Робърт Б. Паркър
Огън и лед (3)

3

Бях отново в моята мансарда и тъкмо запълвах част от фона на картината, върху която работех в момента, когато на вратата се позвъни и Хал Рейгън влезе вътре.

— Съни, какво, по дяволите, става? — попита той.

— Говорил си с Нанси — заключих мъдро аз.

— Следила си ме. Така ли?

— Да.

Роузи скочи от мястото си на леглото ми и заподскача наоколо. Хал протегна ръка да я погали, но жестът му беше по-скоро механичен. Очевидно мислеше за друго.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита зет ми.

— Разбира се.

— Бърбън, с лед.

Направих му питието, а на себе си налях чаша вино. Седнахме на барплота в кухнята.

— Тя е моя клиентка, Съни.

— Не, Хал, не е. Знаеш го и аз го знам.

— Не можеш да докажеш, че е нещо повече.

— Мога. Само въпрос на време и упорство.

Той отпи от своя бърбън.

— Елизабет ли те накара да го направиш?

— Да.

Бе играл ръгби в Дартмут и все още имаше доста атлетичен вид. Косата му започваше да оредява и както бе подстриган късо, явно не се стараеше да скрие този факт. Това ми харесваше у него. Костюмът му бе скъп. Парфюмът хубав. Часовникът ролекс.

— Защо си разговаряла с Нанси? — попита той.

— Трябваше да установя, че там има жена. Знаех, че като й кажа коя съм, тя ще ти се обади и ти ще дойдеш.

— И тя го направи, и аз дойдох. Каза ли на Елизабет?

— Не.

— Защо не?

— Исках да чуя какво ще ми кажеш ти.

— Има ли значение?

— Иначе нямаше да изчаквам да го чуя — отвърнах.

— Познаваш Елизабет.

— Цял живот.

— Би ли искала да се ожениш за нея?

— Не. Което е една от няколкото причини да не се оженя за нея.

— А аз го направих.

— А ти го направи.

Хал пое малко въздух и го издиша бавно.

— С което сгреших — заяви зет ми.

— И?

— И какво?

— И какво за Нанси?

— Ааах — простена Хал.

— Какво „ааах“?

— Не знам какво да кажа.

— Ами например обичаш ли я?

— Да.

— Можеш да помолиш Елизабет за развод.

— О, господи!

— Можеш да се изнесеш и да оставиш твоят адвокат да уреди формалностите.

— Не съм способен да го направя, Съни. Женени сме от седемнайсет години.

— Или можеш да продължиш да я караш все така, като й изневеряваш в родния й град на три километра от дома й, докато тя не се усети.

— Което, предполагам, вече е направила.

— Мисли, че имаш връзка, но аз съм тази, която те хвана.

— Но ти ще й кажеш.

— Сега се опитвам да реша това. Как би искал да постъпя?

— Не знам.

— Харесва ли ти сегашното положение?

— О, господи, не! Защо да ми харесва?

— Позволява ти да тормозиш жена си, без да я напускаш.

— За това ли, мислиш, е Нанси? Просто за да тормозя Елизабет?

Свих рамене.

— Харесвам Нанси — заяви той.

— Но не толкова, че да напуснеш съпругата си.

— Ами не мога току-така…

— Защо не?

Хал поклати глава. Чаках. Той отново поклати глава.

— Толкова е сложно всичко.

— Страхотно прозрение, Хал, браво! — не успях да се сдържа аз.

— Мисля, че… трябва да направиш онова, което би направила… ако Елизабет не ти беше сестра.

— Точно това и ще направя — казах. — Една от прелестите да работиш за себе си е, че можеш да правиш онова, което трябва, винаги когато пожелаеш.

Той поклати глава.

— Елизабет не би могла да каже това. А ако й го кажеш, не би те разбрала.

Не го коментирах. Роузи седеше на пода, прикована от нищожната, но въпреки това реална възможност да преминем от пиене към ядене.

— Вероятно никога през живота й не й е хрумвало да прави онова, което трябва — каза Хал. — Наближава четирийсет, а все още съди за хората по това кой колеж са завършили.

— И доста категорично при това.

— Никога нищо не може да проумее.

— Знам.

— Не може да хареса картина, докато някой екскурзовод не й каже, че е хубава.

— Хал, познавам недостатъците на Елизабет точно толкова, колкото и ти. И съм готова да се съглася с теб, че са многобройни. Но не искам да седя и да те слушам да ги изреждаш, разбра ли?

— Ти дори не я обичаш.

— Това няма нищо общо с другото. Семейството си е семейство.

Той кимна бавно — по-скоро на себе си, отколкото на мен.

— Не знам какво да правя — заяви накрая Хал.

— Готов ли си да се прибереш при Елизабет и да бъдеш моногамен?

— Не.

— Имаш ли нужда от професионален съвет? Мога да помоля Джули да ми посочи специалист.

— Не.

— Ще й кажеш ли, че я напускаш?

— Не мога.

— Можем да й го кажем заедно.

— Как ще го направим?

— Искаш ли да й се обадя и да я помоля да дойде тук?

— Мили боже!

— Тогава просто ще съобщя на Елизабет какво съм открила и ще оставя на вас двамата да се разберете помежду си.

— Няма да се разберем. Знаеш каква е. За бога, аз дори не я обичам.

— Изложих ти всички възможности, с които разполагаш, Хал. Избираш една или аз ще избера вместо теб.

— Господи, безчувствена си като баща си.

— Искаше да те хванат и те хванаха. Сега трябва да направиш нещо.

Роузи внезапно заобиколи стола ми. Напрежението в гласовете ни я изнервяше. Протегнах ръка, тя постави предните си лапи на преградата и се изправи на задните, за да мога да я погаля и успокоя. Хал пое дълбоко дъх. Чаках. Той подиша шумно още малко. Аз почаках още малко. Той пое доста въздух и го издиша с нещо като пухтене.

— Обади й се — каза зет ми. — Накарай я да дойде.