Робърт Б. Паркър
Огън и лед (6)

6

Джули, приятелката ми от детинство, имаше съпруг, две деца и диплома за психотерапевт. Занимаваше се с консултации и психотерапия в малък кабинет в сутерена на сграда, съвместяваща офиси и апартаменти, на Маунт Обърн стрийт в Кеймбридж, където изкарваше горе-долу толкова, колкото да плаща на гледачката на децата си. Откакто бракът ми с Ричи приключи, двете обядвахме заедно два пъти седмично — обикновено във вторник и четвъртък, най-вече в „Казабланка“ и само понякога в „Харвест“. И двете заведения бяха близо до кабинета й, нагоре по една къса уличка. Започнахме да го правим, след като се разделих с Ричи, навярно защото и двете мислехме, че тя би могла да ми дава съвети. И двете много бързо проумяхме, че не става така, и тя ме изпрати при човек, който бе в състояние да ми помогне.

Продължихме обаче да се срещаме, защото се обичахме и защото да разговаряш с друга жена, която при това познаваш от дете, е своеобразна терапия, макар да ми се струваше, че когато съм с Джули, играя по-скоро ролята на терапевтка, отколкото на пациентка.

За аперитив Джули си бе поръчала чаша бяло вино, а аз — минерална вода „Перие“. Алкохолът в средата на деня винаги ме караше на сън.

— Как е Ричи? — попита тя.

— Знаеш ли, това винаги е първото нещо, което ме питаш.

— Това винаги е първото нещо, което ми идва наум.

— Но може би не и на мен — отбелязах.

— Не ли?

Замълчах. Джули се засмя и каза:

— Ясно.

— Ричи е добре — отвърнах.

— Среща ли се с някоя?

— Не питам.

— За бога, това е нечовешко.

— И той не ме пита.

— А ти?

— Дали се срещам с някого ли?

— Да.

— Ти първа ще узнаеш — уверих я.

— Говориш така, а после седмици наред спиш с онзи полицай Брайън или как там беше и не ми казваш.

— Забравих.

— Срещаш ли се още с него?

Поклатих глава.

— Той искаше повече, отколкото можех да му дам — обясних мъдро аз.

— Значи остава Ричи, така ли?

— Да.

— Може би е време да срежеш тази връв.

— Мисля, че сме я срязали. Сега се опитваме да измислим как по друг начин да бъдем заедно.

— Господи, Съни, ти си упорито момиче.

— Жена — уточних.

Джули ме погледна.

— О, божичко, Съни, нали няма да ми пробутваш политически коректни фразички?

— Имам си нова клиентка — обясних. — Професионална феминистка. И тя пробуди съзнанието ми.

— Професионална феминистка ли?

Разказах й за Мери Лу.

— Виж ти, прати я у нас.

— А сметката да изпратя на Майкъл, така ли?

— Точно така. Лесбийка ли е?

— Не знам.

Джули си поръча още една чаша вино.

— Спайк откъде я познава?

— Откъде Спайк познава всеки и всички? Мисля, че ако ми потрябва дресьор, който да свири на флейта на кобри, Спайк ще познава и такъв човек.

— Е, и как ще я охраняваш сама?

— Взимам я от дома й, придружавам я до офиса й и я оставям там. Ако й се налага да излиза по работа или вечер, уведомява ме и аз отивам с нея.

— Смяташ ли, че работата е сериозна?

— Налага се да я приема като такава.

— Разбира се. Но ако е сериозна, можеш ли да я пазиш сама?

— Не.

— Не може ли Ричи да ти намери някого?

— Трябва да са жени.

— А е трудно да се намери такава, която да е добра?

— Която да може да стреля — уточних аз.

Джули въздъхна, отпи от виното си и заяви:

— Ех, това е най-трудното.

Не бях виждала Джули да пие през деня. Обикновено следобед имаше пациенти.

— При теб всичко наред ли е? — попитах.

— Разбира се. Може би съм малко луда, но не сме ли всички такива.

— Каква е причината, децата ли? — попитах. — Майкъл? Пациентите?

Джули пийна още вино.

— Майките с малки деца са луди до една — отвърна. — Знаеш го.

— А бащите?

— Съпрузите на майките с малки деца може би се побъркват от съпругите си.

— Ти побъркваш ли Майкъл?

— Съни Рандъл, момичето детектив. Просто игра на думи. С нас всичко е наред.

— Жената детектив — поправих я.

Джули се засмя. Засмях се и аз.

— Трябва да внимаваш, докато си имаш работа с корпорация „Големи крачки“ — каза Джули. — Много скоро ще престанеш да носиш грим.

— Не и когато ходя на срещи — отвърнах.