Робърт Б. Паркър
Огън и лед (47)

47

Тъкмо дадох на Роузи закуската, и се обади сестра ми.

— Получих някакви юридически документи по пощата.

— Здравей — казах.

— Нужно ми е да ги прегледаш с мен.

— От кого са?

— От адвоката на Хал. Дойдоха с препоръчана поща или както там му казват и аз се подписах, преди да съм разбрала какво представляват. Можеш ли да дойдеш?

— Не.

— Не?

— Не.

Роузи демонстрираше енергично и откровено хранителните си навици. И докато говорех по телефона, ядеше бързо кучешката си храна, като хрускаше шумно.

— Съни, ти си ми сестра — каза след малко Елизабет. — Нужна ми е помощта ти.

— Не мога да преглеждам чужди юридически документи. Това го правят адвокатите. Нужен ти е адвокат.

— Ти имаше ли?

— Да. Разводът беше по взаимно съгласие, но пак трябваше да имам адвокат.

— Е, той свърши ли някаква работа?

— Тя. Тя беше достатъчно добра — отвърнах. — Но няма как да я наемеш, защото сега е съдия.

— Жена съдия?

— Мога да я попитам за съвети.

— Не бих искала жена — каза Елизабет.

— А какво ще кажеш за мъжката солидарност?

— Бих искала мъж адвокат.

— Добре. Ще ти намеря някои имена.

— И разбери къде са завършили.

— Къде са завършили ли?

Роузи беше приключила със закуската си и буташе с нос паничката си из цялата кухня, в случай че се намери още нещо за ядене.

— Разбира се. Трябва да мога да преценя — каза Елизабет. — Имам предвид, че не искам някой адвокат, който е завършил университета в Питсбърг или нещо от този род.

Роузи се отказа от опитите си да търси още нещо за ядене, обърна се към паничката си с вода и залочи шумно.

— Размислих. По-добре е ти да си потърсиш адвокат.

— Аз?

— Да.

— Сама?

— Аха.

— Не знам нищо за адвокатите.

— Седемнайсет години беше женена за един — отбелязах.

— Съни, трябва да ми помогнеш.

— Аз ти помагам — отвърнах. — Помагам ти да пораснеш.

— Да порасна? За бога, аз съм с три години по-голяма от теб.

— Само хронологично — отбелязах аз.

— Какво?

— Няма значение. Време е да се научиш да си стоиш на краката, да разбереш каква помощ ти е нужна и да се помъчиш да я получиш.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Елизабет.

Долових как гласът й се колебае дали да не се извиси в плач.

Опитах друг подход.

— Най-доброто отмъщение е да живееш добре.

— Честно казано, половината от времето не мога да разбера за какво говориш.

— Ами ако му дадеш да разбере, че нямаш нужда от него, че можеш да живееш и да се справяш и сама, той навярно ще съжалява за стореното.

Не вярвах на нито дума от това. Но опитвах всички възможности.

— Проклет да е! — извика Елизабет.

— Хал ли?

— Разбира се, че Хал. Ако не ме беше напуснал, нямаше да съм в това ужасно положение.

— Той не те напусна — отбелязах. — Доколкото си спомням, той ти изневери. А ти го хвана и го изрита.

— Ти си тази, която го хвана.

— Проклета ли да съм?

— Татко ще ми помогне — заяви Елизабет. — Той ще разбере.

— Както, сигурна съм, и мама.

Беше жестоко. Никой не можеше да предизвика жестокостта ми така, както Елизабет.

— О, господи! — простена тя.

Гласът й престана да се колебае и тя заплака. Слушах известно време. Накрая тя спря да си поеме дъх и аз казах:

— Това е твоят шанс да се отърсиш от цялата глупост, която ти дрънка в главата. Това е твоят шанс да пораснеш, да откриеш, че сама си си достатъчна.

— Какво?

— Нужен ти е кураж, интелигентност, психоаналитик и адвокат. Никой не може да постигне нито едно от тези неща вместо теб. Ти си самостоятелна личност, по дяволите, и няма изобщо да ти помогна, ако не те накарам да повярваш в това.

Тя изхлипа и попита:

— Все още ли се срещате с Ричи?

— Двамата с него сме в отношения, които ни устройват. И това е възможно само защото не ни е нужно да сме съвършени. Разбираш ли го?

— Можеш да говориш, защото имаш куп занимания.

— Мога да говоря, защото съм права.

— А аз дори никога не съм имала работа.

— Май че е време да си намериш.

— Съни — каза тя, а в гласа й все още потрепваха хлипове, — какво направих, че да те разсърдя толкова?

Отдръпнах слушалката от ухото си, държах я и я гледах известно време, докато не проумях, че нямам какво повече да кажа. Поставих я внимателно на вилката.