Робърт Б. Паркър
Огън и лед (22)

22

Повечето хора имат резервен ключ, закачен някъде, и някой търпелив крадец би си осигурил доста приятен живот, ако порови из пощенските кутии или под изтривалките. Лорънс Рийвс беше малко по-изобретателен. Ако Фарел не ми беше казал, щеше да ми отнеме поне пет минути да намеря ключа, закачен на пирон, скрит отдясно на верандата, където навесът се издаваше една-две педи напред.

Влязох. Вътре вече се усещаше миризмата на застояло, характерна за място, което са затворили и в което известно време не са влизали. Макар всъщност да си спомнях, че и последния път, когато бях тук, не миришеше чак толкова хубаво. Бях в дневната, където Лорънс изрече, така да се каже, доброволно името на Мери Лу. На облегалката на канапето все още имаше тъмно петно кръв. Страници от „Бостън Глоуб“, носещи датата на деня, в който Лорънс се беше самоубил, бяха разпилени по пода около канапето. На масичката пред него имаше две кутии от бира. Вдигнах ги. Едната беше празна, а другата — изпита наполовина. Знаех, че хората често се напиват, за да се самоубият. Но бира и половина?… Разбира се, като се има предвид как Лорънс поддържаше домакинството си, двете кутии можеха да са там от седмица.

Разходих се из къщата. В умивалника имаше купчина мръсни чинии и бяла найлонова торба за боклук, която започваше да смърди. Леглото не беше оправено, банята беше мръсна. В отделението с душа имаше плесен. В хола имаше старинно махагоново бюро с три чекмеджета и канапе от изкуствена кожа. Напоследък не се срещат много такива. Изкуствената кожа не е модерна.

Спрях се в хола и оставих всичко онова, което бях видяла при първото си посещение, да изплува отново пред очите ми и да се сглоби в едно. Като че нямаше нищо необичайно, просто тъжното усещане за един прекъснат живот. Мястото имаше нужда от разтребване, проветряване и почистване. Прищя ми се сама да се заема с подреждането, но се боях, че това ще разкрие дълбоко вкоренения у мен рефлекс на домакиня.

Поех си дълбоко дъх и пристъпих към втория етап, който всъщност никак не харесвах и който включваше отваряне на чекмеджета и ровене из мръсно бельо.

От прегледа на бюрото му научих, че е получил чек за заплата от Бостънския университет, макар че, съдейки по сумата, беше навярно за хонорувани часове. Балансът на чековата му книжка бе под сто долара. Беше просрочил повечето от сметките си. Дължеше много за кредитната си карта, за която явно всеки месец бе внасял само минимума. Прегледът на копията от чековете показваше, че няма нито един за по-сериозна сума, нито пък такъв, колкото и невероятно да бе, с който да е било възможно да плати на наемен убиец. Според последните данни за състоянието на кредитната му карта ставаше ясно, че е платил с нея три сметки на цветарски магазин на Харвард Скуеър. В апартамента нямаше и едно цветенце. Отбелязах си го в бележника. Имаше също така и сметка за нощувка в мотел в Натик. Отбелязах си го.

Във второто чекмедже на бюрото имаше сбирка от отвратителни еротични стихове, написани с лилаво мастило върху хартия на сини черти с женски според моя непредубеден поглед почерк. Насилих се да ги прочета. Нямаше съмнение, че са посветени на Лорънс Рийвс, който очевидно се оказваше по-голям любовник, отколкото бих допуснала. Освен, разбира се, ако поетесата не си бе позволила творческа свобода. Ако това й е била целта, то тя почти я бе постигнала. Когато свърших със стиховете, стана още по-ужасно. Намерих няколко моментални снимки на Бони Уинслоу, напълно гола, върху, както изглеждаше, леглото на Лорънс. Веднага ги прибрах обратно. Можеше и да е по-зле; можеха да са на самия Лорънс. Разгледах календара му. Имаше всевъзможни безсмислени забележки, включително и съкращението Дж. всеки четвъртък.

Открих и бележника му с адреси и го прегледах. Телефонът и адресът на Мери Лу бяха там. Заделих го заедно с календара, за да го взема със себе си и да го прегледам в свободното си време, ако се намереше такова. Продължих да тършувам и когато приключих, беше тъмно, но не бях открила най-същественото, което търсех. Позвъних на Фарел от колата.

— Много хубаво, че си още на работа.

— Ние никога не спим — отвърна той.

— Регистриран ли е магнум .357 на Лорънс Рийвс?

— Не.

— Но ти приемаш, че пистолетът, с който се е застрелял, е негов?

— Има сума ти нерегистрирано оръжие, Съни.

— Знам. Претърсихте ли апартамента на Рийвс?

— Не е в нашите пълномощия. Може би колегите от Кеймбридж са потършували.

— Намерили ли са патрони?

— Само петте в пистолета.

— Ако си купуваш пистолет, не си ли купуваш и патрони?

— Зависи къде го купуваш.

— Е, добре, купуваш си незаконно оръжие. Обикновено шест патрона ли си купуваш за него?

— Не, обикновено си купуваш кутия с патрони.

— Нямаше никаква кутия с патрони — казах. — Прегледах всичко.

— Какво говориш?

— Проследихте ли пистолета?

— Това е техен случай, на отдела в Кеймбридж. Просто имам късмет, че с него приключва и моят.

— Може би ще си оправдае труда.

— Аз съм градско ченге, Съни. Какъвто беше твоят баща. И каквато беше ти за известно време. Колко от нас си умират да поемат лесен случай и да го направят труден, а?

— В приблизителни цифри почти никой.

— Умна си ти. Все пак, ако мога да направя нещо лесно, за да ти помогна, обади се.

— А какво ще кажеш за нещо трудно?

— Обади се на ония от Кеймбридж. Случаят е техен.