Робърт Б. Паркър
Огън и лед (14)

14

Когато седнахме във вътрешния офис с Мери Лу и адвокатката й — дребна енергична жена със заострен нос, която приличаше малко на пъргаво пиле — във външния все още имаше няколко ченгета. Адвокатката се казваше Розалин Гелб. Беше почти обяд.

— Първо, Мери Лу — казах, — аз съм в атакуема позиция. Нямам никакво юридическо право да отказвам информация на полицията, нито пък мисля, че трябва да го правя.

— Ако исках полицията да е наясно с моите работи, щях да отида директно при тях. Каквото и да знаеш, си го научила, докато си била на работа при мен. Информацията ми принадлежи.

— Мис Гелб, сигурна съм, ще ви обясни, че аргументът ви е юридически несъстоятелен.

Мис Гелб кимна.

— Постоянно създават нови закони — заяви Мери Лу. — Не ти разрешавам да разкриваш каквато и да било информация, събрана по времето, когато си работила за мен.

— Второ — продължих аз, — това е разследване за убийство и вероятно ще се вдигне шум. Почтена бяла жена, свързана с известна феминистка, е убита в офиса й в центъра на града. Ще искат да разнищят този случай. Познавам шефа на отдел „Убийства“ Мартин Куърк. Ако реши, че скривате нещо от него по случая, ще ви съсипе живота.

— Очаквам Розалин да ме предпази от това.

Мис Гелб не изглеждаше много щастлива.

— Трето — казах, — защо, по дяволите, не искате да им кажа за Лорънс Рийвс?

— Защото не искам.

— Има ли тогава нещо, което вие можете да ми кажете за него? Познавате ли го?

Мери Лу мълчеше със скръстени на гърдите ръце.

Погледнах адвокатката.

— Ще направя каквото мога, за да ти помогна, Мери Лу — каза тя. — Но съм склонна да се съглася с мис Рандъл.

Мери Лу седеше със скръстени ръце и упорстваше.

— Добре — казах, — ще се опитам да намеря изход от това положение и ако не успея, ще ви уведомя най-подробно.

— И в кой момент? — попита Мери Лу. — Защото не си вече на работа при мен.

Нямах какво повече да кажа. Очевидно и останалите. След дълга минута мълчание станах, тръшнах вратата зад себе си и се прибрах вкъщи.

Като влязох, Роузи направи своите обичайни няколко завъртания, а сетне хукна към паничката с вода и изпи количество, равняващо се на половината от собственото си тегло. Когато ритуалът „радвам се да те видя“ свърши и тя търпеливо изтърпя да закача каишката на нашийника й, я изведох на разходка. Спуснахме се по Съмър стрийт към моста над канала Форт Пойнт и спряхме на него. Роузи ужасно обичаше да гледа водата, докато аз се облягах на перилата и импровизирах отговорите на неизбежните въпроси за нейната порода, пол и предназначение.

— Това питбул ли е?

— Не, тя е миниатюрен бултериер. Няма никаква прилика с питбула.

Какво ли ставаше с Лорънс Рийвс? Защо Мери Лу отказваше да го назове? Защо той я следеше? Защо беше толкова странен, когато му зададох някой и друг въпрос?

— Това куче ли е?

— Да.

Мери Лу сигурно го познаваше. Това беше единственото, което имаше смисъл. Не би имала причина да го прикрива, ако не го познаваше.

— Той хапе ли?

— Зависи. Тя обича да гони мишки.

И би трябвало да го познава по начин, който би могъл някак да я компрометира.

Мина дете, хванало се за ръката на майка си. Роузи изръмжа насреща му.

— Лошо кученце — каза детето.

Двете с майката се спогледахме.

Единственото, което можех да измисля, бе да се отбия у Лорънс Рийвс и да видя какво съм пропуснала по отношение на него и Мери Лу. Погледнах надолу към гладката черна водна повърхност. Тя се движеше бавно. Роузи се взираше в нея през пречките на перилата и въртеше опашка. Нямаше вероятност до следващия ден да разбера много неща за Лорънс Рийвс, а знаех, че Фарел не блъфира. Не беше ясно дали щеше да ми отнеме разрешителното, или не, но знаех, че ще ме издири, ако не ида на другия ден при него; освен това бях обещала, че ще го направя. Дадох си сметка, че вече съм решила да кажа на Фарел онова, което искаше да знае.

Един просяк спря край нас.

— Какво сладко кученце — заяви той. — Как му е името?

— Зъбчо — отвърнах.

— Мога ли да го погаля?

— По-добре недей. Зло е.

— Имате ли излишни дребни?

— Не.

— Приятен ден — каза просякът.

— Със сигурност ще е приятен, благодаря.

Просякът си тръгна. Погледнах към Роузи, която продължаваше да се взира съсредоточено в гладката черна вода, движеща се бавно под нея.

— Мама е в отвратително настроение — заявих високо аз.

Роузи не ми обърна внимание.

— Искаш ли бисквитка? — попитах.

Роузи се извърна рязко и ме погледна вторачено, а непроницаемите й малки черни очи светеха.

— Хайде — казах, — ще се приберем и ще хапнем бисквитка.

Отделих се от перилата и тръгнах обратно по Съмър стрийт. Роузи заситни бързо пред мен, без нито веднъж да погледне назад към моста.