Робърт Б. Паркър
Огън и лед (12)

12

Обядвах с Елизабет в дома й в Уестън. Не си падах по такива квартали като Уестън. Къщите бяха твърде раздалечени една от друга. Алеите до входните врати прекалено дълги. Имаше много дървета, а улиците пустееха и аз винаги изпитвах чувството, че някой враждебен дивак ме дебне от засада.

Седяхме в зимната градина на малка маса, а менюто ни се състоеше от супа от тиквички и салата „Цезар“ с пиле, закупена за случая от деликатесния магазин. Роузи не беше с мен. Домът на Елизабет беше безупречно чист, а Роузи със сигурност щеше да остави някой и друг черен косъм на бяла повърхност или обратното, а аз не желаех битки с Елизабет и по този повод, докато се сражаваме по повод това, че шпионира своя отчужден съпруг.

— Ричи имал ли е някога преди връзка с друга жена?

— Не, доколкото знам.

— А сега?

— Не знам.

— Не си ли любопитна?

— Разбира се, но се справям.

— Какво значи „справям се“?

Презрението на Елизабет по отношение на всичко, което не разбираше, беше безмерно. Много неща не схващаше и ако го признаеше, щеше навярно да бъде принудена да признае, че е глупава. Но тъй като бе завършила „Маунт Холиуок“, не беше възможно да е глупава. Затова аз трябваше да изляза глупачката. Разбирах го. Едва ли не се възхищавах колко логично й изглеждаше всичко.

— Разводът означава, че и двамата имаме право да се срещаме с когото си искаме — поясних.

— Но не те ли човърка отвътре да узнаеш?

— Желанието да узная не носи нищо добро нито на мен, нито на Ричи, нито на отношенията ни.

— О, господи, не използвай тази глупава дума.

— Отношения ли?

— Божичко, лошо ми става, като я чуя.

— Добре, какво ще кажеш, ако го нарека приятелство?

— Приятелство ли?

— Да. Ние с Ричи сме приятели. Работим по въпроса дали можем, или не да бъдем нещо повече от това.

— Бих си помислила, че на този въпрос е даден отговор, когато сте се развели.

— Сигурна съм, че би си помислила. Но всъщност разводът направи този въпрос възможен.

Елизабет се засмя с гадничък презрителен смях. Бях чувала този тих смях и преди. Използваше го, когато не разбираше за какво става дума. Когато бях малка и мама мислеше, че Елизабет е умницата, този смях ме смразяваше и ме караше да замлъкна. Но вече не ми действаше така.

— Хал ми дойде на гости — казах.

Елизабет ми предложи хлебчета в покрита със салфетка в синьо и бяло кошничка. Взех си едно.

— И какво искаше гадният малък чеп?

Усмихнах се.

— Хал не е толкова малък — казах.

Елизабет беше оставила лъжицата си на масата и се бе привела напред.

— Какво искаше? — попита пак.

— Каза, че го преследваш. Искаше да те накарам да престанеш.

— Преследвам го? Копеле! Ще го следя до гроба, проклетия му мръсник.

— Защо?

— Защо ли? — Очите на Елизабет засвяткаха. — Няма да седя със скръстени ръце я, когато ме зарязва заради някаква си курва. Ако се кани да продължава да я чука, ще му се наложи да се изправи пред мен, когато и да приключи.

— Каква ти е целта?

— Целта ли?

— Да. Какво се опитваш да постигнеш?

— Каквото казах. Ще ги накарам и двамата да страдат.

Кимнах и хапнах малко супа. Беше доста вкусна.

— Каза ли на мама и татко? — попитах.

— Не. А ти каза ли им, когато бракът ти се скапа?

— Да.

— И те как реагираха?

— Мама заяви, че е много разочарована и че трябвало да отида при нея, преди да е станало твърде късно, за да може да ни сдобри.

— О, господи.

— Татко каза, че съм голяма жена и че той ще направи това, което е най-добро за мен. И че трябва да му кажа, ако имам нужда от нещо.

— Не беше ли против?

— Нима не познаваш родния си баща? Никога, откакто сме се родили, не е бил против каквото и да било, което някоя от нас е направила.

— Е, не искам да им казваш.

— Това си е твоят живот, ти им разкажи всичко, когато пожелаеш.

Изядох си супата. Елизабет отнесе празните чинии и донесе салатата. Декорът наоколо направо дразнеше. Приличаше на привлекателна жена, наплескана с твърде силен грим. Всичко беше прекомерно и неестествено. Зачудих се колко ли често тя и Хал са седели тук в натруфената зимна градина на претенциозната къща и са разговаряли за нещо. Беше ми трудно да си представя разговор с Елизабет за нещо съществено и все пак Хал беше ходил с нея, бе се оженил за нея и бе живял дълго с нея. Би трябвало да са имали някакъв вид отношения.

— В какво най-много ти липсва Хал? — попитах.

— Що за тъп въпрос! — отвърна тя.

— Отговори ми умно. Коригирай го.

— Ще му взема всичко, до последния цент.

— Говори ли вече с адвокат?

— Не.

— С кого си говорила?

— Не съм говорила с никого. Защо да дрънкам наляво и надясно за това?

— Елизабет, няма нищо срамно един брак да се разтрогне. Непрекъснато се случва.

— Не си спомням ти да си дрънкала за това.

Вече си спомнях съвсем ясно защо не бях прекарала много време в разговори със сестра си.

— Да скъсаш с един човек не е срамно нещо — казах. — Въпросът е дали постъпваш порядъчно, или не по отношение на него.

— Порядъчно ли… Ще го изтормозя това копеле.

— И себе си.

— Какво?

— Това, което правиш, те унижава, Елизабет. И му позволява да ти управлява живота. Той отива на среща. Ти трябва да го последваш. Той не излиза. Ти можеш да си останеш вкъщи. Кой дирижира тази ситуация?

— Този кучи син не може да се отнася с мен така — каза Елизабет, лицето й започна да се стяга, появиха се сълзи и тя заплака.

По дяволите!