Робърт Б. Паркър
Огън и лед (28)

28

Срещнах се с Боби Франко в едно кафене на Мас авеню близо до ъгъла на Мегъзин стрийт и Роксбъри. Боби беше леко закръглен, не по-висок от мен, симпатичен, плешив, с тънки мустаци и хубава усмивка. Когато влязох, той скочи от високото столче да ме посрещне.

— Съни Рандъл — усмихна се той.

Носеше малки слънчеви очила, джинси, униформени ботуши и сива фланелена риза, чиято качулка бе извадена над яката на бейзболното му яке. Ченгетата от Отдела за борба с порока умират да се докарват.

Седнах на стол до него на бара и си поръчах чай.

— Направи ми компания и хапни малко пай — каза Боби.

— Пай ли? Да не си си загубил ума? Ако седна и ям тук с теб пай, джинсите ще са ми тесни, като стана.

— Надявах се на подобно нещо.

— Сигурна съм, защото си най-семейният човек, когото познавам.

— Това не значи, че не забелязвам някои неща.

Донесоха чая ми и още кафе за Боби.

— Причината да ти се обадя е, че намерих името ти в списък с адреси, който взех от апартамента на Гретчен Крейн, която беше застреляна неотдавна.

— Крейн ли?

— Да. Гретчен Крейн. Работела е за организацията „Големи крачки“. Беше застреляна преди седмица, седмица и нещо. От отдел „Убийства“ заключиха, че е грешка.

— Ти не мислиш така, нали?

— Не знам. Най-добрата част в тази теория е, че разрешава едновременно няколко случая.

— Шефовете винаги обожават това — отбеляза Боби.

— Вече не ми пука за шефовете.

— Това е чудесно. Как е там вън, в частния сектор?

— Никакви шефове — отвърнах.

— И не кой знае каква пенсия също така.

— Нищо не е съвършено. Познаваш ли Гретчен Крейн?

— Да. Странна жена.

— Може би. Защо ти има името и телефона?

— Мисля, че го взе от един журналист от „Глоуб“. Обади ми се, помоли за среща и дойде до Роксбъри. Познаваш ли я?

— Единствения път, когато я видях, беше мъртва.

— Трудно е наистина да познаваш някого, с когото си се срещнал по този начин.

Жената зад бара сложи дебело парче пай в една чиния, отнесе го в другия край на заведението и го сервира на дебел чернокож мъж.

— С череши ли е? — попита я Боби.

— Разбира се.

— По-добре да си взема и аз.

— Разбира се.

Тя сложи парчето в чиния и я постави пред Боби заедно с виличка.

Той лапна едно парченце и възкликна:

— Ей богу, с череши е.

— Радвам се за теб — казах и додадох: — Гретчен Крейн.

— Много сериозна жена — отвърна Боби и отпи глътка кафе. — Искаше да разбере отношението ми към проституцията.

— Защо?

— Проучваше нещо. За някакъв проект.

— И ти какво направи?

— Накарах я да се повози с мен няколко дни. Представих я тук-там. Тя искаше да знае има ли някаква… как го каза, вертикална интеграция в проституцията.

— Вертикална интеграция ли?

— Да. Мислех, че е установен принцип, но тя каза, че не. Заяви, че се интересува кой управлява проституцията и че става дума за верига.

— Това предполага по-добра организация, отколкото някога съм допускала — искрено се учудих аз.

— Така е. Тя каза, че върховният бос бил Тони Маркъс. И аз потвърдих, че, доколкото знам, е той.

— И?

— И тя каза, че има среща с него. А аз й казах, че той не е човек, с когото жена като нея би искала да си побъбри. Тя заяви, че съм обременен от сексизъм и гузен и че нямало да кажа подобно нещо, ако тя била мъж.

— А ти би го казал, нали?

— Да, разбира се. Тони Маркъс не е човек, с когото да си говориш, независимо дали си мъж или жена, освен ако не си ченге.

— Съгласна съм.

— Изглеждам ли ти сексуално предубеден, сладурче?

— Дълбоко.

— Така или иначе, за всеки случай дръннах на Тони, за да му кажа, че тя ще иде при него.

— Все на същото място ли си е той?

— Да. В „Бъдис Фокс“ в Саут Енд.

— Знам мястото.

— Ще идеш ли да си поговориш с него?

— Да.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Оценявам предложението ти, сексуално предубедено копеле, но не, благодаря.

— Ще платиш ли за пая и кафето?

— Това е мъжка работа — отвърнах важно аз.