Робърт Б. Паркър
Огън и лед (2)

2

Елизабет беше завършила колежа „Маунт Холиуок“ и никога не се възстанови от това. Тъкмо там бе усвоила този превзет носов акцент на бяла англосаксонска протестантка, който сега смяташе за естествен. А фактът, че има бакалавърска степен, я задължаваше да се омъжи за някой, учил в елитната Бръшлянова лига. На двайсет и една години и три месеца тя се дипломира и през лятото се омъжи за възпитаник на колежа Дартмут на име Хал Рейгън, живя с него в Блек Бей, докато той учеше право в Харвард, а после се преместиха в Уестън, когато Хал постъпи в „Коун, Оукс & Болдуин“, голяма юридическа фирма в центъра на града. Сега той беше съдружник и на трийсет и девет години, перспективите за бъдещето му бяха блестящи и сияйни. Във всеки случай поне изглеждаха по-блестящи и по-сияйни от моите.

Първо трябваше да реша дали да си взема револвера. Не беше голям, 38-калибров „Смит & Уесън“ с петсантиметрово дуло, който обикновено носех закачен на колана под палтото, така че да мога да го измъквам светкавично. От друга страна, не очаквах да вляза в престрелка с Хал, а и тъй като беше ярък и слънчев октомврийски ден и температурата бе почти 20 градуса, не исках да обличам палто. Но бях бивше ченге, а сега частен детектив и тъй като бях провалила плановете на някои истински гадняри, си бях обещала, че ще нося винаги оръжие. Затова направих компромис и мушнах 38-калибровия красавец в чантата си заедно със средствата за разкрасяване на физиономията ми и няколко наскоро дошли сметки.

Каишката на Роузи висеше до входната врата на моята мансарда. Когато ме видя да слагам револвера в чантата си, моята най-добра приятелка моментално дотича и впери многозначителен поглед в мен. Нямах никакво намерение да я взимам със себе си. Достатъчно трудно бе да следиш зет си и без куче, което, макар и красиво, е, меко казано, твърде необикновено наглед и може моментално да бъде разпознато. Щях просто да й дам бисквитка, да я погаля по главата, да й кажа „довиждане“ и всичко щеше да е наред. По-голямата част от деня Роузи щеше да спи в леглото ми. Непоколебима в намеренията си, метнах чанта през рамо.

Всичко, което бях изчела за приключенията на храбрата малка детективка Нанси Дрю, ме бе оставило без каквито и да било полезни съвети относно следенето на съпруга на собствената ти сестра. Хал щеше да ме познае в мига, щом ме зърнеше. Затова като начало щях да се опитам да го проследя от колата, където може би нямаше да ме забележи. Което и обясняваше защо бях спряла на забранено място до един пожарен кран на противоположната страна на улицата срещу изхода на паркинга под офисите на „Коун Оукс“ на Стейт стрийт. Една от привилегиите на Хал като съдружник бе място за паркиране и ако изневеряваше на Елизабет, той навярно ходеше с кола там, където го правеше. Не бях убедена, че й изневерява, а твърденията й относно почти всичко бяха толкова безпочвени, че изобщо не можех да приема думите й на сериозно. От друга страна, ако си женен за Елизабет, защо пък да не й изневериш?

Роузи беше на седалката до мен и надничаше през страничния прозорец, готова за появата на някое непознато куче, с което свирепо да си направи гаргара. Е, непоколебимостта ми се пропуква от време на време.

В дванайсет и пет сребристо сивият лексус на Хал се появи на изхода. Елизабет ми беше казала номера на колата. Той пъхна картата си в процепа на автомата, бариерата се вдигна, Хал излезе и зави наляво по Стейт стрийт.

Беше по-лесно, отколкото се полагаше. Следван неотлъчно от мен и Роузи, Хал излезе от града, пое по магистралата и след половин час бяхме в Уестън.

— Сигурно се прибира вкъщи — казах на Роузи.

Но не беше така. Той се отклони на около три километра от Поуст Роуд, където живееха двамата с Елизабет, и спря пред голяма жълта къща в колониален стил. Аз я подминах и междувременно видях как вратата на гаража за две коли се вдигна и лексусът на Хал спря на свободното място до кола, която при светкавичен поглед ми се стори зелена миата. Свих обратно на един завой и спрях колкото се може по-далеч от него, но така, че да виждам къщата.

— Ако е негов клиент, не би си отворил сам гаража, не би паркирал и не би затворил вратата след себе си — споделих с Роузи.

Тя не даде знак, че не е съгласна с мен. Но не даде и знак, че ме чува. Цялото й внимание бе насочено към страничния прозорец. Ако не минеше куче, можеше да е катеричка и Роузи щеше да се замята из колата, ръмжейки, лаейки и сумтейки.

— Трябва да ги заловя на местопрестъплението — казах. — И да ги снимам.

Роузи продължаваше да бди за катерички.

Хал имаше всички предпоставки да стане леке. Беше от богато семейство, единствен син, глезен от родителите си. Беше учил в Дартмут и Харвард и много млад бе станал съдружник в най-голямата юридическа фирма в града. Но Хал не беше леке. Харесвах го посвоему и все се чудех защо се е оженил за Елизабет.

— Не — извиках.

Роузи ме погледна стреснато.

— Не викам на теб, цветенце мое. А на себе си.

Ако можеше да свие рамене, Роузи щеше да го стори.

Продължих наблюдението. Около четири и двайсет гаражната врата се вдигна, колата на Хал излезе на алеята, зави по шосето и се отдалечи. Щом се загуби от погледа ми, потеглих, спрях пред къщата, оставих леко отворени всички прозорци, за да има Роузи достатъчно въздух, заключих колата и се приближих до входната врата. На пощенската кутия имаше надпис „Симпсън“. Позвъних.

След около може би две минути, което е много време, ако чакаш да ти отворят, се появи жена в джинси и бяла риза. Краищата на ризата висяха навън. Дамата беше боса и без грим. Косата й изглеждаше така, сякаш е правила опит да я приглади, но не се беше престарала.

— Вие ли сте Нанси Симпсън? — попитах.

— Да.

— Казвам се Съни Рандъл — представих се аз и й подадох една своя визитка. — Детектив съм. А също така съм сестра на съпругата на Хал Рейгън.

Жената взе визитката ми и я погледна, без да я чете.

— Хал Рейгън ли? — попита.

— Да. Той току-що си тръгна.

— Не желая да разговарям повече с вас — заяви Нанси и затвори вратата.

Не го оспорих.