Робърт Б. Паркър
Огън и лед (43)

43

Лий Фарел дойде да ме види. Носеше черен костюм с италианска кройка, черна риза с права якичка и черна копринена вратовръзка.

— В монохроматична гама си — отбелязах аз.

— Подхожда ми на пистолета — отвърна той. — Джърмейн твърди, че е стрелял по теб, защото си имала вземане-даване с момичетата му.

— Най-вече задавах на едно от тях въпроси.

— Как й е името?

— Не си спомням — отвърнах.

Фарел ме изгледа. Седеше на старото кресло, в което обикновено сядаше татко, когато идваше при мен. Роузи спеше на пода, положила глава на десния му крак.

— Не си спомняш ли?

— Да.

— Това е смешно. Бих казал, че си от онези, които ще запомнят и колко пломби има момичето.

— Шест — отвърнах.

— Аха.

— Джърмейн каза ли нещо друго? — попитах.

— Каза, че е искал само да те изплаши. Не се е опитвал да те застреля.

— А ти вярваш ли го?

— Разбира се — отвърна той. — Би ли излъгал?

— Боже, колко съм глупава. Ама, разбира се, че не.

— Каква е причината да не искаш да ми кажеш името на проститутката? — попита Фарел.

— Не мисля, че е замесена. Ако я разпитате, ще се изплаши и повече никога няма да разговаря с мен.

— И?

— И аз пък някак си я харесвам.

— Е, можем да се върнем при нея, ако ни потрябва. Имаш ли някаква идея за какво точно става дума в този случай?

— Разбира се.

— Отлично — възкликна той.

— Мисля, че това е част от случилото се с Гретчен Крейн, Мари Лу и Лорънс Рийвс.

— Онези случаи са приключени.

— Според теб. Не и според мен.

— Дори и да не бяха, какво общо има това с Джърмейн?

— През последните седмици няколко пъти имах вземане-даване с едно от момичетата на Джърмейн. Защо той изчака чак досега?

— Може пък да е от бавните. Да обича да отлага нещата.

— Мисля, че докоснах оголен нерв — казах.

— На Джърмейн ли?

— Все още не знам какъв нерв докоснах. Но ми се струва, че може да има връзка с Тони Маркъс.

— Би било забавно. Защо мислиш така?

— Джърмейн работи за Тони — усмихнах се леко аз.

— Всеки сутеньор в града работи за Тони.

— Джърмейн е нещо като мениджър от средно ниво — обясних. — Сега се явява, така да се каже, на прослушване за поста да ръководи проститутките на Тони.

— Мислиш ли, че той му е поръчал нападението? — попита Фарел.

— Може би.

— Освен факта, че Джърмейн умее да се издига, има ли друго, което да те кара да мислиш, че Тони го е изпратил да те гръмне?

Опитах се да изглеждам загадъчна.

— Женска интуиция — заявих аз.

Фарел погледна надолу към Роузи, която продължаваше да спи на крака му, и повтори:

— Женска интуиция.

— Имам някои смътни подозрения относно хора, които може да са съвършено невинни. Докато не се убедя, не искам да ви пращам вас, момчета, да им тъпчете, така да се каже, лехата с цветята.

— Бих искал да имам женска интуиция — каза Фарел.

— Безценна е. Особено в борбата с престъпността.

— Все още не сме изкопчили нищо от Джърмейн. Ако прави каквото Тони му казва, още дълго ще сме с празни ръце.

— Защото го е страх повече от Тони, отколкото от вас — казах.

— С повечето хора е така. Можеш ли да се свържеш с него?

— Ако го направя, ще е един вид допълнително възнаграждение. Но аз не преследвам точно това.

— Което е?

— Това, което преследвам ли? Искам да знам кой уби Гретчен Крейн и защо.

— Не вярваш, че е Лорънс, така ли?

— Не вярвам.

— Е, мога, предполагам, да ти дам мъничко информация. Ти си дъщеря на Фил Рандъл. И беше в полицията.

— И ти като мен не вярваш, че Лорънс Рийвс е убил Гретчен Крейн, нали?

Фарел ми се усмихна. После погледна към Роузи, която продължи да спи с глава на крака му.

— Извинявай — каза той. Наведе се, отмести я внимателно, стана и заяви: — Вярвам в това, което мога да докажа.

— Защото нямаш женска интуиция.

— Опитвам се да се задоволявам с това, което имам.