Робърт Б. Паркър
Огън и лед (32)

32

В апартамента на Ричи винаги осъзнавах с болезнена яснота, че обстановката, в която живее, изразява до съвършенство същността му. Имаше всичко необходимо и всяко нещо си беше точно на мястото. Но нямаше нищо излишно. Нищо декоративно. Нищо, което да е сложено просто защото е хубаво. Когато влязох, Ричи си пиеше питието в компанията на Роузи. Бяха на канапето и тя лежеше до него, положила брадичка на бедрото му. Винаги когато си отварях със собствен ключ и го виждах, вдигнал крака, с нашето куче заспало до него, усещането за домашен уют ме обливаше като топла вълна. Усещането за безопасност. За подслон. За сигурност. За дом.

Главата на Роузи се стрелна нагоре. Ушите й щръкнаха леко напред. Тя ме гледа известно време, докато мъничкият мозък се нагоди към присъствието ми. После скочи на пода, дотича и се завъртя наоколо няколко пъти, докато се наведа да я поздравя. Ричи стана с чаша в ръка и се засмя щастливо. Когато свършихме с ритуала, се изправих, а той разтвори ръце и аз се доближих до него и го целунах. Повече от сестра. По-малко от съпруга.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да. Какво пиеш?

— Скоч със сода.

— Звучи добре — казах.

Ричи ми направи питие, наля си ново и на себе си, а после седнахме на канапето с Роузи помежду ни и вдигнахме крака на голямата възглавница отпред. Отпих първата глътка и я оставих да се уталожи в мен. Не пиех често, но имаше моменти, когато нищо не изглеждаше по-съвършено от силно питие с много лед.

— Добра ли беше? — попитах и погледнах към Роузи, която примираше от задоволство между нас.

— Разбира се. Тя ме обича. Въпреки че не живее тук — отвърна Ричи.

— Почти като мен.

— Почти като теб.

И двамата отпихме по малко.

— Ходила си при Тони Маркъс.

— Как разбра?

Както обикновено Ричи сви рамене, с което казваше: „Разбирам ги всъщност тия работи“.

— Не си изпратил някой да ме пази, нали?

— Кого например?

— Прекрасно знаеш, по дяволите, кого. Баща ти или чичо ти биха наредили на някого да ме държи под око. Достатъчно е просто да помолиш, нали?

— Знам, че не би ти харесало — каза Ричи.

Кимнах. Замълчахме.

— Всъщност не отговори на въпроса ми.

— Не. Не съм карал никой да те пази.

— Но знаеше за Тони.

Ричи ми се усмихна.

— Може семейството ми да следи Тони.

Разсмях се.

— Искаш да кажеш, че всичко това не е заради мен, така ли?

— Невинаги.

— Колко обезсърчително.

— Тони беше ли благоразположен?

Разказах му.

— Джърмейн Листър — изрече той, когато свърших.

— Да. Познаваш ли го?

— Познавам го.

— И?

— И аз не се бъркам в работата ти, без да съм поканен.

— Поканен си.

— Той е гаден, тъп сводник, когото Тони издигна прекалено много. Нещастникът просто стигна нивото на собствената си некомпетентност.

— Защо го е направил?

— Трудно е да проумееш Тони. Прави каквото си ще, защото това го забавлява. А допусне ли грешка, просто я премахва.

— С една дума, той знае, че Джърмейн е некадърен.

— О, да.

— И го е издигнал, за да гледа как ще загази, така ли? Това е безсмислено.

— Ами чичо ми казва, че Джърмейн иска да измести Тони, и то от доста време. Така че Тони го издига, за да може оня да му докладва редовно. Своеобразен начин да не го изпуска от погледа си.

— Защо просто не го убие?

— Тони си е Тони. Забавлява се. Прави неща, защото иска да види какво ще излезе.

— Като с мен ли?

— Да. Харесва те. Което не означава, че не би те убил. Но докато не се намесваш в бизнеса му, му прави кеф да наблюдава какво правиш. Никога не е виждал жена като теб.

— Гледай ти, значи Тони ме харесва.

— Не си ли поласкана?

— Мислиш ли, че Джърмейн ще ме хареса?

— Не.

— Защо?

— Защото Джърмейн не харесва нищо, за което се сещам. И най-вече не обича жените.

— Поради което Тони ме праща при него.

Ричи се засмя.

— Той получи голям ритник, когато миналата година отървах едно момиче от един от неговите сводници — казах.

Ричи кимна.

— И затова сега ме издига в йерархията, за да види какво мога да направя срещу Джърмейн.

— Би трябвало да си поласкана. Тони се отнася към теб като към съперник. Защо ти е да говориш с Джърмейн?

— Вървя по стъпките на една жена, която беше убита. Тя е разговаряла с Тони и той я е изпратил при Джърмейн.

— И сега тя е мъртва.

— Да.

— Добре е да помниш това.

Питието ми свърши. Подрънках с леда в празната чаша и Ричи стана и наля и на двама ни по още едно.

— Мога, разбира се, да дойда с теб, когато говориш с него.

Поклатих глава.

— Спайк ли?

Отново поклатих глава.

Ричи кимна по-скоро на себе си, отколкото на мен.

— Виждал ли си някога жена като мен?

— Не.

— И какво мислиш по въпроса?

— Понякога ми се ще да има много — каза Ричи. — Тогава щях да се оженя за една от тях и да престана да си пилея времето с теб.

— Искаш ли наистина да си отново женен?

— Харесвам моногамията. Не обичам да те споделям.

— Към теб изпитвам чувства, каквито не изпитвам към никой друг.

— Знам. Това е един вид изключение — каза Ричи.

— Просто в момента съм способна само на такива.

— И това го знам.

— И съм ти благодарна, че не настояваш.

Ричи се усмихна и каза:

— Не мога да настоявам. Няма да го направиш.

— Твърде… — запънах се за точната дума. — Прекалено собственическо е. Не казвам завинаги, но точно сега. Още не съм готова… не знам какво мога да ти дам единствено на теб.

— Разбирам.

— Да се срещам с други мъже е начин да си напомням, че не съм единствена за никого.

— Знам това, Съни. Знам всичко това. И не го харесвам. Но го правя в името на бъдещето.

— Не мога да обещая, че ще стане както го искаш — обясних аз.

— Е, ако не стане, не стане. Но аз не се каня да се предавам. Ако не искаш да ме виждаш повече и си наясно с това, просто кажи и аз ще продължа някак си сам.

— Не мога да го кажа. Не мисля, че изобщо някога ще го кажа.

— Тогава няма да те оставя.

Приведох се през Роузи и отпуснах глава на рамото на Ричи.

— Съжалявам, че съм такава — прошепнах.

Той ме обгърна с ръка. Роузи погледна нагоре. Ако можеше, мисля, че щеше да се намръщи.

— Това няма нищо общо.

Кимнах, все така опряла глава на рамото му. Той потърка върха на главата ми с брадичка. Роузи се намести по-удобно между нас на канапето.

— Бихме могли да се любим — измърморих аз.

— Това винаги е чудесно — отвърна Ричи.

Както и беше.