли да правя това, с което се занимавам. Аз казах, че, разбира се, искам. Ако не исках, нямаше да го правя. А тя ме попита дали ми харесва. Аз казах, че какво има да ти харесва — да търкаш чепа на някой дебелак на предната седалка на колата му ли? А тя вика, че било толкова отвратително. Защо го правиш, вика.

Джуъл отпи от кафето си и се засмя.

— Викам й, не знаеш ли, сестро, за пари. А тя разправя, че имало други начини да правиш пари. Като какви например, питам. Да взема да стана докторка ли, що ли? Тя пак вика, че има и други начини. Че мога да работя и нещо друго. А аз й викам, че няма да мога да си поддържам стандарта.

Джуъл пак отпи от кафето, наблюдавайки улицата както котка — миша дупка.

— И каза, че сигурно можеш да се откажеш от навиците си, така ли?

Джуъл поклати глава и отвърна:

— Това момиче много гледа телевизия.

— Какво, мислиш, е искала да научи?

— Попитах я. Защо, викам, искаш да знаеш всички тия глупости за съгласието и други дивотии? А тя разправя, че просто събира информация.

Джуъл си изпи кафето, свали прозореца от своята страна, хвърли картонената чаша на тротоара и вдигна прозореца.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Това.

Един млад чернокож мъж в раздърпани дрехи и обратно нахлупена бейзболна шапка с емблемата на „Колорадо Рокис“ се появи с бавна крачка откъм Саут Енд. Джуъл изхвръкна, преди да успея да кажа и думичка, и хукна към ъгъла да го пресрещне.

Баткото с бонбонките пристигна.