Робърт Б. Паркър
Огън и лед (7)

7

Тази година карах тревистозелено субару комби. Седяхме с Роузи в него пред апартамента на Мери Лу Годар в Честнът Хил в един много хубав ноемврийски ден. Беше доста студено, а дърветата бяха прекадено голи, за да е все още есен, но пък беше слънчево и приятно. Бях там едва от две минути, когато Мери Лу пристигна в синьо вълнено палто, бяло поло и с големи слънчеви очила. Не изглеждаше толкова добре, колкото аз. Носех боти, черни кожени панталони — последен писък на модата, черен пуловер с остро деколте и страхотни сребърни бижута. Револверът ми бе в чантата. Косата ми беше естествено — или почти естествено — руса и с наскоро изсветлени от фризьора ми кичури. Бях на светлинни години пред Мери Лу. Тя носеше чанта с каишка през рамо и изглеждаше, като че бърза. Мина откъм мястото до шофьора, отвори вратата и се оказа лице в лице с Роузи, разположила се до мен. Мери Лу направи жест с ръка, за да я отпъди, и извика:

— Марш, марш отзад.

— Премести се отзад, миличка — наредих аз, Роузи се плъзна между двете предни седалки и се намърда на задната.

Мери Лу поизтупа седалката и се настани на нея.

— Бих предпочела кучето ти да не те придружава — заяви клиентката ми.

— Тя обича да се вози — отбелязах важно аз.

Мери Лу затвори вратата и потеглихме. Роузи стоеше, простряла предни лапи между нашите седалки, и наблюдаваше през предното стъкло онова, което можеше да се види. На седалката до мен Мери Лу се стараеше да е колкото се може по-далеч от нея и се мусеше. Роузи не й обръщаше внимание.

— Докато работиш за мен, бих предпочела да оставяш кучето си вкъщи.

Оглеждах внимателно наоколо, взирах се в огледалото за обратно виждане какво става зад нас, като се опитвах да забелязвам едновременно всичко във всички посоки. Щом си бодигард, не можеш да действаш с презумпцията, че няма никаква опасност.

— Обичаш ли ме, обичай и кучето ми — обадих се аз.

— Искаш да кажеш, че ако те наема, трябва да се примирявам с кучето ти ли?

— Да, госпожо.

Тя размисли и очевидно стигна до същото заключение.

— Това на задната седалка пушка ли е?

— Не. Просто ловно оръжие.

— Няма ли опасност кучето ти да го накара по грешка да изгърми?

— Не е заредено — отвърнах.

— Не знам какво значи това — каза тя.

— В онази там тръба под цевта има патрони, но нито един не е в патронника, откъдето може да бъде изстрелян. За да гръмна, издърпвам нагоре един с онази там дървена ръкохватка, близо до предната част. Това поставя патрона в положение за стрелба и зарежда оръжието.

— Така че, докато не направиш това, пушката е безопасна.

— До голяма степен.

— Имаш ли и друго оръжие?

— Да. Нося револвер.

— У теб ли е сега?

— Да.

Един червеникавокафяв понтиак ни следваше през целия път от дома на Мери Лу. В Бруклайн на светофара завих наляво по Честнът Хил авеню. Понтиакът продължи направо. Изкачих хълма до Кливланд Съркъл, завих наляво по Бийкън стрийт и оттам се насочих към града. Нищо друго не ме притесни.

— Защо избра да минеш по този път? — попита Мери Лу.

— Исках да съм сигурна, че никой не ни следи.

— Видя ли някого?

— Не. Просто съм нащрек.

Мери Лу кимна. Мисля, че одобри това, че съм нащрек.

— Как млада жена като теб е станала… как да кажа, охранител?

— Всъщност съм частен детектив — поясних. — Баща ми беше полицай. И аз бях известно време в полицията, а после реших да мина в частния бизнес.

— В полицията вероятно е доста трудно за жена.

— Полицаите са хора с доста високо ниво на тестостерон и ми се струва, че за мен съдеха, изхождайки по-скоро от пола, отколкото от работата ми. Но проблемът ми не беше полът. Аз, изглежда, изобщо не умея да работя за друг.

— А не работиш ли за мен? — попита тя.

— Не, работя за себе си.

— В такъв случай как мога да ти се доверя?

— Ами защото на мен може да се разчита.

Известно време тя продължи да се взира в мен. Роузи дишаше леко между двете ни, отворила уста и изплезила език. Като че се усмихваше широко, но аз реших, че е въпрос на антропоморфно приписване на собствените чувства другиму.

На Харвард стрийт отново се натъкнах на понтиака. Беше спрял до пожарен кран след кръстовището и когато минах край него, се нареди в потока зад мен. Сигурно беше карал като луд, след като свих по Честнът Хил авеню, защото Харвард стрийт не е основна артерия. Сега ме следеше доста неумело по Бийкън стрийт чак до Кенмор, където пресякохме на кръст по Комънуелт и се насочихме към центъра. Човекът зад волана сигурно не беше неумел по природа. Може би искаше да го забележат, за да разбере Мери Лу, че я следят. Защо тогава ни изостави, когато свих от магистралата? Може би не можеше да вземе решение. Може би не знаех всичко, което трябваше да знам.

Взрях се по-внимателно в огледалото и успях да установя, че шофьорът е мъж, и да разчета номера на колата. Мери Лу, изглежда, не беше забелязала понтиака и засега не виждах причина да го споменавам.

Офисът й беше на Парк Скуеър. Спрях пред сградата и тя слезе. Роузи моментално скочи на мястото й на предната седалка. Докато ми говореше, Мери Лу държеше вратата на колата отворена, без изобщо и през ум да й мине какво би станало, ако Роузи изскочи навън и хукне нанякъде в натоварения трафик.

— Ще съм тук цял ден. Можеш да ме вземеш в шест.

— Ако плановете ви се променят, обадете ми се по мобилния телефон.

— Плановете ми рядко се променят — каза тя и затвори вратата.

Понтиакът бе спрял зад нас една пресечка по-надолу. Наблюдавах го в огледалото, докато Мери Лу мина по тротоара. В колата нямаше никакво внезапно движение. Мери Лу се скри в сградата. Вдигнах телефона в колата си и позвъних на Мардж Куин — една моя позната в регистратурата на полицията. Тя каза, че ще ми се обади след няколко минути. Тъкмо приключих разговора и понтиакът потегли и се насочи по Сейнт Джеймс авеню. Поех след него.

— Да видим какво ще излезе от това — казах си аз.

Роузи се бе изхлузила на пода пред седалката и хъркаше, заела поза, която не би трябвало да е удобна. Е, правеше ми компания. Следвах понтиака на запад по Комънуелт авеню, когато телефонът иззвъня.

— Ти ли си, Съни? Обажда се Мардж. Колата, за която питаше, е регистрирана на името на Лорънс Рийвс, Кеймбридж.

Тя ми даде адрес на Бруклайн стрийт, която, както знаех, беше от другата страна на моста, близо до реката. След десетина минути стигнахме пред двуфамилна къща, облицована с жълти дъски и кафеникави насмолени летви на покрива. Понтиакът влезе в алеята за коли и спря. От него слезе мъж на средна възраст със среден ръст и малко повечко килограми, в кафяв двуреден костюм на биещи на очи бели райета, който не му седеше добре. Оплешивяваше, но косата, която му бе останала, бе дълга и вързана на опашка. Носеше очилца с телени златни рамки. Спрях своето субару зад него, като блокирах алеята. Взех от пода отзад чантата и извадих фотоапарата със специален телеобектив и всякаква автоматика.

— Веднага се връщам — казах на Роузи, слязох бързо и извиках: — Мистър Рийвс.

Той ме погледна така, сякаш си носех главата под мишница. Насочих обектива към лицето му и изщраках пет снимки.

— Казвам се Съни Рандъл и съм частен детектив — представих се аз.

Той започна да отстъпва назад към къщата си.

— Защо ме снимате?

— Следихте колата ми от Честнът Хил до Парк Скуеър.

— Не знам за какво говорите. И престанете да ме снимате.

Той продължи да отстъпва.

— Знаете за какво говоря, Лорънс. Дори ме оставихте да ви се измъкна на Честнът Хил авеню и отново ме подбрахте на ъгъла на Харвард и Бийкън.

— Нарушавате частна собственост — каза той.

Беше стигнал до задната врата на къщата и тършуваше за ключовете си.

— Можем да поговорим приятелски и открито тук, Лорънс, или да се върна с двама полицаи и да говорим по-официално.

Мъжът спря и се обърна към мен. Лицето му се беше зачервило.

— Кучка — изсъска той.

— А, така е по-добре. Хубаво е да се обменят мнения.

На стената на къщата до вратата бе подпряно едно гребло. Той го грабна, без да изпуска ключовете — бе промушил малкия си пръст в халката, на която висяха закачени.

— Ще те размажа.

— Я виж ти, не ми изглеждаш като човек, който би размазал някого, Лорънс.

— Така трябва да постъпва човек с кучките — заяви той и направи крачка към мен. — Обичам да размазвам кучки.

Била съм заплашвана от много хора, далеч по-страшни наглед от Лорънс Рийвс, макар че той навярно тежеше с трийсетина килограма повече от мен. А и греблото можеше да ми причини остра болка, ако наистина ме удареше с него. Хвърлих поглед към колата си. Роузи бе на мястото зад кормилото и ме гледаше през прозореца. Пуснах фотоапарата в джоба на палтото си, извадих револвера и го насочих към Лорънс. Той се втренчи в него с полуотворена уста; връхчето на езика му трепереше върху долната устна.

— Притесняваш кучето ми — казах.

— Носиш оръжие?

— Да, и ако ме принудиш, ще стрелям с него.

Той пусна греблото и то падна на земята между двама ни.

— Зареден ли е? — попита той.

— Разбира се, че е зареден — отвърнах. — Не виждаш ли върховете на куршумите в барабана?

— Влизам си вкъщи.

Обърна се и пъхна непохватно нужния ключ в ключалката. Отказах се от идеята да го застрелям за неподчинение. Струваше ми се опасно, а и можеше да е в нарушение на закона. Той отвори вратата, влезе и я затвори след себе си. Чух как резето изтрака. Заобиколих и излязох на верандата отпред. Имаше две врати. Под звънеца на тази вляво беше написано името му — Лорънс Рийвс. Върнах се при колата си, качих се, двете с Роузи си разменихме целувки, аз я пренесох на седалката до мен и останах известно време на кормилото, без да потеглям, вперила поглед в къщата.

Ако трябваше да се избере преследвач, който да е неотклонно по петите на жертвата, Лорънс би бил доста подходящ. С изключение на това, че когато говореше за размазване на кучки, в гласа му потрепваха заплашителни и леко похотливи нотки. Това беше малко страшничко. И сигурно то бе изплашило Мери Лу. Бях напълно сигурна, че тя знае кой е Лорънс. Е, и аз вече знаех. Скоро щях да го опозная по-добре. Чудех се защо Мери Лу не ми беше казала за него. Докато седях, прослушах обажданията на телефонния си секретар. Едно беше от Хал Рейгън и звучеше доста отчаяно. Можех да се отбия да го видя, а после да взема Мери Лу и да я откарам в дома й. Започвах да се чувствам като д-р Куин Лечителката.