Робърт Б. Паркър
Огън и лед (18)

18

Намерих Бони Уинслоу в телефонния указател, отидох в дома й и й показах разрешителното си. Тя ме покани да пием чай с нея и трите й котки на втория етаж на двуфамилна къща с бяла алуминиева дограма в Уотъртаун.

— Разкажете ми нещичко за Лорънс Рийвс — помолих.

Бони беше ниска, с остри черти и дълга посивяла коса с руси кичури. Беше по джинси и сандали и широка оранжева тениска върху джинсите, на която бе щамповано ЛЮБОВТА Е ЗАРАЗНА.

— Защо питате?

— Проучвам обкръжението на един клиент.

— И кой би могъл да е клиентът ви?

Не си прави шегички, Бони. Усмихнах се мрачно.

— Съжалявам, Бони. Мога ли да те наричам Бони?

— Разбира се.

— Съжалявам, Бони, но тази проверка трябва да остане поверителна.

— Може ли да видя документите ти?

— Разбира се.

Бони разглежда известно време разрешителното ми, макар че дългото взиране едва ли би добавило нещо повече към информацията, получена при първия поглед.

— Има ли някакъв проблем да поговорим за мистър Рийвс? — попитах. — Мога направо да запиша, че „лицето отказа да коментира“, ако искаш.

— Не, не, разбира се, не. Просто не съм човек, който започва да клюкари за приятел веднага щом го попитат.

— Разбирам това.

— Какво би искала да знаеш?

— Трябва да установя за протокола каква е връзката ви. Гадже ли ти е?

— О, Лари и аз сме просто стари приятели.

— Прекарала си нощта с него миналия вторник.

— Кой ти каза това?

— Това част от приятелството ви ли е?

Бони се усмихна.

— С Лари сме достатъчно големи, за да решаваме самостоятелно с кого да правим секс. Понякога, когато и двамата сме без партньор, прекарваме вечер като онази.

— Разбирам, че той има и други партньорки.

— О, Лари има много и различни връзки. — Бони отново се усмихна. — И аз също, ако трябва да си призная.

— Това не е ли малко рисковано?

— Имаш предвид инфекции и болести ли? Много внимаваме.

— Познаваш ли някои от другите партньорки на Лари?

— Някои да.

— Познаваш ли Мери Лу Годар?

— О, тази снобка.

— Снобка?

— Да. Лари ми разказа за нея. Излизали няколко пъти и после тя започнала да проявява силно собственическо чувство.

— Силно собственическо чувство ли?

— Нали знаеш — че той трябва да излиза само с нея. Не можел да се среща с мен или с друга някоя от приятелките си.

— А той как се чувстваше? — попитах.

— Лари обича да има много и различни връзки.

— Беше ли й ядосан?

— Лари ли? Не ставай глупава. Той има много гаджета.

— А тя беше ли му ядосана?

— Предполагам. Лари ми каза, че я е разкарал. Казал й, че има други риби за пържене и че няма време за дребнави и ограничени хора като нея.

— Лари не обича да се връзва с никоя — казах безизразно.

— Съвършено вярно.

Бях овладяла жаргона й.

— Познаваш ли някои от другите му контакти?

— Жени ли? Всъщност не. Имаше една, която се казваше Шърлийн Някоя си и едно момиче на име Софи. Той често се среща с нови мацки в бара.

— В „Казабланка“ ли?

— Понякога в кой да е бар около Харвард Скуеър.

— Женил ли се е някога?

— О, да. Мисля, че тъкмо затова сега е толкова свободен и безгрижен. Сигурно малката Хариет жестоко му е вгорчила живота.

— Познаваш ли я?

— Имам такова чувство, защото Лари много ми е разправял за нея, но не я познавам лично. Трябва да е била ужасна.

— Разведени ли са?

— Предполагам.

— Запазила ли е фамилното му име?

— Да. Това го влудява.

— А къде живее?

— Не знам, някъде наблизо. Лари споменава, че я среща понякога. Страшно му е неприятно.

Изпих си чая. Котките не ми обърнаха внимание. Може би усетиха по мен миризмата на Роузи и това не им хареса. От което аз пък бях доволна. Бони ми разказа няколко истории от интимния си живот, което ме наведе на мисълта, че трябва да преосмисля своя. И толкова възторжено говореше за Лари, че ми се прищя да помоля за визитната му картичка. Ако не успеех да я използвам, можех да я пусна на сестра ми.